Софокъл. Електра. Превод от оригинала: Александър Балабанов, 1914.

Електронна обработка в рамките на проект “Тезей”: Анета Димитрова, 2008.

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ЕЛЕКТРА

 

Превод от оригинала: Александър Балабанов

 

 

 

Лица:

 

    Педагог (възпитател и прислужник на децата в семейството).

     

    Орест - син на Агамемнона.

     

    Електра, дъщеря на Агамемнона.

     

    Хор от знатни моми.

     

    Хризотемис, друга дъщеря на Агамемнона.

     

    Клитемнестра, съпруга на Агамемнона.

     

    Егист, втор мъж на Клитемнестра и неин съучастник в убийството на Агамемнона.

     

    Пилад, приятел и племенник на Ореста. Нямо лице.

     

        Действието става в Микена пред замъка на Агамемнона.

     

     

Педагог. Орест. Пилад.

 

        Педагог: Дете на някогашния пълководец при Троя Агамемнона, сега вече ти можеш да видиш отблизо това, за което копнееше толкова. Защото това е старият Аргос, толкова желан от тебе, лесът на ужилената от щъркола бясна Инахова дъщеря Ио. А това там е тържището на вълкоубиеца бог Ликей. Сградата пък отляво е чутовният храм на Хера. А мястото, в което сме дошли, знай, че виждаш златообилната Микена. Ето това е злокобният дом на Пелопидите, от дето някога аз те приех от еднокръвната ти сестра, изнесох те из убийството на баща ти, спасих те и те отгледах така да порастнеш и да отмъстиш за убития си баща. И сега, Оресте, и ти, скъпи гостенино Пиладе, трябва бърже да се решава, какво да се върши. Ето вече и слънцето ярко ни изгрея и буди ясногласните песни на птичките. Черната нощ на звездите отдавна залезе. Преди да е още излязъл някой от къщата, поразговорете се и се посъветвайте. Както сме сега, не трябва да се губи нито миг, часът на делото удари.
        Орест: От всички прислужници най-драг ми си ти. Какъв ясен знак ми даваш на твоята вярност към нас! Благороден кон, макар и престарял, в неволите не унива и не изгубва свяст, а стои с щръкнали уши. Така и ти сега ни поощряваш и сам между първите вървиш напред. Да ти кажа това, което съм наумил. Ти наостри уши и слушай думите ми. Ако съм сбъркал нещо, поправи ме.
        Когато отидох при Делфийското прорицалище, за да узная как да отмъстя на убийците на баща ми, Аполон ми отговори това, което ще чуеш сега: Сам аз, без щит, невъоръжен, без войска, скришом и чрез измама да извърша със собствена ръка заслуженото убийство. И сега, понеже такива думи чухме от пророка, ти гледай да намериш сгода и да влезеш вътре в къщата, да узнаеш какво става там и, като разбереш добре, да ни обадиш точно. Отдавна е, пък и старостта те е тъй побелила, щото нито ще те познае някой, нито дори ще те подозрат. Ако им кажеш нещо, говори им така: че си уж чужденец Фокиец, изпратен от някого си по име Фанотей. Защото той им е най-добрият приятел. Кажи им, с клетви им потвърди, че уж Орест е убит случайно по повелението на съдбата, че паднал в Питийските надбягвания от бързата кола. Това да ти бъде разговорът. А аз, според както ми заповяда Аполон, заедно с Пилада ще ида да извърша излияние над гроба на баща си и да сложа там отрязаните си къдри и пак ще се върна тука с медна урна в ръце, която ти ще да знаеш - тя е скрита в храстите там - ще се върнем и ще донесем на измамените радостната вест, че уж аз съм умрял, че тялото ми е вече изгорено и че го носим на пепел. Че от това какво ще ме е грижа? аз съм само на думи мъртъв, а на дело жив и печеля слава. Според мен, никоя дума с печалба не е лоша. Малцина ли зная аз, даже между умните хора, за които се казва, че уж били умрели, а после, когато се завръщат у дома, посрещат ги с още по-големи почести? Така мисля и аз за себе си, от тая мълва ще блесна като молния над моите врагове……
        О, бащина земя и родни богове, приемете ме щастлив по тоя път, така и ти, бащин дом. Ида изпратен от боговете да умия от тебе кръвта на престъплението чрез кръв. И не ме изпращайте от тая земя безславен. Не, а като господар на богатството и опора на къщата. Стига вече, толкова за това. Ти, старче, време е вече да влезеш и да бдиш над делото. Ние си отиваме. Дойде часът - най-големият началник на човека във всяко дело.
        Електра (от вътре): О, о! Горко ми!
        Педагогът: Синко, струва ми се, чух през вратата стона на някоя от слугините вътре.
        Орест: Не е ли нещастната Електра? Искаш ли, да почакаме тук и да чуем, кой плаче?
        Педагогът: По никой начин. Всичко друго трябва да се изостави, докато не изпълним волята на Аполона. За начало нека ни бъде излиянието над гроба на баща ти. Това ще ни донесе победа и добра сполука в делото.
        (Отиват си. Излиза Електра).
        Електра: Ти чисто слънце, и ти велик като земята въздух! Колко пъти вече сте чували тъжната песен на моя плач, колко пъти сте слушали ударите върху моята разкървавена гръд, когато тъмната нощ си отива! А моите нощни бдения се знаят от моето омразно легло в тоя проклет дом, когато оплаквам злочестия си баща. Него в чужда земя кървавият Арес не повика на гости, а моято майка и нейният другар по легло Егист му отсякоха главата с кървава секира, както дърварите отсичат дъба в гората. И от всички тук не се чува никакъв плач, само аз те оплаквам, татко мой, който ми биде убит така позорно, така гнъсно. И никога няма да престана да те оплаквам, горчиво да ридая - нека си трепкат звездите с гаснеща светлина, нека очите ни виждат деня. Като някой славей, комуто са отнели пиленцата, пред дверите на бащин дом ще ридая една за всички с остри писъци. Ти, обител на Ада и на Персефона, ти, подземни Ермесе, и ти, страшно Отмъщение, и вие, неумолими дъщери на боговете Еринии, елате, помогнете, отмъстете за убийството на баща ми, пратете ми моя брат. Че аз сама не мога вече да нося претежкото бреме на своята скърб.
        Хор: О, дъще, дъще на препорочна майка, Електра, защо тъй неспирни са твоите жалби за Агамемнона? Да, него коварството на безбожната ти майка позорно улови и го предаде на злодейски ръце. Който е извършил това, да погине! ако е редно ние да желаем това.
        Електра: Деца на благородни родители, вие дойдохте да ме утешавате в моята мъка. Знам и разбирам това, нищо не забравям. - Но аз няма да престана да плача по баща си, Вие, които ме обсипвате с даровете на вашата любов, оставете ме - аз ви се моля - оставете ме да изживея скърбта си. О! о!
        Хор: Нито с плачове, нито с умоления ще възкръсиш баща си из всеобщото море на Ада. Ти се хвърляш от твоята тиха скърб в лудостта на отчаянието, винаги стенеш и плачеш - но от това ти няма да найдеш края на мъките си. Защо се убиваш с такива мъчения?
        Електра: Безумен е този, който забравя тъй клето загиналите свои родители. Моята душа е обзета от тъгата на оназ, що само по Итис, по Итис въздиша - оназ птичка нажалена, вестница на Завса. О, триклета Ниоба, ти си богиня за мене, ти плачеш, ах! вечно в твоя камен гроб...
        Хор (Строфа II): Не само ти, дете, виждаш горест на тоя свят, но ти се предаваш повече на нея, отколкото тие, които са вътре. И те са една кръв с тебе и от едни и същи родители - и Хризотемис, и Ифианаса, и онзи с израстнала в мъки младост щастливец, когото някога ще приеме чутната Микена - него, син на славен баща, Зевс благосклонен ще възвърне в тая земя - Ореста.
        Електра: Него аз неуморно очаквам - бездетна, нещастна, незадомена току си чезна, в сълзи обляна, под непоносимото бреме на мъките си. Но той е забравил доброто, що му сторих, не мисли за това, което му съобщих. И коя ли вест е дошла до мене без да е лъжлива? Ах, зная, той винаги копнее, но като копнее, не се решава да дойде.
        Хор (Антистрофа II): Не ми се бой, не бой се, дете! Велик е бог Зевс на небето - той всичко вижда и всичко държи. Нему повери ти яростта на твоята безкрайна скърб, не пресилвай злобата си против враговете, нито ги забравяй. Времето е угодлив бог. Така нито този, който сега живее на бикообилния бряг на Криза - Агамемноновият син - ще стои с неподвижни крака, нито пък самият онзи бог, който царува в Ахерона.
        Електра: Но в живот без надежди от мене много години избягаха вече, вече не мога да трая. Без майка, без баща чезна, линея, нямам ни другар, ни мъж да ме закриля. А само като някоя негодница в чужда къща, требя, разтребям бащините покои, в такива парцали загърната, шътам на празни трапези.
        Хор (Строфа III): Тъжен бе гласът на възвръщането, тъжен бе и гласът, който се чу от брачното легло на баща ти, когато падна върху него ударът на тежката секира. Хитростта рече, страстта уби - и грозен образ грозно показа онзи, който извърши това - бог и човек.
        Електра: Ах, тоя ден тогава - най-омразен от всички дни, що съм видяла. О, нощ, о страшна беда на гадната оназ гощавка! Баща ми позорно биде убит от двойните ръце, моят живот - продаден, погубен! Нека великият Зевс Олимпийски да ги отрупа с такива беди, нека никога радост не найдат тие, които дръзнаха да извършат това!
        Хор (Антистрофа III): Пази се, не говори така. Не си ли спомняш от каква висота самоволно изпадна в такива бедствия - тъй срамни за тебе? Ето, с големи купища само току натрупваш камъни върху твоите нещастия. Бунтът в твоето сърце ден из ден ти ражда нови войни. А срещу тия, които са по-силни, ти не можеш излезна в борба.
        Електра: Злото ме тласка, злото! Знам аз, чувствувам своята буря. И пред тоя ужас не мога да усмиря тези мъка, не мога, докато има у мене живот.
        Че от кого, мили другарки, от кого съм чула някоя сладка дума? От кого някой разумен съвет? Оставете ме, оставете ме с вашите утехи. Моята болка няма да се задуши, нито пък някога ще престана да поливам мъките си с моите сирашки сълзи.
        Хор (Епод): За твое добро ти говоря това, като някоя вярна майка, да не си натрупваш мъки въху мъки.
        Електра: Но има ли мярка това престъпление? Кажи, хубаво ли е да не се грижим за тие, които сме изгубили? Где има човек с такова сърце? Нито искам да съм на почест у такива, нито - и да имам у себе що и да е добро - да му се радвам на воля, ако забравя, какво съм длъжна спряма родителите си, ако спра натиска на своите плачове. Убитият нещастен в земята да лежи, да е едно нищо, а те, убийците да не изкупят с кръв - тогава где ще остане срама на тоя свят, где ще има вяра?
        Хор: Ние, другарко, дойдохме тук заради тебе и заради нас. Ако не е хубаво това, що казахме, нека бъде твоята дума. И ние ще бъдем с тебе.
        Електра: Срам ме е, другарки, задето съм може би тъй всецяло обладана от моята тъга. Но нещо по-силно от мене ме нуди да съм така. Прощавайте. Че има ли негде каква да е благородна жена, която не би вършила същото, като види злочестините на баща си? А аз ги виждам и денем, и нощем - и все растат и все не намаляват. И то най-напред и най-голямо зло ме сполете от майка ми, която ме е родила. После живея, срещам се с убийците на баща си в същия дом, под тяхната власт съм, от тяхната воля зависи дали да получа или да съм лишена от каквото и да било. Че знаеш ли какви са моите дни, що живея, като видя Егиста да седи на бащини престол, когато го видя облечен в дрехите на баща ми, когато го видя застанал край огнището и върши излияния на боговете, пред които той уби баща ми? Ами когато се сетя за най-голямото тяхно безсрамие? Тоя убиец в леглото на баща ми заедно с безпътната ми майка! Ако не е грях майка да наричам тази, която лежи с тогова. Тя е тъй нещастна, щото се събира с престъпника, без да се бои от възмездието на Ериниите. Не, ами, като за присмех над злодеянието си, ще избере тъкмо тоя ден, в който някога коварно уби баща ми, тъкмо тогава нагласява хор? като на празник, коли месечни жертви на боговете спасители. А аз, като видя това, от горест скрия се в покоите си, плача безгласно и окайвам проклетия пир, устройван уж за баща ми. И тъй сама със себе. Защото явно не смея да си поплача, колкото и да ми желае сърцето. Де? Тая благородна жена, като ме види, ще захване гръмко да ме ругае: „Ти, негоднице, омръзна и на боговете, и на мене! Само на теб ли ти е умрял баща? Само ти ли скърбиш на тоя свят? Зло да те найде, да загинеш! От твоите плачове никога да не ти дадат мира подземните богове”. С такива думи ме хули. А кога чуе от някого за Ореста, че дошел - тогава спре се над мен и луда полудяла захока: „Не ми ли иде всичко това от тебе? Това не е ли твоя работа? Ти не отне ли Ореста от моите тъце и го предаде другиму да го гледа? Но знай, скъпо ще заплатиш за това”. Така ме лае. Близо до нея стои и славният неин съпруг, подстреква я - тоя страхливец, тоя злосторник гаден, който знае да се сражава в съдружие само с жените. А аз само чакам да дойде Орест, да дойде и да тури край на тая неволя - чакам, чезна в мъки. Но той само се кани да действува - кани се и нищо не върши и с това бавене погубва моите сегашни и моите минали надежди. В такива нещастия, другарки, не може да има нито мярка, нито благочестие. Който живее само в зло, сърцето му е в злоба обвито.
        Хор: Кажи, дали Егист е наблизо някъде - че ти ни говориш така, или е излязъл из къщи?
        Електра: Разбира се, не. Не мисли, че, ако да беше вътре, тука - че аз можех тук да изляза. Не, сега е той негде по полето.
        Хор: Значи, щом това е така, ние можем по-смело да си поприказваме?
        Електра: Той не е тука. Говорете, питайте каквото обичате.
        Хор: Кажи ни най-напред, какво мислиш за брата си? Дали ще дойде или още не е решил? Желали бихме да знаем това.
        Електра: Той каза. Но само казва, а нищо не върши.
        Хор: Който се готви за голямо дело, обича да се бави.
        Електра: Аз не се бавих, когато го спасявах.
        Хор: Не се бой. Той е благороден, ще помогне на близките си.
        Електра: Вярвам. Иначе не бих и живяла повече.
        Хор: Сега вече мълчи. Ето я, виждам излиза из къщи твоята единородна сестра, от един баща и от една майка, иде Хризотемис и носи в ръце съд за надгробни излияния, както е обичаят да се правят за умрелите.
        (На сцената излиза Хризотемис).
        Хризотемис: Що, сестро? Ти пак си излязла пред портите и високо разговаряш? Не те ли научи дългото време да не се поддаваш лесно на безполезно роптание? Ето и аз си знам колко страдая поради това, което е днес. И то така, че ако да имах сила, щях да им кажа какво мисля за тях. Но сега, обиколена от злото, мисля, че е по-разумно да свия платната на кораба си, и даже да не си давам ни най-малко вид, че върша нещо, щом като не мога с нищо да ги засегна. Колко бих желала и ти да постъпваш така! Знам, не е право да вършиш това, което аз те съветвам, а това, което ти мислиш, че е уместно. Но знам и това, че за да живея свободно, трябва да се подчинявам на господарите.
        Електра: Не те ли е срам като си дъщеря на тоя баща, на когото си - и него да забравяш, а да мислиш само за майката? Пък и всички думи, с които ме съветваш, те са ти надумани от нея, ти сама нищо не казваш. Тогава сама отсъди, дали си умна или си безумна, като забравяш близките си. Как? Ти преди малко каза, че, ако да би имала сила, щяла си да им покажеш колко много ги мразиш. А на мене, която всичко опитвам, за да отмъстя за баща си, ти нито ми помагаш с нещо, нито дори ме насърчаваш в моето дело. Зло това не е само, то е и подло. Или ти ми кажи, или аз да ти кажа: каква полза ще имам от това, ако престана да скърбя? Живея, нали? Знам, зле, но нищо. Стига ми толкова. Досадна съм на господарите. Но какво от това? Нали с това угаждам и показвам почит към убития си баща? Все има и там под земята благодарност. Ти казваш, че ги мразиш, но ти мразиш само на думи, а на дело ти си едно с убийците на баща ни. Никога аз не бих се примирила с тях, даже ако да имаше кой да ми даде всичките тие дарове, от които се наслаждаваш ти сега. Нали твоята трапеза е богата, животът ти охолен тече. Моята наслада нека си бъде само тая: да не обиждам сама себе си. Съвсем и не желая твоите почести. Пък и ти сама не би ги желала, ако да можеше да мислиш. Затова сега, когато би могла да се наричаш дъщеря на най-добрия баща, наричай се дъщеря на майката. Така ти пред повече души ще се изложиш като лоша дъщеря, която е изменила на баща си и на близките си.
        Хор: За бога, оставете тоя гняв. В думите и на двете има облага. Стига ти да знаеш да се възползуваш от нейните, пък и ти от нейните.
        Електра: Добре, кажи, кое е това зло. Ако ми кажеш някое по-голямо от това, аз няма да се противя.
        Хризотемис: Ще ти обадя всичко, щото зная в тие работи. Знаеш ли, решили са, ако не престанеш да се вайкаш, да те изпратят там, където никога вече не ще видиш лицето на слънцето. Ще бъдеш жива в тъмна пещера далеч от тая земя - и там ще пееш лоши песни. Размисли сега, че после, когато те сполети бедата, да не ми се сърдиш. Защото сега все още всичко зависи от твоето благоразумие.
        Електра: Те наистина мислят това да направят с мене?
        Хризотемис: Без друго. И то, щом се завърне вкъщи Егист.
        Електра: О, дано поне за това да се завърне по-скоро!
        Хризотемис: Нещастнице, какво пък искаш сега с тие думи?
        Електра: Искам да дойде онзи, ако мисли да извърши това.
        Хризотемис: За да те сполети това! Къде ли ти е умът изгубен!
        Електра: За да се избавя колкото се може по-скоро от вас.
        Хризотемис: И никак не мислиш за сегашния си живот?
        Електра: Хубав е моят живот - чудо!
        Хризотемис: И би бил, стига да можеш да бъдеш благоразумна.
        Електра: Не ще ме научиш да изменя на мислите си.
        Хризотемис: Това не те и уча аз. Но искам да си отстъпчива пред силните.
        Електра: Оставам на тебе това. Твоите думи не са за моя език.
        Хризотемис: Но все е хубаво да не загинеш от глупост.
Електра: Ако е речено, ще паднем, но поне като отмъстим за баща си.
        Хризотемис: А пък аз зная, че за това, което искам аз, би ни простил и баща ни.
        Електра: На страхливците се нравят тия думи.
        Хризотемис: А ти нито си съгласна с мен, нито ме даже слушаш?
        Електра: Разбира се, не. Че не съм луда!
        Хризотемис: Значи, да си вървя по пътя, по който съм тръгнала?
        Електра: Но къде отиваш? Кому носиш тия излияния?
        Хризотемис: Майка ме прати да направя излияние върху гроба на баща ни.
        Електра: Какво каза? На гроба на най-нещастния от всички умрели?
        Хризотемис: Когото тя сама уби. Ти искаш да кажеш това, нали?
        Електра: Кой от приятелите я надума да прави това? Кому е угодно то?
        Хризотемис: Струва ми се, нощните страхове.
        Електра: О, бащини богове! Идете ли? Елате ми на помощ.
        Хризотемис: Нима добиваш някаква смелост ти от тия нейни страхове?
        Електра: Разкажи ми сънищата, и аз ще ти кажа тогава.
        Хризотемис: Но аз зная само нещо от тях.
        Електра: Е, кажи това. Нали често малки думи са погубвали и въздигали човека.
        Хризотемис: Разправяха, че тя видяла баща ни - и твоя, и моя - че излязъл пак на светлината, че тя пак се събрала с него, че той пак си бил в замъка и зел си жезъля, който е държал и някога, а сега се държи от Егиста; че той го забил в земята, че от него изникнало високо клонесто дърво, което осенило цялата Микенска земя... От едного, който е бил там и чул, когато тя поверявала съня си на слънцето, чух само това. Повече нищо не зная. Зная само още и това, че тя ме изпраща на гроба, уплашена от тоя сън.
        Заклевам те и те моля в името на бащините богове, чуй ме, недей да загинеш от безумието си. Защото, ако ти сега ме отблъснеш, сетне, победена от злото, ще ме дириш пак.
        Електра: Но, мила, нищо не поставяй върху гроба от това, което имаш в ръцете си. Не бива, грях е да попръскваш гроба на баща ни, да му правиш излияние от страна на такава престъпна жена. Не, хвърли го на вятъра, или го зарови в някоя дупка в земята, та никога нищо от това да не падне върху гроба на баща ни. Нека до живот в земята да й се запази това нейно съкровище. Тя да не бе най-лоша от всички жени на тоя свят, никога не би пращала тия омразни дарове на гроба на тогова, когото тя сама уби. Размисли сама, дали ще бъде угоден на тоя гроб дарът от тая жена, от която е убит така позорно погребаният; като на някой враг тя му отсече ръце и крака и за очищение взе, че си обърса петната от главата му. Да не мислиш пък, че с това, което носиш, ще може да се откупи убийството? Не. Остави се от тая мисъл. Сама ти си отрежи увисналите по челото ти къдри, пък и моите му ги дай. Оскъдни са моите занемарени коси - но с? пак са нещо. Дай му и моя колан, ако и да не е толкова хубав и лъснат. И падни на колене и го моли да ни дойде милостив от Ада, да ни помогне против враговете. Моли го да дойде син му Орест със своята силна ръка да улови враговете, сам жив да стъпи с крак върху повалените злодейци. И след това ще украсим гроба му с по-пълни ръце, отколкото сега. Че, струва ми се, че и той е замислил нещо, като й изпраща такива грозни сънища. Да, сестро, с това ти ще услужиш и на себе си, и на мене ще помогнеш, а ще угодиш и на най-добрия човек и най-милия нам, който е сега в Ада, на нашия общ баща.
        Хор: Сестра ти вярно говори. И ти, ако си умна, ще постъпиш, както ти казва тя.
        Хризотемис: Така ще направя. За това, което е право, няма смисъл двама да се борят, а трябва да се бърза и да се върши работа. Но това, което ще извърша, моля ви, другарки, заклевам ви в боговете, недейте казва никому. Защото само ако узнае майка ми, вярвайте, много зле ще си изпатя за тая смелост.

 

 

Електра и хор.

 

        Хор (Строфа): Ако не ссъм лъжлива пророчица и лишена от разсъдък, иде предвестницата на Възмездието Дика с жезъла на Справедливостта в ръце, о дете, и скоро ще наказва. Бодрост ме съживи веднага щом чух сладкото известие за сънищата.
        Не е забравил твоят баща, царят на Елините, оназ стара двуостра секира, която го уби с грозен позор.
        (Антистрофа): Ще дойде и многоногата и многоръката дебнеща в глуха засада с железни стъпки Еринис. Защото тях обзе страст за престъпен и с кърви опетнен брак, тези, които и не бива да мислят за брак. Ето защо аз вярвам смело, че тая поличба никога, никога няма да се яви току тъй, без да носи със себе си спомена за тия, които извършиха престъплението, и за тия, които бяха с тях. И не би могъл човек да се досеща за бъдащето по сънища или по божии откровения, ако тоя нощен сън не сполучи.
        (Епод): О, ти, паметно бедоносно Пелопово коненадбягване, колко горчиво излезе ти за тая земя! От когато загина потъналият в морето Миртилос, яростно изхвърлен със злобни обиди от златната си колесница - от тогава не излезе от тоя дом бедата на проклятието.
        (Явява се Клитемнестра).
        Клитемнестра: Остана без повеля, и ето, пак се заскита. Е, да, Егист не е тук сега, той все ти забраняваше да излизаш на портите и да клюкарствуваш за близките си. Така, той сега не е тук, а ти не искаш и да знаеш за мен. Да, да, много на мнозина си наговорила за мен, че съм била жестока и че не съм зачитала ни право, ни закон, че злобно съм се подигравала с тебе и с всичко твое. Не, злоба у мен няма. Аз те нападам само когато чуя ти да ме нападаш. Баща ти - че друго нищо нямаш да ме упрекнеш - баща ти бил убит от мен. От мен. Знам това хубаво. Пък и няма защо да отричам. Да, но него грабна Дика, богинята на Възмездието, не само аз; и ти трябва ней да се гневиш, ако да имаше ум. На, този твой баща, когото все току оплакваш, той един от всички елини и сам дръзна да заколи на боговете еднокръвната ти сестра. И при това, той де имаше тия мъки, когато я създаваше, както аз, когато я родих? Добре. Обясни ми, за кого я закла? За гърците, ще речеш, може би. Какво право имат те да искат смъртта на моята дъщеря? Не, той уби моето дете зарад брата си Менелая. Като е така, не бе ли необходимо да ми се изкупи със своята смърт? Пък и сам Менелай нямаше ли две деца? По-право бе те да бъдат заклани, а не моето - те от тоя баща и от тая майка родени, зарад които се предприе и целият поход. Или ще кажеш, че Адът е имал по-голяма охота за моите деца, отколкото за нейните, нали? Или пък твоят звяр баща може би бе угасил обичта към своите собствени деца и гореше само за Менелайовите? Е, всичко това не е ли свойствено само на глупав и злобен баща? Това мисля аз, пък нека и да не говоря според както желаеш ти. Това би казала и закланата ти сестра, ако да можеше да говори. Ето защо съвсем не ме е срам от това, което направих. А пък ти, щом не ти се нрави това, което мисля, имаш право да кориш близките си.
        Електра: Сега поне не ще ми кажеш, че съм те предизвикала с горчиви обиди, за да ми наговориш всичко това. Ако ми позволиш, аз ще ти отговоря с истината и за убития баща, и за закланата ми сестра.
        Клитемнестра: Добре, позволявам. Ето, ако ти винаги се обръщаше към мене с такива думи, то не би ми била тъй досадна, когато те слушам.
        Електра: И така, да ти кажа. Ти признаваш, че си убила баща ми. Е, от това по-срамно нещо може ли да се каже? Все едно дали си имала право да извършиш това или не си имала право. Но аз ще ти кажа, че ти не си имала никакво право да го убиеш. Тебе те прелъсти езикът на тоя лош човек, с когото сега живееш.
        Питай ловолюбната Артемида. За кое престъпление искаше да накаже ветровете, които тъй много са там, та ги бе запряла в Авлида? Но нека ти кажа аз. Не бива нея да разпитваме. Еднаж моят баща, както се разправя, като се разхождал из свещената гора на богинята, издигнал пред краката си един пъстър високорог елен. Убил го и, възгордян от това, изрекъл някоя голяма дума. От това се разгневила Летината дъщеря и задържала Ахайците, докато бащата за изкупление не й принесе в жертва своята дъщеря. Такова е нейното заколване. Нямаше друго спасение за войската, нито към дома, нито към Троя. Виждаш, принуден от голяма сила я закла, и то с мъка, а не за угода на Менелая. Ако ли пък, за да говоря и според теб, ако ли пък я е заклал с цел да помогне на Менелая, нима зарад това и той трябваше да загине убит от тебе? По кой закон? Гледай, като налагаш такива закони на света, да не би сама на себе си да навееш зло и да не се каеш после.
        Защото, ако се убиваме един за други, първа ти би била убита, за да ти се даде това, което заслужаваш. Пази се да не се оправдаваш с неща, които не съществуват. Ако обичаш, кажи ми, защо и сега вършиш това, което е най-срамно от всичко на света? Не живееш ли в престъпен брак с този негодник, с когото уби баща ми? Не чакаш ли от него деца? А тия, които са чисти от чист брак - тях отритваш? Как да си обясня и да одобря това? Или и сега ще кажеш, че и на тях отмъщаваш зарад убийството на дъщерята? Кажи, ако щеш, но това е срамно. Че съвсем не е хубаво да се жениш за враг поради дъщеря си. Но аз не би трябвало и да те укорявам. Нали ти само току разправяш, че съм злословила за майка си. Пък и мисля, че ти постъпваш спрямо мен не толкова като майка с дъщеря, а като господарка със слугиня. Не прекарвам ли горчивия си живот в неспирни мъки, с които ти ме отрупваш, ти и твоят съучастник? И другият там далече, другият, когото едва спасих от твоите кървави ръце - не живее ли в неволи само - и Орест, за когото ти винаги ме упрекваш, че съм го отглеждала, за да ти отмъсти някога? Пък и това, стига да бих могла, сторила бих го, добре да знаеш туй. Сега, ако ти е угодно, клевети ме пред всички, че съм била лоша, злоезична, че съм била съвсем безчестна. Защото, и да съм била обвладана от всички тия пороци, чудо няма да е, няма да посрамя твоята кръв.
        Хор: Виждаме я, злоба диша. А дали има право или не - за това никой вече не се грижи.
        Клитемнестра: Че какво още ми остава да мисля за тая, която хули майка си с такива думи - и то на моята старост? Нима не е ясно, че тя без всякакъв срам може на всичко да дръзне?
        Електра: Тогава знай, че мене това ме изпълня със срам, ако и да не ти се вярва това. Разбирам аз колко не прилича на възрастта ми, колко противно ми е това, което върша. Но твоята злоба против мен, твоите дела ме карат насила да върша това. Защото позорът учи на позор.
        Клитемнестра: Кучко безсрамна! Да, така е: с думите ми и моите дела наистина ти дават възможност да говориш толкова много.
        Електра: Ти казваш това, не аз. Защото ти вършиш делото. А делата си намират думите.
        Клитемнестра: Заклевам се в господаря, тази твоя дързост няма да остане без наказание, само да се върне Егист.
        Електра: Видя ли? Ето, пламна от гняв. - Ти сама ми позволи да кажа това, което мисля, а сега не можеш да ме слушаш.
        Клитемнестра: Че няма ли да ми позволиш, няма ли да престанеш да крещиш, за да мога спокойно да си свърша службата към боговете - само защото те оставих да си говориш каквото искаш?
        Електра: Позволявам, приказвай, извърши службата. И повече не се зли на моите думи, защото няма да ти кажа ни дума вече.
        Клитемнестра (към една своя прислужница): Ти, що стоиш близо до мене, издигни тази разноплодна жертва, за да възнеса молитви към тоя бог за избавление от страховете, които са в мене. Да би чул, ти Фебе закрилниче, моите тъмни думи! Защото не говоря между приятели. Не бива да раздиплям всичко на яве пред тая тука злоезична бъбрица, която ще завика и разпръсне из целия град за мене пуста мълва.
        Но чуй ме, както ще ти говоря. Виденията, които ми се явиха нощес в двояки сънища, тях ти, цар Ликие, ако са на добро, направи да се сбъднат, ако ли пък са на лошо, прати ги на враговете ми. И ако поиска някой с измама да ме лиши от благата, които имам, ти недей допуска! Остави ми неувреден живот да владея Атридовия чъртог и жезъл, да съм заедно с тия мили другари, с които съм и сега, дай ми да благоденствувам между деца, които не ми мислят злото и не ми огорчават дните. Това, о Ликие Аполоне, дай нам, които ти се молим, А всичко друго, ако и да го замлъквам, ти сам ще знаеш, защото си бог. Приляга на Зевсовите рожби всичко да виждат.
        (Пристига Педагогът, който играе ролята на пратеник).
        Педагогът: Драги чужденки, от де да се науча по-точно дали това е домът на цар Егиста?
        Хорът: Този е, чужденецо. Сам вярно си улучил.
        Педагогът: А че тази му е съпругата - дали съм улучил право? По вид тя е истинска царица.
        Хорът: Съвсем право. Ето я пред теб.
        Педагогът: Здравей, царице! Дошел съм да ти донеса блага вест от един ваш приятел, също и на Егиста.
        Клитемнестра: Получих знака. Но най-напред искам да узная от тебе кой те е изпратил.
        Педагогът: Фанотей Фокиецът ти съобщава важна работа.
        Клитемнестра: Каква? Кажи! Знам, понеже идеш от приятел, приятелски слова ще донесеш.
        Педагогът: Орест умря. Казвам ти всичкото накъсо сбрано.
        Електра: Горко ми, нещастна аз! Тоя ден съм загубена.
        Клитемнестра: Какво каза, чужденецо? Какво? не слушай тая.
        Педагогът: Умря Орест, казах и казвам.
        Електра: Загинах, клетница! Аз вече нищо не съм.
        Клитемнестра: Ти си върши своето. А ти, чужденецо, разкажи ми право как загина той.
        Педагогът: Затова съм и изпратен. Ще ти разкажа цялата работа. Той дойде на славния празник на Елада, за да вземе участие в борбата на Делфийските игри. Щом чу глашатая с висок глас да възвестява надбягванията, с които се започва празникът, Орест излезна смел за чудо на всички. Скоро стигна до целта и пак се върна победител с голяма слава. И не знам как с малко думи да ти изкажа толкова много за нечуваните подвизи и сила на тоя велик мъж. Но едно знай: във всички състезания, които се представиха там от празничния съд, той винаги се отличаваше победител, всички му заблазяваха, наричаха го Аргивецът по име Орест, Агамемнонов син, син на оногова, който някога събра под своя жезъл войската на Гърция. Но така си е то. Когато някой от боговете иска да погуби някого, не може да се спаси и най-силният. Така, на другия ден, когато с изгрев слънце трябваше да се започне надбягванието с бързоконни колесници, излезе и Орест на борба с мнозина други. Един бе Ахаец, друг от Спарта, двама Ливийци застанали в запрегнати колесници; петият бе Тесалиец, сам подкарал конете, шестият от Етолия с дорести коне, седмият от Магнезия, осмият с бели коне от Ения, деветият от богосъградена Атина. А един беотиец стоеше в десетата кола. Тъй стоеха те всички. Избраните съдии на игрите по жребий означават всекиму мястото и реда. Медната тръба изтръби знак. Препускат. Подвикват на конете. В ръцете им затреперали, задрънчали юздите. Завчас цялото игрище се изпълни с тропот на колелата. Дигна се прах на големи кълба. Един през други - всеки боде и боде с остеня конете. Гледа да изпревари запъхтените коне на другия. Гнет - и коля, и коне. Един кон облива с пяна гърба на другия кон, силно пухти в самите спици на друга кола. А Орест, с насока към последния значен стълб, с? по-близо и по-близо подкарва главницата на колелото, на десния кон отпуска юздите, на левия стяга. Досега всички кола бяха на прав ред. Току внезапно буйните коне на онзи енианец - току отвличат возача от завоя, вече в шестия си и седмия си препуск, блъснат чела право в тила на ливийската кола. И ето ти една злополука - един едного, друг другиго сблъсква, поваля, цялото игрище от разбити колесници стана като море след голямо корабокрушение. Хитрият возач от Атина забелязва това, веднага завива назад, стяга юздите, издръпва се настрана, като оставя конната буря да вилнее в средата.
        Между туй, Орест все още кара най-подирен, доверявайки на края твърдата си вяра в победата. Но когато вижда атинянина останал сам, спуска се подире му с остри викове в ушите на конете си, настига го. До някое време и двамата карат все на едно, ту единият, ту другият изпредва само с главите на конете си. Клетият Орест всички надбягвания до сега е прекарал прав в права кола. Отпусна юздите на завиващия в ляво кон, сблъсква се в последния значен стълб, главницата на колелата му се счупва, премята се от колата, оплита се в ремъците на конете. А конете се разбягаха из сред полето. Народът, щом го вижда паднал от колата, започна да пищи и да плаче зарад момъка, който е изпаднал в такава гибел след толкова подвизи! За ремъците влачен по земята, ту с краката нагоре, ту с главата. Докато най-сетне другите возачи едва спряха буйния устрем на изплашените коне, отплетоха и него самия, покрит с рани, облян в кърви, разпокъсан - да би му видял измъчения лик, и най-добрият му приятел не би го познал. Веднага го изгориха на кладата още там, а отбрани фокийски граждани турнаха праха на това голямо тяло на обичния мъж в малък меден съд и го донасям тука, за да има гроб в родната си земя. Това имах да ти кажа. То е скръбно и по думи, но тези, които са видели, както ние видяхме - не, това е най-ужасното нещастие, което съм видял аз до сега.
        Хор: О, о! Целият род на някогашните господари от корен изгина.
        Клитемнестра: Зевсе, как да приема това? Може ли да кажа щастие, нещастие - все печалба? О, колко скръбно е да спасявам живота си чрез моите собствени нещастия!
        Педагог: Защо, царице, тъй ти убива духа известието, което ти донесох?
        Клитемнестра: Голяма е силата на родилните мъки. Майка не може да мрази децата си, дори и когато я обиждат кръвно.
        Педагог: Значи, напразно сме дошли тука.
        Клитемнестра: Съвсем не напразно. Как така можеш да кажеш напразно? Ти ми донасяш верни известия за смъртта на тогова, който е роден от мене, който се е отделил от моята гръд и от моята отхрана, за да живее в изгнание скитнишки живот. Откакто е излязъл от тая земя, не ме е виждал. Обвиняваше ме, че съм убила баща му, и жестоко ми се заканваше. Нито денем, нито нощем от това не можех да заспя. Всеки час, който ми оставаше от живота, очаквах го като час на смъртта си.
        Но сега - днес съм освободена от тоя страх, няма вече какво да се боя ни от него, ни от нея, тя бе по-лоша чума, живее едно с мене, като изпиваше кръвта на душата ми - но сега спокоен живот ще имам, без да ме е грижа за нейните закани.
        Електра: Горко ми, нещастница аз! Сега вече не мога да не ридая, Оресте, при тая твоя злочестина идат и злобните хули на майка ти. Хубава е моята съдба, нали?
        Клитемнестра: Твоята още не. А онзи каквото има, хубаво го има.
        Електра: Чуваш ли, отмъстителко Немезидо на току що умрелия?
        Клитемнестра: Тя чу това, което трябваше, и хубаво изпълни чутото.
        Електра: Хули. Че сега си щастлива.
        Клитемнестра: Нито ти, нито Орест можете да убиете щастието ми.
        Електра: Убити сме ние, как можем тебе да убиваме?
        Клитемнестра: Чужденецо, ти би бил достоен за преголяма награда, да би дошел със сила да спреш многоезичните викове на тая тук.
        Педагог: Тук всичко е наред вече; аз мога да си отида.
        Клитемнестра: О, не. Че това не е достойно нито за мене, нито за приятеля, който те е изпратил. Влез вътре. А тая остави да си вика пред портите за своите, за неговите неволи и за неволите на своите близки.
        (Остават Електра и Хорът)

 

--------------

 

        Електра: Видяхте ли колко е наскърбена, как плаче и как ридае тая клетница за своя син, който й умря! Затова си отиде вътре тъй засмяна! Ах, горко ми! Мили Оресте, как ме погуби твоето умиране! Едничка надежда ми бе останала - ти да се завърнеш жив и да отмъстиш за баща си и за мене. Ти угаси в душата ми и тая надежда. И сега, къде да се дяна? Самичка останах - нямам баща, нямам ни тебе. Пак ли ще робувам на тия омразници, убийци на баща ми? Хубав е моят дял! О, не, не ща вече да влезна тамо при тия, а ще остана изхвърлена пред вратите без мили, без близки ще чезна. Ако някой от тия, които са вътре, и за това ми зловиди - нека ме убие. Каква благодат - да ме убие, каква мъка - да живея! Нямам аз никаква воля за живот.
        Хор (Строфа I): Защо са молниите на Зевса, защо е сияйното слънце, щом като виждат това и мълком се скриват?
        Електра: О! О!
        Хор: Дете, защо плачеш?
        Електра: Ах!
        Хор: Какви стонове!
        Електра: Умирам.
        Хор: Как?
        Електра: Ако искате да ми вдъхнете още надежда за тия, които вече знам, че са отишли в Ада, вие още повече ще унизите мене разбитата.
        Хор (Антистрофа): Познавам аз цар Амфиарая, който бе погребен под златоизплетените мрежи на жените. И сега под земята. -
        Електра: Уви! Уви!
        Хор: - безсмъртен царува.
        Електра: Ах!
        Хор: Наистина ах. Защото тая проклета. -
        Електра: Падна убита?
        Хор: Да.
        Електра: Зная, зная. Яви се един отмъстител за тоя мъченик. Но на мен никой вече не остана. Когото имах, той ми е грабнат от съдбата.
        Хор (Строфа II): От клета по-клета си ти.
        Електра: И аз зная и предобре зная това. Животът месец след месец, година след година до века само натрупва скърби и мъки.
        Хор: Разбираме твоята болка.
        Електра: Тогава не ме отбивайте вече, щом като…
        Хор: Какво казваш?
        Електра: Не ми остава да се надея за никаква помощ от еднородните мои.
        Хор (Антистрофа II): Смърт е делът на всеки човек.
        Електра: Но нима без друго да умре в надпреварвания с бързоноги коне, заплетен в ремъците?
        Хор: Бездна беда!
        Електра: И още как! В чужда земя, не с мои ръце в урна поставен и заровен, без да му издигна гроб, без да поплача над него!
        (Влиза Хризотемис).
        Хризотемис: Сестро, забравих свян и се върнах подгонена от радостта си по-скоро да дойда тука. Нося ти радости, нося ти край на сегашните твои мъки и плачове.
        Електра: Отде ли пък си намерила утеха за моите мъки, когато никакъв лек не се знае против тях?
        Хризотемис: Орест ни е тук. Чуй това от мен и го знай ясно така, както знаеш, че ме виждаш пред теб.
        Електра: Ти луда ли си, клетнице, та се смееш и над моята, и над твоята неволя?
        Хризотемис: Заклевам ти се в бащиното огнище, не за смях ти казвам това. Разбери, той ни е тук.
        Електра: Бедната! Кой ти каза това, че си му повярвала толкова много?
        Хризотемис: Аз вярвам само на своите думи, защото сама видях това, което не лъже.
        Електра: Какво си видяла, клетнице? Къде си гледала, та си пламнала с такъв неугасим огън?
        Хризотемис: За бога, чуй ме по-напред, че после виж дали съм с ума си или съм луда.
        Електра: Ех, приказвай, щом ти е драго да говориш.
        Хризотемис: И ще ти разкажа всичко, що видях. Отивах при стария гроб на баща ни. От върха на могилата виждам потекли струи на прясноразлято мляко. А наоколо цялата гробница на венец обсипана с всички цветя, които сега цъфтят. Гледам и се чудя. И току се озъртам, да не би някой да ме забележи. След като разгледах хубаво цялото място, отидох по-близо до гроба и виждам на края на могилата оставени къдри, току-що отрязани. Веднага пред душата ми изгря един мил лик, сякаш видях самия от всички най-мил на тоя свят, видях Ореста. Взимам къдрите в ръце, стискам си устата да занемея. От радост бликнаха сълзи в очите ми. И сега, както и тогава, уверена съм, тие дарове не могат да идат от другиго, а само от Ореста. Защото - щом не са от теб или от мен - от кого ще са? От мен не са - това зная, не са и от теб. И може ли? Теб не ти е позволено безнаказано да излизаш от тука, дори и ако би искала да отидеш да се помолиш на боговете. Пък и на майка ни - нито ще й доде на ум да направи това върху гроба, нито, ако би могла да го направи, може да остане от нас незабелязано. Са от Ореста тези надгробни дарове. Бодрост, мила. Не винаги все на едни и същи хора ще бъде закрилата на едно и също божество. Досега за нас бе само враждата му. Но днешният ден може да ни бъде начало на големи радости.
        Електра: Ах, отдавна те съжалявам, че си толкова глупава.
        Хризотемис: Че какво? Не ти ли е по воля това, що ти казах?
        Електра: Не знаеш нито ти къде си, нито къде ти е умът.
        Хризотемис: Как така да не зная - аз ли, що видях тъй ясно това, което видях.
        Електра: Клетнице, той умря. Умря ти и спасението, което очакваше от него. И вече не мисли за него.
        Хризотемис: Ах! От кого научи това?
        Електра: От едного, който е бил там, когато Орест умрял.
        Хризотемис: А той къде е? Да се смае човек!
        Електра: Вътре, мил гост на майка и желан.
        Хризотемис: Горко ми, горко! Но от кого ще да са били тие много дарове върху гроба на баща ни?
        Електра: Кой знае? Може би да са поставени от някого в памет на умрелия Ореста.
        Хризотемис: Бедна Хризотемис! С каква радост бързах да ти донеса това известие, без да зная в каква неволя сме. А сега - когато вече дойдох тука - имам си и старите беди, намерих още и нови.
        Електра: Това ти било щастието. Ако ме послушаш, ще можеш да ни отмахнеш бремето на сегашната мъка.
        Хризотемис: Нима мога да възкръся умрелите?
        Електра: Не това съм казала аз. Не съм до там луда.
        Хризотемис: А какво ще заповядаш да ти се врека?
        Електра: Да имаш смелост да извършиш това, което ще те посъветвам.
        Хризотемис: Щом като е нещо полезно, няма да се откажа.
        Електра: Знаеш, без мъка нищо не ще сполучиш.
        Хризотемис: Знам. Ще се трудя за всичко, доколкото ми стигат силите.
        Електра: Тогава чуй какво реших да извърша. Ти сама знаеш, че не можем да очакваме никаква помощ от нашите близки. Адът ги погълна, отне ни ги и ние останахме сам-самички.
        Докато чувах, че е жив еднородният ми брат, имах надежда, че той ще дойде някога да отмъсти за убийството. Но сега той не е вече жив и аз на тебе се надявам: тогова, който със своята собствена ръка проля кръвта на баща ни - ти него да не се двоумиш да убиеш съюзена със сестра си. Да убиеш Егиста. От сега натам не бива вече нищо да крия от тебе. Що чакаш тъй лекоумна, каква крепка надежда лелееш? Твоето богатство е от въздишки, защото бащини ти имоти са ти отнети; песните на твоята сватба са ридания - защото ти ще остарееш, без да си била невеста. Мисля, че не се надяваш, че можеш да се омъжиш за някого. Дотам не си е изгубил умът Егист, щото да допусне да се родят мои или твои деца и да пораснат за явна негова беда. Но, ако послушаш моите съвети - преди всичко ще се сдобиеш с благодарност от потъналия в Ада наш баща и от нашия брат, зарад синовната и братска вярност. Сетне - понеже си свободна родена - ще си останеш пак свободна - ще сполучиш достойно да се омъжиш. Защото всеки обича да гледа към благородното. И не разбираш ли каква слава ще сдобиеш и за мен, и за тебе, ако ме послушаш? Че тогава кой от гражданите или от чужденците, като ни види някъде, няма да ни удостои с похвали?
        “Виждате ли тези две сестри? Те спасиха бащиния си дом, те не се уплашиха за живота си, решиха да убият враговете си, които разполагаха с толкова сили - и ги убиха; тях трябва да обичаме, тях трябва всички да уважаваме. И в празниците божии, и в събранията на гражданите - тях трябва всички да почитат заради тяхната юнашка храброст.”
        Така ще говори всеки за нас. И докато сме живи - и като умрем - нашата слава няма да ни изгасне.
        О, мила, съгласи се, дай подкрепа на баща си, помогни на брата си, избави мене от беди, избави и себе си, като знаеш, че срам е за добрия срамно да живее.
        Хор: В такива дела предвидливостта е най-добрият съюзник и на тогова, който говори, и на тогова, който слуша.
        Хризотемис: Другарки, да би била тя умна, нямаше да забрави предпазливостта още преди да почне да говори, както виждате, че я забрави. На какво се облягаш, като въоръжаваш себе си за такова дръзко дело, пък викаш и мен на помощ? Не се ли виждаш? Жена си ти, не си мъж, и си много по-слаба от противниците. Тяхната сила от ден на ден расте, а нашата гине - и става нищо. Кой ще дръзне да убие такъв мъж, без да помисли каква беда ще го връхлети? Внимавай, ние сме вече и тъй и тъй в зло, да не си придобием още по-големи злини, само ако те е чул някой какво говореше сега. Защото нищо няма да ни спаси; пък и каква полза, ако си спечелим слава, че сме умрели позорно? Не е толкова тежко да умреш, а да искаш да умреш и да не можеш. От душа ти се моля, въздържай гнева си, че иначе съвсем ще загинем, ще изчезне целият ни род. А това, което ми каза сега, аз ще го махна като да не е било никога казвано, то ще остане без всяка следа. Да, да, поне сега, макар и късно, бъди разумна и разбери, че слаба каквато си, трябва да отстъпиш пред по-силните.
        Хор: Послушай. За човека няма по-голяма благодат от предвидливостта и от здравия разум.
        Електра: Не каза нищо, което не очаквах. Знаех те хубаво, че ще отхвърлиш, каквото ти предложа. Да, да, аз саморъчно трябва сама да извърша това дело. И няма да оставя току тъй да мине.
        Хризотемис: О, о! Де да си била с тоя ум, когато падна убит баща ни! Още тогава щеше да се свърши всичко.
        Електра: По природа и тогава си бях такава, но духът ми бе по-слаб.
        Хризотемис: Тогава гледай за всякога да си останеш с тоя ум.
        Електра: Това ме съветваш, защото не ти се ще да ми помогнеш.
        Хризотемис: Лошо начало има лош край.
        Електра: Ценя твоята разумност, мразя твоята страхливост.
        Хризотемис: Дò ще време, когато ще оцениш и това, което мразиш сега.
        Електра: О - ти никога няма да сполучиш това от мене.
        Хризотемис: Има доста дълго време, за да се види и това.
        Електра: Върви си. От теб няма никаква полза.
        Хризотемис: Има, има, но ти не можеш да я разбереш.
        Електра: Иди, иди разкажи всичко това на майка си.
        Хризотемис: И сега нямам аз никаква злоба против тебе.
        Електра: Но знаеш да ме тласкаш в безчестие.
        Хризотемис: Не в безчестие, а в предпазливост за твоя полза.
        Електра: Значи, ти каквото мислиш за добро - и аз само него да върша?
        Хризотемис: Бъди разумна и гледай ние да вървим по твоята мисъл.
        Електра: Глупаво е добре да говорищ, зле да вършиш.
        Хризотемис: Добре изказа ти от каква болест страдаш.
        Електра: Какво? Нима нямам право да говоря това?
        Хризотемис: Но често и правото ни донася само пакост.
        Електра: Аз не искам да живея по тоя закон.
        Хризотемис: Но, ако поискаш, после ще си ми благодарна.
        Електра: И ще поискам, което искам, но не защото съм изплашена от теб.
        Хризотемис: Значи, без друго няма да отмениш, което си решила?
        Електра: От лошо решение няма по-голямо зло.
        Хризотемис: Ти и нехаеш за това, което ти говоря.
        Електра: Отдавна е решено от мен, не сега.
        Хризотемис: Да си ида. Защото ти нямаш сила да признаеш моето, нито аз твоето.
        Електра: Върви си. И по-силно да желаеш, няма аз да ти стана другарка в това. Голяма лудост е да гониш това, което го няма.
        Хризотемис: Щом като мислиш твоето за умно, бъди си все така умна. А кога ще си изпатиш зло, ще оцениш и моите думи.

 

Хор и Електра.

 

        Хор (Строфа I): Ние виждаме как над нас умните птици се грижат да нахранят тези, от които са родени и отгледани; защо и ние не вършим това?
        Зевсовата молния и небесната Темида нека са свидетели - те не ще останат дълго ненаказани. Слезни, световна мълва, слезни в Ада и горестно кажи на Атридите за тъжния позор на рода им.
        (Антистрофа I): Кажи им как е разбъркано всичко в къщата им и как всяка от техните дъщери една на една, друга на друга страна тегли - и никога вече не може животът в дружба да ги събере. Електра изоставена сама в безкрайни неволи, само се дави във вълните на своите мъки - и плаче като тъжния славей. Животът не й е мил, нито се плаши от смъртта - само гледа да усмири двойното проклятие на двойни Еринии.
        (Строфа II): Добрият, изпаднал и в неволя, никога неще се измами да опозори себе си и своето име. Дете, дете - как и ти, с общия прескърбен дял в живота и се хвърляш се в борба, с един подвиг двойна слава да сдобиеш: да се наричаш и умно и добро дете.
        (Антистрофа II): Издигни се над тия, които те мъчат, живей ми и бъди по-силна и по-богата от тях - твойте врагове. - Виждам те, вървиш не в щастливия път на съдбата. И все пак, зная, ти търсиш да постигнеш и да се отличиш в това, което е най-свето на земята, в това, което е най-мъчно да се извърши за угода на боговете.
        (Пристигат Орест и Пилад с урната)

 

Хор. Електра. Орест. Пилад.

 

        Орест: Кажете, дали добре сме разбрали и дали право сме тръгнали натам, накъдето желаем?
        Хор: Какво търсиш, какво желаеш, за какво си дошел тука?
        Орест: Отдавна питам и разпитвам къде живее Егист.
        Хор: Право си дошел, не е за укор и тоя, който ти е казал пътя.
        Орест: Кой от вас ще обади вътре за нашето желано пристигане?
        Хор: Ето тази. Както е редно, най-близката до рода да занесе такава вест
        Орест: Влез, кажи: няколко души от Фокия искат да видят Егиста.
        Електра: Горко ми! Дали не донасят точните улики за мълвата, която чухме?
        Орест: Не зная за каква мълва приказваш. Но мен ме прати старецът Строфий да обадя за Ореста.
        Електра: Какво? О, колко се изплаших!
        Орест: Както виждаш, носим неговите смъртни останки, сбрани в малкия тоя съд.
        Електра: Вярно било, вярно това! Ето, виждам и урната.
        Орест: Ако ти е мъчно за участта на Ореста, знай, в тоя малък съд е неговото тяло.
        Електра: За бога, чужденецо, щом като той е тук, дай ми да зема в ръце тоя съд и да оплача пред тая пепел и себе си, и целия си род.
        Орест: Донесете го, дайте й го, която и да е тя. Явно е, тя не със зла умисъл иска това. Ще да е или някоя близка, или някоя роднина по кръв.
        Електра (Вдига урната): О, спомен от тоя, що ми бе най-мил на света, ти си всичко, що ми е останало от живота на Ореста. С какви надежди те изпратих - с каква те посрещам! Държа те в ръце сега едно нищо, от къщи те изпратих някога цъфнала младост! По-добре да бях умряла, преди да те изпратя в тая чужда земя и преди да те изтръгна от тие ръце и да те избавя от убийство! Че още в същия онзи ден да паднеш, да ти се падне да бъдеш в общ гроб с баща си! А сега, далеч от родния дом, бежанец в чужда земя зле загина далеч от сестра си! Аз, клетница, не те умих с ръце си, не извадих из лакомия огън милата пепел. Погребен от чужди ръце - идеш ми лек в леката урна. Горко ми! Напразно са били моите някогашни грижи да те отхраня, напразно е била сладката мъка за тебе! Ти никога не си бил по-мил на майка си, отколкото на мене, и никой друг от нашия род не те е кърмил, само аз. И всякога по мене викаше ти. И сега всичко това загина в един ден, умря заедно с тебе. Като някоя буря отиде си ти и всичко завлече със себе. Отиде си баща ни. Аз ти умрях. Ти си нищо. Враговете ликуват. От радост полудяла майка немайка. Често си ми пращал тайни пратеници да ми кажат, че ти ще се завърнеш да й отмъстиш. Но всичко това изведнаж обърна моето щастие и твоето щастие, което те доведе тука - не като мила младост, а пепел и сянка безвестна. О, о! Горко ми! О, бедно тяло! О, о! Проклет път, по който ми дойде тука, мило дете - и ме погуби! Погуби ме, погуби, ти, братска глава. Земи и мене в тази твоя къща, земи нищото при нищото, че там и аз с тебе да пребъда завинаги. Когато ти бе на горния свят, еднакъв с тебе имах дял. И сега мъртва искам да имам същия дял от твоя гроб. И знам добре - умрелите скръб що е не знаят.
        Хор: Родена си от смъртен баща, Електро, знай. Смъртен е Орест. Затова не се предавай на безмерни плачове. Всички ни същата участ ще найде.
        Орест: О, о! Какво да кажа? В каква бедност на слова изпаднах! А вече езика си не мога да сдържа.
        Електра: Каква скръб те обзе и вълнува, че казваш това?
        Орест: Това твоето милото, Електриното лице ли е?
        Електра: То е, то; и както виждаш, цало да го оплачеш.
        Орест: Ах, ах - каква горка участ!
        Електра: Защо, чужденецо, така въздишаш зарад мене?
        Орест: О, тяло, позорно и безбожно разбито!
        Електра: Не друга, а самата мене оплакваш ти, чужденецо.
        Орест: О, безбрачен и нещастен е твоят живот!
        Електра: Чужденецо, защо ме гледаш така и въздишаш?
        Орест: Защото досега аз нищо не знаех за своите беди.
        Електра: И това узна сега от моите думи?
        Орест: Като те видях колко си се отличила с нещастията си.
        Електра: И все пак, ти виждаш само малка част от моите нещастия.
        Орест: Че кой би могъл да види по-горчиви и по-многобройни от тия?
        Електра: Принудена съм да живея заедно с убийците.
        Орест: С чии убийци? Откъде излиза злото, което спомена?
        Електра: С убийците на баща ми. И тям робувам насила.
        Орест: Кой те принуждава?
        Електра: Майка се нарича. Но няма нищо майчино у нея.
        Орест: С какво? С насилие или с глад?
        Електра: И с насилие, и с глад, и с всички лошевини.
        Орест: И нямаш ли кой да ти помогне, ни кой да те защити?
        Електра: Никого. Имах едного - но ти ми носиш неговата пепел.
        Орест: О, злочестнице! Отдавна те гледам и страдая.
        Електра: Знай, че си единствен на тоя свят, който се е смилил някога за мене.
        Орест: Защото аз съм единствен болен от твоята болест.
        Електра: Да не би да си някой наш роднина?
        Орест: Ще кажа, но ако зная, че тези тук са благосклонни.
        Електра: Са благосклонни. Затова, каквото ще кажеш, ще го кажеш пред верни.
        Орест (зима й урната): Остави сега тоя съд, за да узнаеш всичко.
        Електра: Не, за бога, чужденецо, недей ми я взима!
        Орест: Бъди послушна на думите ми и няма никога да сбъркаш.
        Електра: Заклевам те в твоето лице, недей ми отнема най-милото.
        Орест (не дава съда): Но няма да я оставя.
        Електра: Горко ми, Оресте, ако ми отнемат и тоя твой гроб!
        Орест: Не говори лошо! Няма защо да плачеш.
        Електра: Как да няма защо да плача зарад умрелия си брат?
        Орест: Не бива да изричаш такива думи.
        Електра: А бива ли да бъда недостойна за умрелия?
        Орест: Ти за никого не си недостойна. Но това, което държиш в ръце, не е за тебе.
        Електра: Как така? Не нося ли тялото на Ореста?
        Орест: Но и това е Орестово само с украшението на словата.
        Електра: Че къде е тогава гробът на тоя клетник?
        Орест: Никъде. Живият няма гроб.
        Електра: Какво казваш, момко?
        Орест: Не казвам лъжа.
        Електра: Че той жив ли е?
        Орест: Ако съм жив аз.
        Електра: Нима си ти онзи?
        Орест: Виж тоя знак от баща ми и познай, дали казвам истината.
        Електра: О, мило слънце.
        Орест: Мило и за мен.
        Електра: О, слово дойде ли? (Пригръща го)
        Орест: И други вече не питай.
        Електра: Теб ли пригръщам?
        Орест: Както ще ме имаш до живот.
        Електра: Мили другарки, скъпи гражданки, вижте Ореста, който бе хитро умрял, и сега е хитро спасен.
        Хор: Виждаме, мила, и, от радост за това щастливо събитие, от очите ни сълзи се ронят.
        Електра (строфа): О рожбо, рожбо, ти мила моя, ти дойде вече, намери, постигна, видя тия, за които копнееше.
        Орест: Тука съм. Но ти бъди мълчелива.
        Електра: Защо?
        Орест: По-добре е да мълчиш, да не чуе някой вътре.
        Електра: О, не, не, кълна се в безпорочната Артемида, никога няма да трепна вече пред оназ претежка женска неволя, която е заседнала вътре.
        Орест: Ти знаеш, че и у жените има Аресов дух. Хубаво разбра ти това по опит.
        Електра: О, о! Кой ме улучи в това мое зло - винаги незаменено, неразпиляно, непогубимо!
        Орест: И това зная. Но кога се яви сгода, тогава трябва да се сетиш за тия работи.
        Електра (антистрофа): О, всяко, всяко време е сгода за тия думи. Че едва сега се освободи езикът ми.
        Орест: И аз мисля така. Но и затова гледай да го запазиш.
        Електра: С какво?
        Орест: Без да е сгода, не говори нищо.
        Електра: Ти ми се яви, ти си ми тук, кой би посмял да превърне речта ми в мълчание? Кой смее, когато аз виждам тебе тук - ненадяван, неочакван, а сега?
        Орест: Ти ме видя, когато е било угодно на боговете да ме пратят.
        Електра: Говори, говори - това ме изпълва с по-силна радост, щом си дошел и по божия поръка в нашата къща. Сещам тука с нази божията ръка.
        Орест: Не ми се иска да ти преча да се радваш. Боя се само да не те победи преголямата радост.
        Електра: О ти, който си изминал тоя хубав път, за да ми се явиш тука на мене, която намери затрупана в тегла, недей ме…
        Орест: Какво да не дея?
        Електра: Недей ме възпира да се радвам на твоя хубав лик.
        Орест: И аз не бих искал мене да спират.
        Електра: Съгласен.
        Орест: Защо не?
        Електра: Другарки, ето чух аз тоя глас, за който не можех и да бленувам. Колко бе ми мъчно, когато трябваше тихо да слушам без викове и писъци! Сега те имам. Яви ми се, яви се ти с тоя хубав лик. Той няма да ми угасне дори и в най-мрачните ми дни.
        Орест: Остави сега непотребните думи. И нито ми разправяй колко безсрамна е майка, нито как мъкне из бащина ни къща имота Егист и безразсъдно го разпилява. Сгодата на времето бяга от празните думи. Което ще ми е потребно в тоя час, това ми кажи. Кажи ми где да се явим или где да се скрием, за да можем да сломим с нашия път враговете ни, които ликуват. Пази се само, когато вляза вкъщи с веселото си лице, да не се издадеш пред майка колко си радостна. Не, а от скръб поради лъжливото донесено известие, само въздишай. А кога сполучим, тогава на воля се радвай и смей.
        Електра: Да, брате, твоята воля ще бъде и моя воля, защото днешното щастие ми дойде от тебе, не аз сама го намерих. Не бих приела и най-голямата облага, ако да можех да я сдобия и с най-малката обида към тебе. Защото с това никак не бих угодила на тоя бог, който ни закриля сега.
        Ти знаеш това, което става вътре, нали? Като чуеш, че Егист не е у дома, знай, че майка е вкъщи. Не се бой, аз няма и да се усмихна, за да не познае тя моето радостно лице. Стара е злобата, която е загнездена в сърцето ми. Но и като видях тебе, пак няма да спра да лея сълзи - от радост. Че как мога да удържа сълзите си - нали в един ден те видях да ми дойдеш мъртъв и жив? Ти ми даде това, на което не се надявах дори. Дотам, щото и баща ми да би се върнал жив - не бих се толкова чудила, а бих вярвала, че наистина го виждам. И щом като ми си дошел по тоя път, върви си по волята на твоята душа. Самичка аз една не бих се спасила славно, или бих славно умряла.
        Хор: Мълчете. Чувам някой излиза из къщи.
        Електра: Влезте, чужденци. Нали вие носите това, което никой от тия, които са вътре, няма да отхвърли, нито пък ще го приеме за радост.
        (Излиза на сцената педагогът)
        Педагогът: Какви големи глупци, останали без ум и без съвест! Как толкова не ви е грижа за вашия живот? Вие съвсем без разум ли сте се родили? Че вие не близо до злото сте, а в самото сте зло - и то най-голямо зло - не виждате ли това? И ако аз да не се случех да стоя тука на стража - делото ви щеше да влезе в нещата, преди да влязат вашите тела. Но слушайте какво. Оставете вече тие дълги речи, оставете тези безмерни радостни викове - а влизайте вътре. Не е добре да се бавите в такова дело. Сгодата сама тласка към дело.
        Орест: А като влезна вътре, какво ще правя?
        Педагогът: Всичко е в ред. Хубаво е, че никой не би те познал.
        Орест: Ти си съобщил вече, че аз умрях, нали?
        Педагогът: Знай, че за вътре ти си вече един от обитателите на Ада.
        Орест: Радват ли се от това известие? Или какво говорят?
        Педагогът: Ще ти обадя, когато се свърши всичко. Засега знай, че всичко е наред в тях, даже и това, което не е редно.
        Електра: Кой е този човек, брате, за бога, кажи ми.
        Орест: Не го ли познаваш?
        Електра: Не се сещам.
        Орест: Знаеш ли кому в ръцете ме предаде някога?
        Електра: Кому? Какво говориш? Орест: От неговите ръце тайно съм бил занесен във Финийската земя.
        Електра: Да не е той онзи, когото аз единствен намерих верен, когато убиха баща ни?
        Орест: Той е. Не ме питай повече.
        Електра: Слънце мило, ти единствен спасител на Агамемновия род, как си дошел тука? Не си ли, не си ли ти този, който спаси него и мене?
        Мили ръце, мила служба на твоите нозе! Но колко ме изплаши ти, когато дойде преди малко, без да се обадиш. Погуби ни с твоите слова - а носил си най-сладки дела! - Здравей, татко! Да, мисля, че виждам баща си. Здравей! Знай - в тоя един и същи ден - ти ми бе най-омразен от всички, ти ми стана най-мил.
        Педагогът: Стига вече. Много нощи и много дни ще се обърнат, Електро, в които ще може да ти се разкаже всичко, което е станало от тогава до сега.
        А на вас, Пиладе и Оресте, които стоите тук, ще кажа, че е време вече за работа. Клитемнестра сега е сама. От мъжете няма никого вътре. Но, ако се бавите още, мислете, че ще имате да се борите после и с тези и с други много по-силни.
        Орест: Да, време е вече, Пиладе, и няма нужда от много съвещания. Не, веднага да влезнем вътре, да се помолим пред образите на домашните божества, които са наредени в преддверията тука.
        Електра: Цар Аполоне, чуй ги милостиво ти тях, и мене, която винаги съм простирала ръце към тебе с дарове, каквито съдбата ми е давала. И сега, Ликие Аполоне, само с думи, които са едничкото ми сега имане, ида с молитви при тебе, искам, моля, бъди ни благосклонен закрилник в тоя почин; и покажи на смъртните, безсмъртните какво въздават на грешните. (Всички освен хора - вътре).
        Хор (Строфа I): Вижте, от там иде Арес и издиша озлобена кръв. Ето ги, влизат вече под стрехите на къщата отмъстителките за кръвни престъпления, тези неизбежни псета. И няма да се мине много време, и всичко, каквото сърцето ми предсказа, ще се сбъдне.
        (Антистрофа I): Ето го, влиза в къщата с тайни стъпки, влиза в къщата на старите богатства, влиза отмъстителят с лъснал остър нож в ръце. Води го синът на моя Хермес, води го към самата цел, с мрак покрива измамата и вече не се бави.
        (Излиза Електра бързо).
        Електра (Строфа II): Мили другарки, мъжете сега свършват делото, но още мълчете.
        Хор: Какво? Какво вършат сега?
        Електра: Тя нарежда урната за погребение. А те двамата стоят до нея.
        Хор: А ти защо излезе из къщи?
        Електра: Да пазя, да не би Егист да ни свари у дома тъй неблагоразумни.
        Клитемнестра (отвътре): О, о! Къща напусната от приятели, напълнена с неприятели!
        Електра: Някой извика вътре. Не чухте ли?
        Хор: Чухме нечувани думи - и треперим.
        Клитемнестра: О, о! Егисте, Егисте - де остана?
        Електра: Чуй, пак извика някой.
        Клитемнестра: Чедо, чедо, смили се над тая, която те е родила!
        Електра: Да, да. А ти някога милост не знаеше нито за него, нито за тогова, който го бе родил.
        Хор: Родино, роде нещастни, твоята съдба те погубва, погубва те заедно с днешния ден.
        Клитемнестра: Ах, ах! Ударена съм1
        Електра: Удри още веднъж!
        Клитемнестра: О - пак!
        Електра: Ах, дано и Егиста!
        Хор: Сбъдват се клетвите. Живеят, които са под земята. Взимат си кръвта на убийците тези, които отдавна са убити.
        (Антистрофа): Ето ги, излизат и онези жертви на Ареса, ръцете им в кърви. И няма вече какво да кажа.
        (Излизат Орест и Пилад на сцената).
        Електра: Оресте, какво свършихте?
        Орест: Вътре всичко хубаво, ако Аполон е хубаво рекъл.
        Електра: Убита ли е нещастницата?
        Орест: Не се бой, майчината злоба няма да те мъчи позорно.
        Хор: Мълчете. Виждаме, Егист се задава.
        Електра: Момци, няма ли пак да влезнете?
        Орест: Къде го виждате?
        Електра: Ето го, из крайната махла се задал и весело стъпва към нас.
        Хор: По-скоро, скрийте се в преддверието. И сетне, както си извършихте до сега работата със сполука, довършете я тъй.
        Орест: Смелост! Ще я довършим.
        Електра: Но ти - какво се замисли така? Бързай!
        Орест: Отивам.
        Електра: За тука - аз ще се грижа.
        Хор: На тоя човек стига да му пошушнеш някои приятни думи в ухото, и той веднага безумно ще се втурне в скришната засада на отмъщението.
        (Иде Егист)
        Егист: Кой от вас знае къде са фокийците, които, както чух, идат да ни известят, че Орест бил се убил в злополука при надпрепускванията. Тебе питам, разбира се, на теб говоря, ти дръзка такава. Струва ми се, това най-много засяга тебе, затова и ти ще знаеш най-добре да разправиш.
        Електра: Зная. И защо не? Иначе нали щях да бъда безучастна към съдбата на тия, които ни са тъй скъпи?
        Егист: Тогава, кажи, къде са чужденците?
        Електра: Вътре. Намериха гостоприемна домакинка.
        Егист: Кой? Съвсем ясно ли я увериха, че Орест е умрял?
        Електра: Не само това, ами я и убедиха не само с думи, а и с дело.
        Егист: Тогава, по тия уверения и аз ще мога напълно да се убедя, нали?
        Електра: Разбира се, и ще видиш гледка много тъжна.
        Егист: Наистина, ти не си навикнала да ми казваш неща, които ме радват толкова много, както сега.
        Електра: Радвай се, щом това ти се вижда весело.
        Егист: Заповядвам да мълчите. Отворете вратата. Нека види целият народ в Аргос и Микена. Че, който се носи със суетни надежди за завръщането на Ореста - нека сега го види умрял, нека приеме моите юзди, нека се вразуми сам от себе си, като вижда как аз наказвам.
        Електра: Ето от моя страна се извършва вече това, което мога. Разбрах вече, трябва да се вразумя и да се покорявам на по-силните.
        (Отварят се вратите, вижда се покритият с плащ труп на убитата).
        (Хор. Електра. Егист. Орест. Пилад. Педагог).
        Егист: Господарю Зевсе, виждам дело, извършено не без злобата на боговете. Ако е грешно това, отказвам се от думите си.
        Дигнете всички покривала от очите ми. Искам и аз да оплача своята рода.
        Орест: Дигни ги сам. Не мое е това, а твое. Виж го и го поздрави с драгост.
        Егист: Право казваш, ето ще те послушам. А ти повикай ми Клитемнестра, ако е у дома.
        Орест: Тя сама е до тебе. Не я търси другаде.
        Егист (Дига покривалото): А! Какво виждам?
        Орест: От кого се боиш? Кого не познаваш?
        Егист: В мрежата на кои хора изпаднах? Ах, горко ми!
        Орест: Не се ли сещаш още, че отдавна са живи ония, които викаше като мъртви.
        Егист: Ах, разбрах тия думи! Без друго този, който ми говори, е Орест.
        Орест: И ти, такъв отличен пророк - толкова дълго да си се лъгал?
        Егист: Загинах, аз нещастник! Но позволи ми да кажа поне само няколко думи.
        Електра: Не, брате, моля ти се, не му давай повече да говори, нито да разправя надълго. Защото кому от смъртните, заровени в злощастия, би могло да помогне нещо малкото време преди смъртта? Не, убий го по-скоро - и предай тялото му на гробарите - той е за тях годен - а от нас да бъде далече. Защото от всички мои стари закоравели болести само това ще ме изцери.
        Орест: Влизай вътре, по-скоро. Защото борбата сега не се бори зарад друго, а за твоята душа.
        Егист: Защо ме караш вътре в къщата? Ако е хубаво да се върши това, което вършиш, защо ти е мракът? Защо не ме убиеш още сега на мястото?
        Орест: Не заповядвай. Скоро върви там, където си убил баща ми, че и ти там да бъдеш убит.
        Егист: Виждам, тоя дом трябва без друго да види всички нещастия на Пелопидите - и сегашните, и бъдещите.
        Орест: Твоите без друго. Нали аз ти съм на верният пророк?
        Егист: Но с това изкуство не се хвалиш от баща си.
        Орест: Много знаеш да възразяваш. А пътят се забавя. Върви вече.
        Егист: Води ме.
        Орест: На теб се пада да водиш.
        Егист: Нима ще ти избягам?
        Орест: Не ми се иска да умреш по твоя угода. Аз ще ти запазя и тая горчевина за смъртта. - Това наказание би трябвало да постига всички ония, които престъпват законите - смърт. Тогава не биха се натрупвали толкова много злодеянията.
        Хор: О, Атреев род! Колко много страда и едва с това днешно дело заплува към свободата!

 

 

К Р А Й.

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Софокъл. Електра. Превод от оригинала: Александър Балабанов, 1914.
Електронна обработка в рамките на проект “Тезей”: Анета Димитрова, 2008.

 

 

 

 

Други публикации от проекта в „Литературен клуб“:

 

„Езопови басни“, пр. Александър Балабанов

 

Електронна публикация на 24. май 2008 г.
г1998-2013 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]