Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Да оставим шарлатаните да лъжат, а вярващите да вярват]

 

Христо Ботев

 

Ц а р и г р а д,  5  я н у а р и я

 

 

       Който има търпение да следи за нашата цариградска хроника, а особено да чете уводните членове на турските пачаври и "разните новини" на нашите смиреномъдри хавадиши1, той от първият поглед още ще да се увери, че аз никога не съм даже мислил да злоупотребя дарбата, с която ме е надарило преподобното пловдивско ефендие2, т. е. моят велемудри турски учител Йоакив Груев. Тоя човечец, на когото сичката заслуга, която е направил на човечеството, се състои в написаните от него османска и българска граматики, е имал на мене такова благотворно влияние, щото преди три години аз без малко щях да стана или арзухалджия3 и да пиша на арнаутите азър мектюбе4, или да стана псалт на българската черкова на Фенер и да редактувам присноблаженото „Право“ или пренепорочният „Напредок“. Но съдбата на бай Йоакимовите ученици е непостижима. Едни стават арзухалджии, други попове, трети пехливани, четвърти учители, а пети... О! Енциклопедията била твърде тежка наука, затова аз не можах да отнема занаятът на г. Найденова, а станах такова неблагодарно същество към журналната псалтикия5, щото се чудя даже как съм можал да държа „исо“6 на сичките почти цариградски хавадиши и да се боря с еровете на г. Геровото правописание. Но както и да е, а по стара памят и по желание да не заборавя официалният език на държавата и дневните радости на нашата журналистика, аз съм зел за правило да не лягам никога да спя, преди да прочета или уводният член на някой турски политик, или разните новини в някоя българска псалтикия. Това е за мене голямо наслаждение на „сон грядущий“ и радостно возпоминание за мъдростта на моят учител. И така, аз почти сякога изпитвам особено удоволствие, когато прочета нещо за проектите на турските министерства или нещо за надеждите на турските патриоти. Така например, вчера за четох в „Басарет“, че ученолюбивото министерство на н. в. султана е наумило да изгради една твърде голяма академия при централният затвор на мегданът Султан Ахмед, в която ще да се возпитават младите цариградски просячета и ще да се учат на различни науки и занаяти, с които да бъдат полезни и на себе си, и на държавата. Това училище ще да се намира под управлението на полицейският министър и сичките почти учители ще да бъдат турци. Когато прочетох това човеколюбиво намерение на просвещението, то захванах дотолкова силно и неестествено да се смея, щото ако да беше моята слугиня Филип II, то тя би помислила, че съм или луд, или че чета безсмъртното произведение на Сервантеса. Но когато прочетох в друга една пачавра, под название „Меджмуаи Меариф“, че министърът на търговията (и в Турция съществува търговия!) Кабули паша имал така също намерение да изгради друго едно още по-голямо училище, да доведе в него множество учители, които да развият търговията на Возток, и да докара, т. е. да изпише из Европа различни земледелчески и физически машини, които да въздигнат благосъстоянието на държавата и да направят от Турция втора Белгия по промишлеността на Возток, то аз престанах вече да се смея, захвърлих пачаврата настрана и извиках своята слугиня из готварницата. - „Знаеш ли ти, създание на Елада, че Кабули паша ще да отвори земледелческо училище при министерството на търговията?“ - „Ох, г-не П. недейте се шегува с мене. Аз не отбирам от министерски работи. Аз не съм схезматка7.“ И после тоя отговор аз оставих своята православна съжителка на мира, зех пак пачаврата в ръцете си и захванах да псувам своят турски учител. И наистина, ако да не би аз имал понятие от тие йероглифи, то никога не би бил принуден да чета подобни глупости, да храня своето любопитство с гнуснави и безсовестни лъжи, и да занимавам себе си с такива „работи“, с каквито даже и моята готвачка не желае да се занимава.
       Правителството на султанът желае да покаже на Европа, че то не харчи само за джамии, за сватби, за текета8, за олани и за други подобни богоугодни учреждения, но че банкротството ще да се случи по причина на извънредните разноски за образованието на раята. Но и така да бъде, аз ще да ви кажа, че и тие благи намерения на реформаторите няма да бъдат написани даже на хартия, както са въобще писани сичките турски реформи, а ще да си останат гола жернална спекулация, с коята хавадишите ще да пълнят своите стълпове и ще да си играят с доверието на Европа и с въздишанието на цели милиони гладни същества. Но да оставиме шарлатаните да лъжат и верующите да вярват, а аз да ви съобщя няколко новини. Тукашната разноцветна, но едномисляща журналистика, която вади своите новини из калта, е захванала вече да говори за катастрофата при Подгорица, и то тогава, когато общественото мнение вече кой е крив и кой прав. Пачаврите говорят, че комисията е свършила вече своето назначение, т. е. че сичките виновници са вече осъдени според заслугите си и че съдилищата очакват само да се потвърдят из Цариград техните справедливи сентенции, за да приведат в изпълнение сичката строгост на турският закон (?). Доколко са истинни тие официални известия, аз не зная, зная само това, че тукашният черногорски агент е повикан из Цетина и че турското военно министерство е заповядало да се увеличи числото на войската покрай черногорските граници. Това последньото е станало по искането на Дервиш паша, който е ял попарата на черногорците и който сега духа духа даже и на замръзнала боза. Види се, че смъртното наказание на петимата и 20-годишният затвор на 25-те турски кръвопийци няма да удовлетвори искането на юначният народ. В подгоричкото клане са участвали турските власти, а тие са останали ненаказани. Освен това ще да видиме, ще ли В[исоката] порта и шейх юл-ислямът да потвърдят сентенциите. Аз се съмнявам. Но да оставиме и това не кефът на агите и да ви разкажа едно скръбно и твърде важно и за вас, и за нас произшествие.
       Вам е известно, че д-р Миркович, заедно с тримата свои другари, отдавна вече е изпроводен в Деари Бекир. При сичките прошения и гаранции от страна на тамошните православни араби и на нашите нещастни заточеници, тие и досега още не са освободени из темницата. Даже и повече нещо: тие се намират сега в друг, още по-отдалечен град и търпят не само затвор, вериги и мъки, но и страшна сиромашия. Да ви разкажа как се е случило това нещо. Когато нещастните пристигнали в Деари Бекир, то тамошните араби и българи подали на правителството прошение и молили го да ги пусне под гаранция, но то отговорило, че в сентенцията на „тие завераджии“ било написано следующето варварско решение: „Защото тие четирма души комитаджии са начело на софийското съзаклятие, то да се не пущат из градът и да се не оставят да се срещат с другите осъдени престъпници.“ И така тие си останали в несносната темница. След 11/2 месец. В това време нещастните подали сами друго едно прошение, на което съдържанието е следующето: „Като ни не оставяте да излазяме по градът и да се виждаме със своите братия, то или ни изпроводете в други някой град, или по-добре ни избесете, за да се отървем от тоя несносен живот. Ето, тая е шеста година, откакто гнием в черните темници, без да бъдеме съдени и без да знаеме даже каква ни е вината.“ Това прошение се е изпроводило тука в Цариград и на 14 ноемврия по 2 часа през нощта в Деари Бекир е пристигнала из столнината една телеграма, която е съдържала следующата заповед: „Четиримата да се изпроводят на часът в Мердин“, т. е. 18 часа по-далеч от Деари Бекир. Заповедта била изпълнена със сичката точност, която се въобще употреблява насякъде в отношението на гяурите. Часът по 4 при нещастните дошли заптии, придружени от няколко мекерета, и вдигнали ги. В това време и природата сякаш се била въоружила против нещастните мъченици: дъжд валял като из ръкав, вятърът ревал свирепо, а нощта била дотолкова темна и грозна, щото човек би помислил, че небето и земята са се слепили. Напразно нашите плакали и се молели да ги оставят барем до заранта; зверството и деспотизмът не търпели никакво противоречие. Оттогава досега има близо два месеца, а аз едва преди час узнах тая скръбна и плачевна новина. А сиромашията? - Тя ще да умори тие наши братия!...

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 5 от 12 януари 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Вестници.
2 Господин.
3 Молбописец.
4 Молба, писмо.
5 Книга с богослужебни песни.
6 Пригласяване на черковното пеене.
7 От схизма (черковен разкол).
8 Обител на дервиши.

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]