Тъгата беше сладостна, когато бе забава,
форма на битност без битност на този свят,
лесна маска, заблуда.

Тогава тъгата постигаше най-смутните
или най-горестните неща да отсъстват.
Бе начин да видиш, без да гледаш, болката
или смъртта, или страха.

Тъгата беше сладостна, защото беше даром,
невинно извинение да си останеш вкъщи,
напразно и притихнало укритие.

Тъгата е сега оскърбяващ свидетел,
дръзка дружка, пристигаща без известие,
ненавременен сродник. Тъгата е сега
така горчива, че огорчава.

Избликва, защото животът не се държи понякога
дотам добре, както се следва. Идва с твърда причина
и се стреми, измамлива, да остане завинаги.

(из Хоризонтът, 2003)

върни се | съдържание | продължи