Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Който защищава общи интереси, поема свещени обязаности]

 

Христо Ботев

 

Б о л г р а д,  27  д е к е м в р и я

 

 

       Hanibal ante portas!1 Захващам с това изречение, защото от турянието в изпълнение новият румънски закон за колониите назе отделят само няколко деня. Тоя чудовищни и убийствени за нас закон ще да се тури вече в действие и ни един от петлите на Атина няма да кукурикне и ни една от гъските на Рим няма да изкряка. Аз говоря това, защото виждам, че и досега не са се земали мерки да се отблъсне неприятелят, т. е. и досега не се е появила някаква сериозна опозиция против своеволието на новия вандалски закон. Ние мълчиме, търпиме и чакаме Месия да дойде да возвести нашето човеческо право.
       Преди две или три недели се изпроводиха от страната на колониите двама депутати в Букурещ, но тие още от самото начало показаха колко драма мозък имат в главите си. Наместо да покажат себе си като хора самостоятелни, хора, които са земали на себе си свещената обязаност да защищават общите интереси на колонистите, и наместо да отидат в Букурещ и с чувството на своето собствено достойнство да изявят желанията, неудоволствията и протестациите на своите онеправдани съграждани, нашите депутати довериха своята мисия на тукашният префект, тръгнаха заедно с него за Букурещ и заедно с него, като някакви си недорасли, се представиха пред румънските власти. Разбира се, че в такъв случай техните действия трябваше да бъдат ограничени и исканията им да не излазят из тясната рамка на гласоподаваният вече безчовечен закон. Нашите депутати не извършиха нищо. Освен едни голи и празни обещания и освен няколко поканвания на официални обеди и угощения, резултатът на тяхното ходене в Букурещ бяха още няколко извънредни разноски, които се лепнаха в кондиката на нашата глупост. Да, тука му е мястото да кажа, че ако би ние и занапред да вършиме така своите обществени работи, то ще да достигнеме до такова низко положение, до каквото не е достигвал ни един народ под небето. И наистина, възможно ли е да бъде човек дотолкова наивен, щото да довери своите най-скъпи и най-свети интереси на един чужденец, а особено на такава една хитра личност, каквато е нашият префект? Какво ли тряба да мислят за назе чужденците, като виждат, че в сяко едно отношение ние постъпваме глупаво, нерешително и детински? Не показва ли това, че ние сме още достойни за друго нищо, освен за робство и за тояга? Другите народи са пролели и проливат цели реки кърви за своите жизнени интереси, а ние със сгърнати ръце се тикаме сами в устата на ненаситният вълк. Плачевно и срамотно е нашето положение! Бедните колонии! Бедната наша народност! Насилственият закон на Румъния утре ще да турне начало на нашата погибел!...
       Но аз зех тонът на Еремия преди Навуходоносор да разруши окончателно нашият Ерусалим. За да утеша донейде сърцето на онеправданият от сяка една страна българин, то позволете ми да ви съобща един акт от страната на няколко души тукашни колонисти, който е отправен до някои си румънски депутати и сенатори в началото на ноемврия и в който прогледва една достатъчна част от народна гордост пред чужденецът. Ето съдържанието на тоя акт. „Господине депутатино! С дълбока скръб видяхме, че в преминалите извънредни заседания на законодателните тела се гласува един закон, който унищожава постановленията, чрез силата на които ние се ползувахме досега с пълно право на собственост връз земите на нашите прадеди. С този начин стана едно дело от най-голяма несправедливост, защото е несправедливост да ти се отнеме собствеността от ръката ти и да ти се наложи нейното откупуване, тъй като да е тя съвсем чужда за тебе. Ние не очаквахме никога такова нещо, особено затова защото уставът на държавата туря собствеността по-горе от сичко друго, като я провъзгласява за свята и неприкосновена. Ако колониалните постановления и да съдържваха едни мерки увехтели и несъобразени с духът на времето и с държавния устав, както например едно особено законопроизводство, то това не даваше никакво право щото заедно с уничтожението на тези мерки да се повреди и нашето право на собственост връз земите, които притежаваме. Колкото за оние повинности, които са предвидени от колониалните постановления, но които не съществуват за останалата част от държавата: като комуналната поща, подържанието префектурата и др. т., то от де се е зело правото да ни се иска и за тях откупувание? Един справедлив законодател може да ги уничтожи, но не може никак да ни наложи онова, което не е предвидено от общият закон на държавата. Ние оставяме само правото да се искат от назе войници. Както не сме се противили никога на онова, което е законно, така също и в тоя случай ща да дадеме на правителството или войници или съответствующето количество пари, както сме правили това и досега. Но правителството не е държало нито най-малка сметка за нашите права, които са придобиени с толкова труд още във времето на нашето заселение по тие краища - права, които са потвърдени с толкова званични актове! На основанието на едни лъжливи спогодби, наложени на колонистите чрез измама и насила и без да се земе във внимание нито едно наше право, гласува се с незапомнена досега бързина и с никога неочаквана лекота злокобният закон, за когото ни е думата. Даже едни от избраните от нашият округ по неизясними причини са съдействували със своето гласоподавание на смъртоносният удар, който се нанесе на колониите чрез новият закон. Жална е нашата съдба и пълна е с иронии! И така, г-не депутатино, като имате предвид гореказаното относително законът, който се е нарекъл закон за устопаняванието на колонистите, бъдете, молиме ви се, искрени тълкувател на нашите в това отношение чувства и гледайте чрез сичките възможни средства да дадете изражение на тие наши чувства като на чувства от дълбоко негодование. Само в такъв случай вие ще можете да се уверите в нашата помощ и в нашата вечна признателност.“
       Наистина това писмо не е достатъчно, за да бъде начало на оная отчаяна борба, която ние тряба да предприемем за нашите отнемени и потъпкани права, но то е барем малък един почетък на друга, може би твърде важна опозиция. Ще видиме. Денят е близо.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 4 от 5 януари 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 „Анибал е пред вратите!“

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]