Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Защо и за кого аз пиша]

 

Христо Ботев

 

Ц а р и г р а д,  14  я н у а р и я

 

 

       Сякога, когато съм земал перото си да ви пиша положението на нашите афионлии мозъци и да ви известя какви ягоди растат по келявите глави на турските министри, преди да захвана писмото си, в главата ми захващат да се въртят следующите няколко вопроса: защо и за кого аз пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашият безчувствен народ? Ще да могат ли моите натяквания барем колко-годе да повчовечат варварското правителство на Мохамедовият наместник? Разбира се, че на сичките тие вопроси аз почти сякога отговарям отрицателно, т. е. че аз пиша: 1) затова, защото нямам работа, а според пословицата празният мъж прилича на остър нож; 2) че аз пиша за оние, които обичат да дремят, когато берберинът им чисти ушите с илалът; 3) че аз принасям такава полза на народът си, каквато принася оцетът на гладният и на жъдният, и 4) че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите, цветята на слепите и истината на нашият сляп и глухоням цанцугер отец Балабанов. Но при сичкото това аз пак пиша. Коя е причината на това? Дали моята любов към агите, дали моето пристрастие към истината, или пък моето съчувствие към поробеният български народ? Ако сичките европейски банкире обичат турците и ако ингелизката царица пише собственоръчни писма на султанът, за да го извести, че се окотила котката й, то защо да ги не обичам и аз, ако и да не желая да ставам някога банкерин и ако и да не мисли моята котка (тя е гъркиня) да се окоти по-рано от марта? Ако нашите и вашите (?) патриоти закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джебовете, то защо да си не закрия и аз очите пред тие гнусотии, да си не подбръсна вратът и да не захвана да гоня кадъните по Узунчаршия, гъркините по Фенер и французойките по. . . (нека кажат балкапанците)? Ако нашият народ е дотолкова безчувствен към своето положение, и ако за неговите теглила не съществува вече ни време, ни пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз да не последвам примерът на нашата екзархия и да не безпокоя пищеварението1 и с плачът на Еремия и сънят си с вопросът за смесените епархии? Както щете, но аз пиша съвсем с друга цел и съвсем по друго побуждение. Аз мисля, че ще да има нейде честни български натури, коитоинтересува положението на банкротите, които държат вярна сметка за турските благодеяния и които от ден на ден се повече и повече се убеждават, че началото на краят е близо вече. Нека дотогава моят негодующи смях преминува през стълбовете на "Знаме" и нека дотогава мислят някои си, че ние не вършиме друго нищо, освен че лаеме на месечината. Аз мисля, че даже и това лаение говори нещо недобро на съвестта на заспалият грешник... Но да оставиме разсъжденията и да поговориме за агите.
       На шията на Турция са се обесили в последньото време три важни вопроса, които твърде лесно могат да имат лошави последствия за нейната отдавна вече изветряла глава. Вопросът за клането при Подгорица се повече и повече зема сериозен вид. Из меморандумът на княз Никола, който е той изпроводил на граховският херой, се види ясно, че черногорците не само че не са доволни от несправедливите решения на скадарската комисия, но че в това тие намират достатъчен повод, за да скъсат "приятелските жици" със своите петивековни неприятели. Тукашното дипломатическо тяло мисли, че Портата е длъжна да назначи втора комисия, която да разгледа изново зверствата при Подгорица, но Хюсеин Авни паша не желае да приеме това предложение. Той мисли, че смъртното наказание на трима правоверни (от които един е вече пуснат!) е равно с убиванието на 30 души гяури. А това мислят почти сичките държавни мъже на Турция, а особено бившият министър на вънкашните дела Арифи паша, който затова и промени торбата си с торбата на Сафет паша. И така, от сичко се види, че Портата е принудена или да послуша съветите на европейските сили и да назначи друга нова комисия, или да се приготви да посрещне познатите си горски приятели.
       Освен пречката с Черна гора, Турция се е уловила нащрек и с Персия. Вопросът е за границите, които са начертани в картата на отредените за това дело ингилизки инженери. Комисарите на Портата искат някаква си стара турска област, която още преди сто години е влязла в ръцете на Персия, но последнята отговаря, че не ще може да й я даде. Турският министър на вънкашните дела е прекъснал заседанията на турско-персийската комисия за това дело и сега между двата кабинета са захвърчали вече дипломатически стрели, които твърде лесно, види се, ще могат да запалят арсеналите на двете отдавна вече неприятелски държави. Из Цариград се носи вече слух, че Персия се поддържа от една велика сила (Русия), а последните известия из Техеран говорят доволно ясно, че шахът се е решил да предприеме война и че е заповядал вече да се събере персидската войска на границите.
       Третият вопрос, който не по-малко стяга папучът на граховският херой, е вопросът за Дунавските княжества. Вие тряба вече да знаете, че н. в. царят над царете е отговорил категорически на силите, че неговото правителство няма никога да позволи на Румъния или на Сърбия да заключат с тях търговски конвенции и че ако това се извърши без нейно съгласие, то силите ще да отговарят за последствията, които могат да се случат с тие немирни малки държавици. Разбирате ли? Но тукашното общо мнение говори съвсем друго. "Румъния, казват някои си, постоянствува на своите искания и сочи на голата глава на Бисмарка. Ако Персия се поддържа от Русия, то е твърде явно, че и Румъния ще да се поддържа от Прусия. Двете велики сили са съгласни за решението на Возточният вопрос. В Букурещ са даже дотолкова озлоблени на Турция, щото се вижда, като да се иска на Румъния да се запратне за борба с агите и да покаже, че тя може да добие своите правдини и с оръжието в ръката." Разбира се, че ако сичките тия слухове, известия и явни политически симптоми се развият по-нататък, то скоро около нас ще да замирише на барут и Турция ще да се намери в такова критическо положение, щото или ще да наведе глава и ще да рече "евет чорбаджилар, хакъпъз вар"2, или ще да излезе да си блъска главата голата кратуна о дуварите. Както и да е, но нито босфорският дембелин, нито неговите идиоти мислят за това нещо сериозно. Единственият вопрос, който някак си по-живо занимава афионлиите, е вопросът за престолонаследието. Сичките реформи и променения, които стават както в администрацията, така и във войската, се извършват с цел да се изберат такива валии и генерали, които съчувствуват на намерението на султанът да възведе сина си на Османовият престол. По-напред султанът скриваше това свое желание, но от няколко време насам той е пристъпил да го приведе в действие. Да ви разкажа един доста куриозен случай. Един ден Абдул Азис бил на молтива в една джамия, и, види се, бил в такова религиозно настроение, щото видял ръкавът на хаджи Бекташа, който произнесъл следующите думи: "За да се опази Мека от гяурите, то ти си длъжен да оставиш престолът на сина си Изедина." После това откровение султанът тутакси заповядал да се извадят из служба някои си висши команданти на войската, а в това число и помощникът и на граховският херой Абдул Керим Надир паша, който, както казват, е бил дясната ръка на Хюсеина. На тоя пехливанин е била оставена сичката организация на войската и той е бил до такава степен войнствен човек, щото сякога е наричал своят аркадашин Хюсеин Авни паша "баба"3. Той е преместен като валия в Битоля, затова защото е противен на сяко едно променение в престолонаследството и защото е голям фанатик. На негово място е поставен друг един още по-голям фанатик - Али Сахиб паша, но той мрази меджидовците за техният европеизъм и затова е съгласен да се остави престолът на Абдул Азисовият син.
       От сичкото това се види, че ако Турция доживее смъртта на своят повелител, то в нея непременно тряба да произлезе гражданска война, която ще да накара това господарство само да си изяде месата. Дотогава ние тряба да чакаме и да се пощиме на слънце. Но защо, не питайте. У нас има такива политици, които знаят какво правят и какво мислят. Вие тряба вече да сте чули, че за тие политици е излязъл даже и нов закон за мислене из Писалището на печатът. Отсега, който ще да издава вестник и който ще да се занимава с политика, той е длъжен да има свидетелство из полицията, че е действително способен за такава работа. Аз одобрявам тая постъпка на правителството, защото отсега нататък ние няма да се двоумим за способностите и за честността ни на един от нашите цариградски ефндиета журналисти.
       Чули ли сте, че ние тука представихме пиесата на г. Друмева "Иванчу, убиецът на Асеня"? Видите ли, че нашето отеческо правителство се старае да ни вкара в пътят на цивилизацията? Аз благодаря за това нещо министърът на полицията, но не мога да не попитам граховският херой защо и по провинциите се не позволява това нещо. Ако цариградските българи могат да играят театра барем веднаж в годината и ако в турските кафенета е позволено да се дава сяка вечер операта "Хаджи Хайват и карагьозът4", то защо на нашите младежи по провинциите се запрещават и най-невинните техни развлечения? Да не са и театрите противни на вопросът за престолонаследието? Да не са тие в споразумение с Персия, с Румъния и с Черна гора? Или вие, господин Хюсеине, мислите, че политическата нравственост изисква, щото и актьорите да имат свидетелства от министърът на полицията? Аферим, кьопоолар!5 Ако вие да би биле умни банкроти, то би могли да извлечете из театрата голяма полза за държавата. Не можете ли вие с някоя леснина да наложите малък един данък и на представленията? Нели ви е в целта да съберете колкото се може повече пари за своят помен и за своите задушници, то вие твърде лесно можете да возведете и тоя вандализъм до степен на държавен закон. Българският народ умее да търпи, а европейското човеколюбие е готово да защитава вашият политически кеф, вашата харемна дипломация и вашето държавно зверство до последнята крайност. Но ще да видиме какво ще да каже утрешният ден.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 6 от 19 януари 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Храносмилане.
2 Да, чорбаджии, имате право.
3 Татко.
4 Палячото.
5 Браво, хитреци (подлеци).

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]