Жужа Раковски

проза

Литературен клуб | за авторката | преводна художествена литература

 

СЯНКАТА НА ЗМИЯТА*

 

(откъс от роман)

 

Жужа Раковски

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

         І

 

         НАПИСАХ ПО СЪВЕСТ, АЗ, УРСУЛА БИНДЕР, С РОЖДЕНО ИМЕ УРСУЛА Леман, в дни на старост и мизерия, в лето Господне 1666-то, за отминалия си живот и най-вече за нещата от детството и младините ми.

 

 

         Помня, че винаги съм обичала да гледам огъня.

 

 

         Опитам ли да се върна назад, към началото на своя живот, пред вътрешния ми поглед веднага изплува най-вече следната картина, когато като две-тригодишно момиченце пълзя напред-назад по плочите в кухнята, влачейки на връвчица вързано за дръжката парче глинен чиреп или друга проста играчка, а погледът ми е прикован от огнените езици, които се вият жежки изпод желязната плоча на печката. Гледах ги часове наред как се усилват, как заглъхват и се спотаяват или пък току живват, покорни на нахлулия през комина вятър, как протягат пламъци към опушеното от черни сажди дъно на висящия над тях бакърен котел. Друг път наблюдавах омагьосана как едва припламнали, бледомъждивите петна от светлина чезнат, повтаряйки предано всяко трепване на огъня по окачените на стената калаени чинии и черпаци, чак дъхът ми спираше от възбуда, видех ли в ранни зори, докато се пречках из краката в кухнята, как отварят вратичката на фурната и внимателно загребват с фурнаджийската лопата току-що опечения хляб, и онази жълта светлина, която падаше през отвора като лошо усукана тежка плитка и се разсипваше по пода на кухнята. Смътно предусещах, че огънят е всемогъща чуждоземна твар, попаднала сред нас, която само имитира покорство и макар привидно да е склонна да ни служи, възвира чорбата и пече хляба, то е до време, всеки миг може да си науми друго и да разкрие истинското си лице. От моето скривалище под масата неведнъж бях чувала жените в кухнята да разправят, че пак изгоряла къща на Дългата улица или че мълния запалила плевнята на едикойси, или че я турци, я унгарци пак подпалили не едно съседно имениe, ето защо, гледах дори на невинния домашен огън като на пленен звяр, който само дебне случай да се отърси от оковите си и да изгълта всичко, което му се изпречи по пътя. Спомням си, как неведнъж съм се питала, дали двойнствената природа е присъща само на огъня или на всичко, което виждам – дали калаените чинии, черпаците, кухненската маса с кръстосаните крака, всяко нещо има свое тайно и непроницаемо лице, и какви ли са, когато разкрият истинската си същност...

 

         Веднъж жълтият звяр показа зъбите си пред сами очите ми. Вече не знам дали ме бе събудил пращящият му глас или се бях стреснала от лош сън, което често ми се случваше като малка, помня само, че известно време стоях замаяна, втренчена с недоумение пред себе си, понеже ми се струваше, че сънят продължава и никак не проумявах каква ще да е тая ту усилваща се, ту притъмняваща жълта светлина, която се процежда през прозореца, цял миг гледах объркано майка си, когато тя блъсна вратата, грабна ме от леглото и както си беше по нощница, наметната само с един шал, гологлава изтича навън с мене. Струва ми се, че проплаках в знак на протест, както правят изтръгнатите от съня си деца, но майка ми даже не направи опит да ме утеши, а скоро и аз самата забравих и недоволството, и киселото си настроение и очаровано вперих очи в източника на странната светлина – червено-жълтите пламъци, които се виеха по покрива на задната постройка, гледах как езиците им от време на време изригват нагоре с порой от червени искри, сякаш някой хвърля шепи светещи оси в тъмното нощно небе.

 

         Дали бе паднала мълния или огънят бе избухнал по невнимание, не си спомням, помня го да напира от задната постройка към предната част на къщата, а баща ми и съседите, покачени на стълба, си подават ведра с вода от ръка на ръка и заливат покрива, за да не пламне и той. Някой е пуснал кокошките от курника и те с паническо кудкудякане, блъскайки се, се отдалечават с бяг от огъня, и понеже препускат право срещу мъжете, които си подават ведрата с вода, те изглеждат сякаш са нагазили в някакъв креслив и пернат прилив. Порой от искри се сипе над нещастните животни, понякога сред тях пада горящ наръч слама, пламък лизва лесно възпламеняващите се пера; повечето биха могли да избегнат опасната близост на огъня, ако в сляпата блъсканица не повличат и пламналите си другари, с всеки пристъп на вятъра огънят ги поглъща все по-ненаситно като светкавично плъзнала чума. Някои кокошки, вече с подпалени пера, продължават да търчат обгърнати в пламъци, после падат, опърлени до голо и почернели. Късметлиите, преминали през опасната зоната, продължават да се носят заслепени от ужас, дерейки гърла. Спомням си, че вкопчена във врата на майка ми вдигнах поглед към небето, тъй като всички наоколо се вайкаха и молеха за дъжд, и там горе, където не достига нито разлюляната жълта светлина, нито шумът от суматохата тук долу, видях поразена, че небето е черно и неподвижно и нито следа от облак не затулва иглиците на зловещо засиялите звезди.

 

         Заедно с кокошките загина и големият петел с шарените пера. Този петел беше мой стар враг: защо ли, навярно защото с целия си бой едва надхвърлях височината на неговия напет гребен и той ме приемаше за натрапник, безброй пъти, когато се заклатушквах из двора – негова подвластна територия, за да си търся другарче за игра, той ме гонеше по цялата му дължина чак до дъсчената ограда, която отделяше задния двор с курника от малкото дворче със сводеста порта пред къщата. Отвъд тази ограда не ме преследваше, врътваше се и с напета походка се оттегляше победоносно, виждаше се, че е напълно доволен от себе си, понеже е успял да прогони врага. Случваше се да ме догони преди да стигна дъсчената ограда и да издращи краката ми с огромните си шипове, докато бягам. С възхищение, страх и обида в сърцето, известно време се опитвах да укротя петела. Ронех му трохи от своя хляб и му ги подхвърлях от почтено разстояние. Великодушно приемаше моя дар, клъвваше с клюн трохите, но кръглото му, надменно и самонадеяно око, очертано с жълто кръгче, продължаваше да ме измерва презрително, сякаш не бях направила никакъв опит да му угодя. Сигурно ме смята за страхлива, мислех си, затова ме гледа така презрително, и тогава у мен надделя обидата. Неведнъж съм се мъчила да накарам Сузана, старата ни слугиня, от чиято гръд на времето бе сукала и майка ми, когато избира пиле за неделния обяд, да сготви стария петел, и вечер преди да заспя кроях планове какво ще му се случи, падне ли ми в ръчичките, овързан здраво с канап, за да мога да правя с него каквото поискам. Представях си, как от този миг покорно ще се подчинява на думите ми и на всяка моя заповед, понеже бях убедена, че разбира от човешка реч, но в безграничното си високомерие не ще да я чува дори. В нощта, когато задната постройка изгоря, петелът се заблъска заедно с целия наплив от кокошки и се възпламени пред сами очите ми от наръч горяща слама. Разтвори клюн, но вместо глас от него блъвна черен дим, а на мен ми се стори, че преди да падне, вторачи за последен път в мене черното си, очертано с жълт кръг око, а мене ме побиха тръпки на угризение, защото си помислих, че някак трябва да е научил как съм искала да го заловя и да го измъчвам, нищо чудно да ме смята за първопричина за ужасните си страдания. Месеци след пожара се стрясках насън с писък, но само на Сузана признах, че се страхувам не от огъня, а от отмъстителния призрак на петела. Сузана ме погледна недоумяващо, нямаше откъде да знае какви зловещи и позорни планове бях кроила срещу големия петел, прие думите ми за детинщини и се опита да ме успокои с това, че животните нямат душа. Сузана беше голям познавач на нравите и делата на духове и вещици, поне тя самата го твърдеше, а аз я приемах за неоспорим авторитет по всеки въпрос, свързан с деянията на злите сили, но по въпроса дали животните имат душа не й хванах вяра, още повече, че неотдавна точно от нея бях чула някаква дълга история за призрака на едно черно куче, което с воя си насочило вниманието на хората от селото към скривалището на разбойниците, убили господаря му.

 

         Наистина, чувствах смътно, че дори и животните да имат душа, тя не ще да е съвсем като нашата, нито каквато ние, хората, обикновено си я представяме. Често съм наблюдавала как черният ни котарак напряга всеки мускул, докато дебне кацналата на клона птица: случвало се е челюстите му да изтракат, сякаш вече хруска със зъби тъничкия гръбнак на птицата. „Засрами се, котьо!”, карах му се, но черният котарак нямаше капка срам. Не проявяваше признак на разкаяние, дори когато след потайни нощни бдения и няколкодневни скиталчества скочеше меко през прозореца в кухнята и с вперени в мен жълти очи настойчиво мяукаше, ако намереше паничката си празна. Потресено научих от разговорите на Сузана с другите слугини, че черно-бялата котка, която се беше окотила на нашия таван, пренесла със зъби малките си през един таван по-нататък, защото баща им, черният котарак, безмилостно щял да удуши слепите и безпомощни малки твари, ако му се изпречат. Веднъж дори попитах кръстницата ми, която по въпросите на Бога и небесните деяния, беше поне толкова сведуща, колкото Сузана в духовете на злите сили, няма ли Бог да накаже черния котарак за такива и подобни деяния, и тогава кръстницата ми отговори, че няма, защото Бог не е дал на животните дарбата да разпознават доброто от злото, както на нас, нито им е вдъхнал безсмъртна душа. Аз обаче се заинатих и продължих да я разпитвам: тогава как се движат, как издават звуци, след като нямат душа, дори се разбират помежду си, а и от нашата реч схващат едно-друго, понеже веднъж бях видяла как по заповед на ловците смешните длъгнести, с тънко и жилаво тяло, неспокойни петнисти хрътки се втурват, изваждат със зъби от шумата или от тресавището убития звяр и грижливо го поставят в краката на господаря си. Животните имат животинска душа – търпеливо ми обясни кръстницата ми, – която не изкупува греховете със страдание, но не може да заслужи и блаженство, тъй като не й е дадена, както на нас, свободна воля и затова следва единствено желанията на животинската си природа.

 

         Повярвах в обяснението на кръстницата ми, но това не ми донесе успокоение, що се отнася до по-нататъшната съдба на петела: по онова време, когато – освен обикновените детски прегрешения – никакъв по-тежък грях не стягаше душата ми, все ми се струваше, че унищожението, което го очаква, е много по-лошо от Страшния съд или проклятието. От този момент често се опитвах да си представя, особено когато виждах как слугинята Сузана извива с едно движение на ръката си врата на пилето за обедната супа или когато вървях с майка ми през гората и чуех пищенето на попаднал в лисичи лапи заек, как доскоро живата, чувстваща и уплашена душа за миг изчезва като внезапно лумнал пламък или пяна, размита по повърхността на водата и благодарях на Бога, че не ми е отредил подобна съдба. Сега, на старини, припомня ли си тежките грехове, които съм извършила през живота си и които, смея да се надявам, ще останат завинаги тайна за земното правосъдие, като си помисля колко съм съгрешавала срещу други хора и най-вече срещу бедния ми и добър съпруг, на чиято глава навлякох само беди и нещастия, както с мене пък бяха сторили други, щеше да е голямо облекчение, ако вярвах, че няма да ми се налага да застана, при това в най-скоро време, пред лицето на върховния съдник и вместо това душата ми ще изчезне в миг, като размита във водата пяна или внезапно лумнал пламък и заедно с тях ще изчезнат в нищото и греховете ми, все едно никога нищо не се е случило...

 

         Междувпрочем въпросната животинска душа, за която говореше и кръстницата ми, дълго занимава детското ми въображение: беше ми станало навика да стоя минути наред втренчена в очите на някоя кокошка, котка или друго домашно животно, дано ми се удаде да надникна в тайните на тази толкова различна от нашата животинска душа. В кръглото око на кокошките обаче, над което при мигане се спускаше полупрозрачна ципа, не можах да разчета нищо друго освен подплашена тъпота. Ту разтворени като тъмен полумесец, ту присвити колкото ябълково семе, тесните очи на котката сякаш наистина ми отвръщаха понякога с човешка или по-скоро с женска насмешка. Друг път обаче, докато се препичаше на топлината на печката вечер, жълтеникавите кехлибарени очи на черния котарак внезапно лумваха зелено, сякаш не бяха очи на живо същество, а гниещо дърво или призрачен пламък, подмамващ хората, които минават оттам, към блатото, или руда заблещукала от земните недра. В такива случаи лесно можех да повярвам, че душата на котката не е като нашата, а е сродна с духовете, които живеят в тресавища, в хралупи на дървета или в подземни пещери, със злите магьосници или халите, за които Сузана ми разказваше всяка вечер, преди да си легнем да спим.

 

         Обичах много тези приказки и все настоявах Сузана да зареже работата си и да ми разказва. Майка ми обаче се сърдеше и смяташе, че те са причината, задето изведнъж бях станала толкова плашлива, че дори на двора не смеех да изляза след залез слънце. По онова време наистина навсякъде виждах зли феи и хали, не само в животните, а и в мъртвата природа, в камъните и водите. Спомням си, че майка ми ме заведе веднъж при една старица, от която баща ми купуваше разни тинктури и редки растения за отвара, такива, дето растат на труднодостъпни или потайни места, вдън горите и по руслото на потоците, като зърнастец, или в горските тресавища, като бутурак или чер оман. Старицата живееше сама в гората, в колиба край реката и имаше славата на вещица, навярно защото приготвяше сама разни отвари, сигурно от остатъка от тревите, които продаваше на баща ми, а може би и на други аптекари, само това беше достатъчно да вървя вкопчена от ужас в ръката на майка ми през целия път. Веднъж дори я попитах, надявайки се от сърце, че просто ще се разсмее на детинската ми глупост, дали тази жена, при която отиваме, наистина е вещица. Спомням си, че трябваше да повторя въпроса си, веднъж попитах шепнешком, после по-високо, понеже майка ми явно бе потънала в нещо свое и когато вторият път все пак ме чу, въобще не се усмихна, а оставайки си там някъде, другаде, отговори: „Че защо да е вещица? Просто е стара жена...” Мене обаче, понеже чувствах, че почти не ми обръща внимание и мислите й се реят надалеч, думите й не ме успокоиха, обзе ме още по-силен страх, който с падането на мрака взе да расте и тайнствеността на околния мрак надвисна над останалата ми без опора душа. И тогава, сякаш като доказателство за това, че вървим сред опасни и чудати неща, под храстите, в тревата видях светещи точици: отначало една-две, а после цяло множество от гъмжащи светли точки, които се мержелееха забулени, бледозелени. Дали не са душите на без време умрели деца, помислих си ужасено, но може и да не са на човешки същества, а полуразложените останки на други, чуждоземни твари, джуджета или феи, а нищо чудно душите на умрелите животни да продължават да живеят именно в тази си форма в един отвъден земен свят. „Светулки – каза майка ми, когато я дръпнах за полата и нямо, понеже от гърлото ми не излезе глас, посочих гъмжилото от светещи точици. – По такова време, в началото на есента е пълно с тях.” Хем й вярвах, каквото ми казва, хем не, и се стараех да се притисна до нея, за да потърся в близостта на тялото й успокоение в този изпълнен с мрак и страхотии свят.

 

         Що се отнася до приказките на Сузана, не само аз ги слушах с ококорени очи, а и слугинчетата от околните къщи, те при всеки удобен случай на драго сърце присядаха в нашата кухня и надаваха ухо за историите й. Виждах ясно, че и момичетата, повечето от които бяха яко сложени, набити и червендалести, също слушат настръхнали думите на Сузана и след това уловени за ръце, с кръшен и истеричен смях, с писъци, без да се пускат за нищо на света, препъвайки се, хукваха по домовете си. Най-много обичаха историите, в които се разказваше не за житието-битието на принцове и принцеси от приказни страни, а са се случили в нашия град с хора, които познаваме. Добре познавах например по лице момчето от месарницата, което според Сузана веднъж, когато се връщало в града посред нощ през портата на Свети Михаил, си купило от вещиците плодове. Та този месарски чирак разправял, че вещиците били наклякали като търговки от двете страни на улицата на Свети Михаил с плетени кошници в краката, а в кошниците имало всякакви плодове, череши и ягоди, макар че вече вървял месецът на Свети Андрeй1, имало и дини, и грозде, но вещиците предлагали най-вече ябълките си в нощния мрак. Протягали ръце с дълги нокти към кафтана на месарския чирак и го обиждали с подигравателни думи, понеже не смеел да купи от стоката им, докато накрая, само и само да се отърве от тях, взел една кошница с ябълки от съсухрената бабичка с бяла забрадка, застанала последна в редицата, от чието изсушено, малко като длан личице гледали две сини младежки очи, – или ей-такава диня, понеже слугинята Сузана разказваше историята ту така, ту иначе – отвратителната бабишкера засъскала в ухото му безсрамия, когато се навел, за да плати, каквото се полагало там за ябълките, а младите й сини очи дяволито искрели на сбръчканото й съсухрено лице. Месарският чирак грабнал кошницата с ябълките и се втурнал към къщи с все сила, ала още дълго чувал зад гърба си злокобния смях на вещиците. На другия ден, когато от любопитство решил да опита ябълките на вещиците – или динята – червената ябълка се разпаднала на прах в устата му, а от динята, когато я продупчил, изскочил огромен плъх, или докато я режел с ножа изпод зелената й кора изтекла човешка кръв, или пък от дупката излязъл със свистене вмирисан въздух, а празната кора се спайдушила в ръцете на месарския чирак, като празен мях. В един друг случай, симидчията Корнщайн, достоен човек с трезв начин на живот, член на градския съвет, тъкмо се отправил към дома си в центъра на града след едно проточило се по нощите заседание на съвета, когато съзрял край градския шадраван група жени с раздърпана външност. Всичките били гологлави и се тътрели по чехли: подпъхнали края на полите си в коланите, а краката им се виждали голи до коленете. Симидчията пристъпил към тях, за да ги смъмри строго, задето се шляят в този късен час навън и ги попитал какво правят по това време на улицата.

 

         – Перем, Матяш, перем! – запищяла едната безсрамница с голи крака, в която сладкарят Кронщайн разпознал младата жена на своя съсед, пекаря. – Добре, че дойде! Нямаме си бухалка!

 

         И тогава ужасните женища го наобиколили и понеже по никакъв начин не искал да се хване на хорото им, го завлекли под моста, на потока, дето минава накрай града, блъснали го в плитката и мръсна вода и го овъргаляли в нея. По-късно симидчията не можел да си спомни какво всъщност са правили с него, знаел само, че се е прибрал вкъщи призори кален и подгизнал. Отначало жена му никак не щяла да повярва на случилото се и мислела, че противно на навиците си Матяш ще да е гаврътнал повечко, но в крайна сметка се наложило да му повярва, от една страна, понеже симидчията не миришел на вино, а от друга страна, защото за някои от жените, които мъжът й видял оная нощ на ужасното сборище, съседите отдавна се досещали, че имат вземане-даване с дявола. Жена му и съседите, на които симидчията разказал случая, никак не можели да разберат защо не стори онова, което дългът му повелява, защо не докладва в градския съвет деянията на жените, чийто грях в случая е доказан, и с голямо учудване и недоумение, ядосано слушали обясненията на сладкаря, който се измъквал с думите, че не е съвсем сигурен дали наистина е видял въпросните жени. Как така, нима не ги е видял добре? Та нали допреди малко твърдял, че луната греела силно и лицата им ясно се виждали – недоумявали съседите, на което симидчията отчаяно заобяснявал, че да, наистина ги е видял добре, ама колкото и да му били познати лицата, все пак били някак чужди, не били същите, които срещал ден през ден по улиците на града. Всъщност – обяснявал той на смаяните и все по-недоумяващи съседи, сякаш приличали на собствените си, съгрешили или обезумели сестри или по-скоро били като призраци от ада. Напомняли му най-вече умопомрачената жена, която симидчията видял веднъж в лечебницата, надзора над която му поверил за известно време градският съвет. Там именно видял веднъж подобно нещастно създание в усмирителна риза, което крещяло безспир и гласът му бил нечовешки, напомнял по-скоро вълчи вой, и когато симидчията, воден от съчувствие и разтърсван от любопитство се приближил до жената, тя за миг спряла да крещи, изплезила дебелия си, покрит с бели налепи език и в очите й, които до преди малко били стъклени от неизказания ужас, внезапно блеснала искра на разум и те се забили със зловещо всезнание в него, Матяш Корнщайн, сякаш е станала свидетел на бог знае какви негови греховни и срамни деяния или пък негов съзаклятник... И същият ужас, същата сатанинска насмешка видял симидчията онази нощ в очите на вещиците, които го обвинявали във всевъзможни тъмни и неназовими деяния и най-лошото било, че макар и да знаел, че в грозните им обвинения няма и прашинка истина, все пак сякаш не бил съвсем сигурен и в съзнанието му подмолните и срамни дела, в които го обвинявали тези ужасни жени започнали да изплуват, сякаш наистина ги е извършил. Като грях на ужасните вещици може да се припише и фактът, че от този момент нататък никога повече или поне доста дълго време, не вярвал нито на собствените си очи, нито на паметта си, а което било най-лошо, за известно време сякаш го напуснало и съзнанието, че той е Матяш Корнщайн, почитаният от всички майстор-симидчия, и често стряскайки се насън, отчаяно се питал дали пък не е осъществил все пак оня план, който в чирашките му години често се въртял из главата му, заради грубостите на майстора, а именно, да избяга и да се отдаде на скитнически живот. В такива случаи, стреснат насън, трябвало отново и отново да се убеждава, че е в собствената си къща, че е прекарал нощта в удобното си легло, а не въртейки се на подгизнала от студената утринна роса трева, край купа сено.

 

         Слугинчетата, които слушаха историята със зяпнали уста, естествено искаха да узнаят най-вече кои са били уважаваните госпожи, които Матяш Корнщайн е видял на сборището на вещиците. Сузана, която обичаше да я молят, в такива случаи обикновено се кълнеше в живо и умряло, че историята се е случила, но не със сегашния симидчия, чиято набита фигура често можеше да се види по улиците на града, а с неговия баща или дядо, и жените, които видял на сборището на вещиците, отдавна са станали на прах под земята. При по-добро разположение на духа обаче даваше с извития си като кука пръст знак на наострилите уши момичета да се приближат и вдигайки многозначително вежди, много тайнствено прошепваше няколко имена, често на почитана вдовица или на съпругата на градски съветник, които девойките приемаха с невярващи стонове и глухи, ужасени и щастливи писъци, особено ако Сузана, бидейки по някаква причина в особено добро настроение, назовеше и господарката на някоя от присъстващите сред онези, които симидчията бе видял на сборището на вещиците. Тъмните й подпухнали очи в такива моменти святкаха многозначително, погледът й се вперваше в слушателките неподвижен и пробождащ. Сивеещи кичури се освобождаваха изпод забрадката й, огънят осветяваше изотдолу сбръчканото й лице, разчорлената й коса, гърбавия й нос и сенките под очите й и като че ли и тя самата се превръщаше в една от вещиците, постъпили по такъв начин с горкия симидчия.

 

         „Ще си навлече някоя беля тази нещастница от едната си глупост!” – казваше баща ми ядосан, ако му издрънках какво съм чула в кухнята от Сузана. И наистина, слугинята Сузана сякаш сама се стараеше да поддържа убеждението, че си има работа със загадъчни сили и не са й чужди разни тайни знания. От време на време някое от съседските слугинчета идваше да я посети и самичко с голямата си тайна. В такива случаи се държаха с нея много по-благопристойно от друг път, смутено навиваха на пръст крайчеца на престилката си, говореха с напевен глас като момиченца, когато се обръщат към възрастен човек и много трудно се решаваха да изплюят камъчето и да кажат защо са дошли. А аз, колкото и да надавах ухо, улавях само откъснати думи от шушукането, нещо от сорта: „и ще омесиш в тестото нокътя на малкия си пръст”, „точно пет капки от твойта кръв, когато си нечиста”. Лицата на момичетата в такива моменти се зачервяваха от възбуда, кършеха ръце и потриваха колена, както си седяха, а накрая се изнизваха бързо-бързо поприведени, със забит в земята поглед, навярно с надеждата, че така по-малко се набиват на очи.

 

         ЗА ЕДНА ОТ ДЕВОЙКИТЕ, КОИТО ИДВАХА ПРИ СУЗАНА, СИ СПОМНЯМ много живо, имаше кръгло детинско лице и жълторуса коса, и така стреснато и напрегнато забиваше смутения поглед на зеленикавите си очи във всеки, който я заговореше, или обикаляше из кухнята, както правят не особено умните деца, когато им зададат въпрос, който надхвърля възможностите им. Сякаш не проумяваше нищо от света, който я заобикаля, и отчаяно търсеше в него нещо или някой, в което или в който да се вкопчи. В безпомощната си обърканост изглежда се бе обърнала и към нашата Сузана, която я покровителстваше с господарско снизхождение. Даваше й съвети във връзка с градските обичаи, по деликатните въпроси на пазаруването и облеклото, а момичето я слушаше с всеотдайно внимание и с напрегнато лице, върху което беше изписано усилие, даже забравяше леко отворена устата си, в крайчеца на която, спомням си, вечно се мъдреше или зачервена пъпка, или раничка, и затова някак се потръсвах от нея и нетърпеливо я отблъсквах от себе си, опиташе ли се да ми се умилква. В онзи късен есенен следобед обаче, който най-вече се е съхранил в паметта ми, трябва да е имала някакъв поверителен въпрос, защото стръска от тъмната си забрадка ранния сняг с по-недодялани и забързани и от друг път движения, сложи я сгъната грижливо на пейката и с пламнало, трескавочервено от възбуда лице каза бързо и шепнешком нещо на Сузана, която доколкото видях вече познаваше из основи въпроса, тъй като от време на време одобрително и отвисоко кимаше на думите на момичето. Тази Ката или Анка, вече не си спомням името й, но беше нещо от сорта, както ми се стори, се ориентираше по-добре по въпросната тема, отколкото в другите неща, тъй като говори дълго и оживено, докато друг път вниманието й често се разсейваше, преди да успее да каже две думи на кръст, а и в очите й, вместо обичайното объркано и безропотно недоумение, сега имаше трескава, мъглява и тъпашка възбуда, примесена с известен ужас, сякаш се бе уплашила от неочакваното пробуждане на своята иначе доста бавна, ленива и нечувствителна душа. Чух как тази Ката – защото май така се казваше все пак – пита със свенлив кикот: „Няма ли да му навреди?”, но не чух с какви думи я сряза Сузана, спомням си само, че когато скоро след това се заприготвя да си тръгва, приглаждайки забрадката на гърдите си с омекнали от голямото вълнение пръсти, изпусна на пода в кухнята пакетчето, което до този момент стискаше в ръката си, и когато се наведе да го вземе, жълторусата й коса грейна на светлината на огъня като пламък или като ореол над ниското й чело, същия като ония, дето бях видяла веднъж в черквата на папистите по стенописите около главите на светиите...

 

         Момичето се беше запаметило толкова ясно в съзнанието ми навярно защото наскоро след това нейната история държа известно време околността в напрежение. За пръв път я чух от съседката, жената на шивача, която иначе не идваше у нас, но сега почука на вратата на майка ми, за да й съобщи, че са получили бархетен плат, за който майка ми уж й била казала по-рано, че ако получат още някой друг топ, би искала да си направи рокля от него, ама ми се струва, че това си беше измислен предлог и жената на шивача искаше да разбере какво мисли майка ми за новината, а може и да се е надявала да научи от нас някоя неизвестна до момента подробност.Съседките не посещаваха често майка ми, тъй като приемаха сдържаността и затвореността й като израз на горделивост, и си мислеха, че „Edelfrau”2 по всяка вероятност ги презира, макар и да смятаха, че причина за презрение имат по-скоро те, тъй като през първата година от живота си в града, още преди баща ми да се ожени за нея, тя помагала в обслужването на клиентите в странноприемница с лоша слава, която била на чичо й, съпруг на по-голямата сестра на майка й, въпреки че в имението на баща си получила възпитание като благородна девойка. И понеже нямаше как да решат кой кого презира, търсеха компанията й само в крайни случаи. Любопитството все пак бе успяло да докара жената на шивача у дома и след като издекламира предварително нагласените думи за току-що пристигналия бархет, след още малко усукване, захвана историята на нещастната Ката. „Казват, че често е идвала у вас, при Сузана – рече и стрелна с поглед майка ми. – Казват, че тя я подучила как да подмами момчето на Лангфелд, та да я направи трудна!” „Не вярвам, че се налага някой да бъде учен на подобно нещо... който и да е”, отговори майка ми и погледна твърдо съседката. Нищо чудно да е знаела нещо за нея, защото онази се изчерви и отмъстително отвърна „Вие си знаете, ангелчето ми!”, на което майка ми отговори кратко: „Съжалявам, госпожо Волф, тази година няма да си шия нова рокля!” или нещо от сорта. Аз се опитах да разбера от Сузана какви ги е свършило момичето, но тя само поклати глава: „Нещастница, акълът й е като на кокошка!” и това беше всичко, което успях да измъкна от нея, но след това подслушах, когато говореха в кухнята с останалите слугини и успях все пак да разбера какво се е случило. Замесеният в тестото нокът и другите баяния все пак трябва да са дали резултат, тъй като девойката забременяла и една нощ в хамбара дала живот на своето отроче, увила го в престилката си, след което веднага се завтекла към канала в края на улицата. Хвърлила детето във водата и се затътрила към стаичката си, където заспала дълбоко. На другата сутрин две жени намерили повитото в престилката мъртво бебе, а на дневна светлина кървавите следи от хамбара до потока и оттам до стаичката на момичето се виждали толкова ясно, както камъчетата от приказката за Хензел и Гретел на лунна светлина...

 

         Случайно, за малко да стана свидетел, когато отрязаха главата на нещастницата, тъй като я бяха осъдили на обезглавяване и то така, че да стои на показ, прикована на позорния стълб един час преди екзекуцията. Кръстницата ми, тъй като беше бездетна жена, често ме вземаше от майка ми, за да прекарам следобеда при нея. И този път се бяхме запътили към нейната къща в центъра на града и тъкмо се готвехме да пресечем по Калтвинкел, където беше издигнат позорният стълб, тъй като оттам водеше най-краткия път към дома на кръстницата ми. Този път обаче едва успяхме да се проврем през насъбралата се тълпа: хората се блъскаха в желанието си да бъдат по-близо до позорния стълб и гледаха нагоре с отметната назад глава. Следвайки посоката на погледите им, зърнах я и аз, видях как градските служители влачат нещастницата като парцалена кукла нагоре по издигнатото скеле, тъй като краката й видимо се огъваха, но тя не плачеше, не крещеше, както, мислех си, бих направила аз на нейното място, ако знам, че след час ще ме убият безмилостно, стоеше втренчена в нищото с очи, стъклени от ужаса, които ми напомниха очите на кокошка или на друга уплашена до смърт птица. „Дават им да пийнат яката – отбеляза всезнаещо някакъв нисък гърбав мъж с претенциозен вид в тълпата до мене и дори чух как някаква остроноса и суха жена, трябва да беше съпруга на майстор, отговаря: „Нищо нямаше да й дам на такава курва! Скот долна!” В това време кръстницата извърна лицето ми към хълбока си и закри с ръка гледката пред очите ми, като ме повлече бързо, проправяйки си път с лакти през човешката тълпа, макар да нямаше такъв навик, заради което подир нас се посипаха ядни и възмутени забележки, задето се провираме в посока, обратна на движението на множеството към тихите части на града.

 

         Струва ми се, че беше наскоро след това, когато Лизхен, дъщеричка на жената на шивача, която често ми беше другарче в играта, ме нападна с думите: „Казват, че вашата Сузана е вещица!” Спомням си, че тъкмо играехме на дама и Лизхен беше наред да подскача на един крак по нарисуваните в прахта квадрати. Скача известно време и то с такова старание, че даже беше изплезила език от усърдие, движеше го в транс по горната си устна, след което на квадрата за почивка застана на два крака и ми подхвърли тези няколко думи и подмолно се усмихна, както в случаите, имаше такъв навик, когато знаеше, че думите й ще ме раздразнят особено. Тази Лизхен беше грозно и остроносо момиченце и дали от завист или от вродена злоба, се стараеше да очерни всяко нещо, за което предполагаше, че ми е скъпо на сърцето, било парцалената ми кукла, било новата ми рокля или малкото улично коте, което бях успяла да прилаская. Впрочем, тъй като беше с цели две години по-голяма от мене, обичаше да се перчи колко е по-веща в знанието си за света.

 

         – Не е вярно! – отвърнах й възмутено, макар че и на мен ми бяха минавали през ума подобни мисли, когато приклекнала в кухнята подслушвах тайнствените шушукания и омагьосана от ужас забравях за червенеещия се на пламъците на огъня гърбав нос на старицата и чорлавите й кичури коса. – А освен това с очите си я видях да си спи в леглото оная нощ преди деня на Свети Мартон, когато беше петък тринайсти! – отсякох тържествуващо, че веднъж съм успяла да надделея в спора. – Ако беше вещица, щеше да отлети на Каменната планина! – добавих, макар и да не бях сигурна, дали е било точно в онази петъчна вечер, когато се разболях от някаква скоротечна треска и посред нощ поисках от Сузана да ми даде да пия, а тя по нощница, по гърба на която се виеше разпуснатата за през нощта побеляла коса, ми донесе канчето и сложи нежно дългите си гърбави пръсти на челото ми и прошепна няколко успокоителни думи на майка ми, която бавно се разбуждаше, с оня тих и доверителен глас, с който те двете си говореха, майка ми й отговори по същия начин, тихо. Навярно е отпратила Сузана да спи, защото стоя известно време край леглото ми и треската се примеси със сладостта от близостта й, която напоследък ми липсваше, и аз не се сдържах да си пожелая безобидната ми болест да се повтори.

 

         – Много знаеш ти, дали си видяла точно нея! За тия това е нищо и никакво, ще сложи метлата в леглото и ще я омагьоса да приеме лика й, докато тя си ходи навън! Даже и да отговаря може, ако я питат! – надви ме злорадо приятелката ми с острия си език, след което сякаш четейки мислите ми, продължи: – Казват, че и на майка ти е дала нещо на младини, да го изпие баща ти, иначе защо ще се ожени за нищо и никаква бедна девойка! Сложила му го е във виното – добави самоуверено, за да ми даде да разбера: знае, че баща ми се е запознал с майка ми в странноприемницата и нищо чудно именно тя да му е занесла виното на масата. Щеше ми се да й отвърна, но не ми дойде наум никакъв парлив отговор, а през това време Лизхен забрави цялата работа и продължи усърдно да подскача.

 

         Оставих нещата така, но трънчето ще да се е забило в душата ми, защото и до днес ясно си спомням един сън от онова време. В съня си стоя на Калтвинкел под позорния стълб и доколкото разбирам от шепота на безличната навалица, защото сякаш бях наобиколена от гъста тълпа хора, но без да ги виждам, готвят се да горят някаква вещица. Поглеждам нагоре и виждам кладата, виждам, че дървеният материал е от сухи стари дърва и сред тях няма свежи разлистени клони, които понякога по милост трупат на върха, за да може гъстият им дим да задуши грешника, още преди да го сграбчат пламъците. После виждам високи мъже с качулки, които блъскат нагоре по кладата фигура на жена, извиват ръцете й назад и ги връзват на стълба. След малко ми се струва, че чувам пукот на съчки и клони и вдигам поглед към разлюляната светлина, която прилича на онази, която ме събуди в нощта на пожара. И в този момент вързаната за стълба женска фигура отмята главата си назад: дългата й тъмна коса, която досега е скривала лицето й, пада настрани, разкрива чертите й, и на светлината на пламъците виждам, че сред гъстия и черен дим, сред облака от пукащи, плъзнали към мен пламъци стои майка ми. Опънала е назад шията си и напразно се опитва да отвърне от тълпата гордото си, изкривено от болка лице. И будна съм виждала това изражение на лицето й, когато я мъчеше зъбобол или в кухнята, когато капка от цвърчащата мас пръснеше от тигана и я парнеше по голата ръка под запретнатата до лактите дреха, в такива случаи, дори и будна, ме обземаше все същият дълбок, пронизващ до мозъка на костите ужас, сякаш по някакъв начин, без сама да знам защо и как, и аз имах вина за случилото се. И сега, в съня ми, когато виждам майка си унижена и безпомощна сред пламъците, горещото чувство на съжаление се примесва с мъчително угризение и това угризение ме подтиква да се втурна към нея и да я спася, ако ще и с цената на живота си, а ако не мога, поне да загина ведно с нея. Но напразно се устремявам към стълба да развържа въжетата на майка ми, ако ще със зъби или поне да споделя участта й, колкото пъти се опитам да я приближа, толкова пъти някаква тъмна и безлична сила, дали зяпащата, жадна за зрелището на смъртта тълпа, дали нещо друго, ме грабва и ме тласка назад, откъдето лицето на майка ми се вижда все още ясно иззад завесата от гъст дим и пламъци, но не мога да я докосна с ръка, не мога дори да й покажа, че съм там и че й съчувствам.

 

         Дали заради този и други подобни кошмарни сънища или заради приказките на слугинята Сузана, не знам, но по онова време бях станала доста плаха, стрясках се и от неща, от които никога преди това. Например нито с подигравки, нито с поощрения не можеха да ме убедят да престъпя прага на къщата по тъмно, ако искаха да ме пратят в мазето или в зеленчуковия килер да донеса ябълки или корени от магданоз, вече бях големшка и ми поставяха такива задачи, с изопнати жили се спусках под стъпалата или по дървената стълба и веднъж, когато събирах ябълки в престилката си в пропития с дъха на вино и ябълки полумрак на сводестото, опасано с паяжини мазе, иззад една от бъчвите изведнъж се появиха две светещи очи, с писък закрих с ръце очите си, ябълките изпопадаха от престилката ми, а аз се строполих на пода на мазето. Продължавах да пищя, дори когато майка ми от нетърпение или от притеснение слезе да види защо се бавя толкова. След това си спомням само как лежа в леглото, майка ми разтрива краката ми с някакъв мехлем, баща ми се опитва да ми сипе с лъжичка през устните черен киршвасер3, а аз полузамаяна, примряла от страх, се опитвам да отблъсна лъжицата, така че киршвасера се разлива по дрехата ми и аз разтреперана смотолявям нещо за призрака, настанил се в мазето или за дявол със святкащи очи и настоявам да ми дадат дума, че никога повече няма да ме пращат сама, макар че честно казано майка ми беше права, когато каза, обръщайки се към баща ми: „Трябва да се е уплашила от котката.” Изведнъж се сетих, напоследък бях виждала, че когато слугинята Сузана отвори вратата на мазето, оттам се измъква непозната котка, която се стрелва през двора и прескачайки през оградата, се скрива от погледа ми. Ала както се убедих и по-късно, знанието, получено на дневна светлина, твърде малко помага срещу чувствата, които мракът насажда и подхранва у нас, по-скоро именно той ги направлява и формира по свой образ и подобие. Напразно виждах и след това чуждата котка с лепкавите очи и наръфаното ухо да се навърта край къщата, тя беше улична порода, свикнала да дебне плячката, ловко отмъкваше пилешките кокали или огризките от месо, които хвърлях на нашата не дотам оправна домашна котка, ама пак не бях съвсем сигурна, че в мазето не е стоял някакъв зъл дух или вещица в образа на котка, която приспивайки бдителността ми, иска да ме спечели с невинния си вид, докато крои срещу мене кой знае какви пъклени планове.

 

         Междувпрочем по онова време вече доста рядко, а и по-късно навярно никога повече не видях баща ми и майка ми да разговарят в такова съгласие, както тогава, когато и двамата седяха край болничното ми легло. Не знам дали преди раждането ми или в онези първи години от живота ми, които са напълно изгубени за паметта, дали тогава са живели в съгласие и ако са живели, какво е било то, и дали любовта им едва по-късно, в дългия съвместен живот се е похабила или е била разядена от търканията, породени от грижите... Дали майка ми поначало не е изпитвала към баща ми чувствата, които жената изпитва към мъжа си и се е омъжила заради сиротността и самотата си, а след това е съжалявала горчиво – по-късно доста размишлявах по тези въпроси, но никога нищо не узнах със сигурност. Не бих казала, че баща ми, както става в много къщи, е вдигал често ръка на жена си, а и майка си не съм чувала или поне много рядко да се разправя на висок глас, да обижда баща ми с лоши думи, както имат навика много жени, не, гледаше го с подигравателно и нямо презрение, а у баща ми присъствието на майка ми сякаш пораждаше тревога, примесена с лошо настроение и тази тревога и най-вече срамът, който изпитваше, сякаш го караха вечно да отправя тежки упреци към нея за какво ли не, най-вече заради небрежността, която проявяваше в домашната работа и в харченето на пари. Майка ми обикновено отговаряше кратко на укорите и само помрачнялото й лице показваше, че трудно сдържа гнева си, когато баща ми вземе да й дава за пример, а той го правеше често, други жени, дето държали здраво парата, и с които щял да успее да купи навремето, когато се продавала, централната аптека, където ходят по-заможните и образовани граждани, а в нашата хората от околността идват рядко и то за най-евтините неща, всичките си болести лекуват с разни треви, дето събират в горите и полята безплатно и ходят при баячката, вместо при лекаря и аптекаря. Това му беше голямата мъка и току споменаваше на какво добро място е била бащината му аптека в родния град, която обаче била наследена от по-големия му брат, когото баща ми смяташе за недостоен за прецизната и акуратна работа на аптекаря, а и въобще го смяташе за негодник и нехранимайко и често повтаряше, че рано или късно ще отрови половината град от едната си небрежност. Тази несправедливост на съдбата много огорчаваше баща ми, още повече, че като втори син дълго време му се беше налагало да чиракува при някогашния собственик на сегашната ни аптека и най-накрая бе успял да се сдобие със собствена аптека, след като се бе оженил за овдовялата съпруга на някогашния си майстор аптекар – болнава, вечно мрънкаща жена, която изнудвала с оплакванията си всички, но най-вече баща ми, поне така я бяха описали на Сузана съседските момичета, работили тук като слугини още по нейно време, защото макар и по-късно често да чувах баща ми да се оплаква заради безбройните унижения, сполетели го в живота, за тази вдовица, първата му жена, никога нищо не споменаваше, ни добро, ни лошо – не знам дали защото се срамуваше, че заради нея е придобил известно състояние или защото – когато и аз станах на възраст, това ми беше съмнението – въпреки неприятния й нрав, напредналата възраст и болнавостта й или точно заради тях, е изпитвал привързаност и уважение към нея, докато младежката хубост на майка ми, макар че се бе поддал на изкушението или навярно точно заради това, приемаше с подозрителност и враждебност.

 

         Този пръв брак на баща им обаче траял само две-три години и тогава, след кратко вдовство, се оженил за майка ми, към което не го подтиквало нищо друго, освен хубостта, младостта и сиротността й, тъй като майка ми била сираче без зестра, загубила наведнъж и двамата си родители. Намерили ги, целите в кръв, в ограбената вила, която някакви преминаващи войници, не се знае турци ли са били, унгарци ли, разбили и окрали. Тя се спасила, понеже била на гости при своя приятелка в някакво близко село и, загубвайки и родителите си и всяко земно благо, за един ден се превърнала в бездомница и не знам след какви перипетии най-накрая попаднала в Льоче4, при по-голямата сестра на майка си и нейния съпруг, кръчмаря, които я приели. Ето защо й се налагало понякога да помага в обслужването и според злите езици именно тогава дала някакъв вълшебен еликсир на баща ми, който откак овдовял често ходел да вечеря във въпросната странноприемница. Какво е подтикнало майка ми към този брак и до днес не знам, но си я представям сред пияниците, които се пресягат да я хванат за полата и с дрезгави пиянски гласове й подвикват безочливо, с преплитащ се език пелтечат в ухото й безсрамия, докато слага каната с вино на масата; навярно се е надявала да намери спасение при баща ми, който по онова време е бил сериозен човек с трезв начин на живот, никога не пиел повече от чаша вино и никога не чула от него разюздана реч.

 

         Как са загинали дядо и баба ми разказа веднъж много тайно Сузана, тъй като майка ми никога не ги споменаваше. От нея знам, че дядо ми е бил кротък и мълчалив човек, комуто – дали заради напредналата възраст, дали заради кроткия нрав – не бил по сърце ловът, не вземал участие и в други груби удоволствия, а сред тихите му забавления на първо място стояла музиката. Често молел жена си и дъщеря си да седнат на клавесина и да изпеят някоя от любимите му песни със съпровод. Моята майка, като единствено дете, с което Бог го дарил на стари години, дядо ми обичал с особена нежност и грижовност още от малка, а и тя била много привързана към него, навярно повече, отколкото към своята гръмогласна, вечно засмяна, обичаща компаниите и веселбата майка, от която наследила тъмната си къдрава коса, но не и едрата и налята фигура, тъй като майка ми беше сравнително дребничка и фина като кошута.

 

         Дядо ми, или поне слугинята Сузана ми беше разказала така, често боледувал и дали заради това или понеже му е било трудно да се раздели с родния си дом и най-вече с любимата си градина, в която отглеждал засяти от него самия ябълкови дръвчета, все не се решавал да избяга, макар че знатните хора от околността вече товарели на коли движимото си имущество и следели новините за пътя на турските орди. Така постъпило и семейството, у което майка ми била на гости, и понеже я обичали много, предложили й да тръгне с тях. Тъй като майка ми за нищо на света не искала да тръгне на път без родителите си, доста трудно, но все пак се съгласили да пратят човек с една малка кола за баба ми и дядо ми, с надеждата, че и те са тръгнали и ще ги пресрещнат по пътя. Та този кочияш донесъл вестта, че някое от татарските подкрепления на турската войска, понеже те са най-жестоките, макар и да не е изключено да са били и зажаднели за плячка унгарски войници от близкия Гюнс5, нападнали и ограбили селото, което вече било напуснато от повечето от жителите си, но баба ми и дядо ми, за техен лош късмет, останали и били жестоко убити. Дядо ми, както разказал кочияшът, бил намерен на чардака с разцепена на две глава, до него лежала старата му ловджийска пушка, дето висяла неупотребявана от десетилетия на стената, но сега, в мига на опасност, очевидно се опитал с неумела ръка, горкият, да гърми по разбойниците, за да защити дома и жена си. Явно е отказала, понеже била толкова стара, негодна и ръждясала, че дори и крадците не посегнали на нея, макар че задигнали едва ли не всичко движимо, в пиянския си гуляй изпотрошили де що може, спалните постели омерзили с бълвоч и урина, в рушителното си безумие насекли с брадва клавесина, на който майка ми свирела с такова удоволствие. Човекът намерил баба ми във вътрешната стая, потънала в кръв, и слушайки разказа на Сузана размишлявах дали последните й минути са минали в молитва или в напразното усилие да премести тежката ракла до вратата, за да препречи пътя на разбойниците, дали е умолявала убийците си или – като горда и буйна жена – се е втурнала срещу многократно превъзхождащата я сила, като котка, която защитава малките си, и поне за миг ги е стъписала с неочакваната си смелост?

 

         След като кочияшът се върнал с новината, семейството от съседното село взело за известно време майка ми със себе си. Били се запътили при свои роднини, чиято градска къща приютявала не едно бежанско семейство. И дали защото не е искала да увеличи бедите на тези полунепознати хора или поради други причини, не знам, но в крайна сметка двете, майка ми и Сузана, се примолили да ги качат на колата други, напълно непознати за тях бежанци и така изминали останалия път до Льоче, за да стигнат при лелята на майка ми, която много отдавна, трябва да е било още преди майка ми да се роди, се омъжила тук, а майка ми я била срещала навярно веднъж в живота си. По какъв начин са стигнали две безпомощни жени през разтърсената от войни страна до Льоче, не само майка ми, а и слугинята Сузана, не обичаше твърде да разказва, но не вярвам и помежду си да са се връщали често на спомена, много рядко изпускаха нещо през устните си, някоя и друга дума, ако нещо неочаквано разбудеше спомена за случилото се по пътя. Веднъж например, когато Сузана я болеше стомах, чух, че се оплаква на майка ми с думите: „Последен път бях тъй, когато пихме от оня застоял кладенец в Нек”, а друг път, вече не си спомням по какъв повод, когато дебелата и надменна съпруга на общинския секретар беше дошла при майка ми и най-сетне, пъшкайки и сумтейки си тръгна и вратата след нея хлопна, майка ми се обърна с дяволита усмивка към Сузана: „Спомняш ли си баронесата?”, попита и двете се разсмяха шумно, както младите момичета, когато си шушукат за някаква любовна история. Подозирах, че и с тази баронеса са имали вземане-даване по време на бягството, което значи, че сред опасностите и изпитанията са имали и ведри часове.

 

         По-късно обаче, по времето, за което говоря сега, много рядко виждах майка си не само да се смее, но дори и да се усмихва, затова пък все по-често по лицето й застиваше обида или ледената маска на безнадеждна печал и тогава осиротяла и уплашена от студения й и далечен поглед, я дърпах за полата с плач и писък и я тормозех с разни дреболии, за малко попара или да ми сложи друг цвят панделка в косата, макар че всъщност единственото за което мечтаех бе да ми се усмихне и да ме погали по косата, както някога. С глезенето си обаче постигах единствено физиономията на майка ми да се сгърчи нервно и тя прегракнало да ме нахока да млъкна най-сетне, аз обаче, макар и да знаех, че с прищевките си я отблъсквам още повече, не спирах, докато не ми креснеше с разкривен от яда дрезгав глас, който винаги страшно ме плашеше, чуех ли го, защото ми напомняше историята на онази жена, в чието тяло се заселил пъклен дух и тя се превърнала в зла вещица, която пече и изяжда дори и собствените си деца. Страхувах се, че в тялото на майка ми се е заселил подобен зъл дух и заради него са се променили и гласът, и погледът й, а истинската й майчина душа е окована в някой подземен зандан или в дървена клетка под водата. Подозренията ми се усилиха, когато фанатичната горчивина постепенно погълна изцяло майка ми, сякаш таеше неумолим и мрачен гняв срещу целия световен ред и полека-лека и най-малката дреболия бе достатъчна, за да избухне с дрезгавия и злокобен глас на вещица, от който така се страхувах. От време на време се озъбваше дори и на Сузана, макар че, както ми се струваше, старата й дойка бе единственото човешко същество, което не предизвикваше киселата й припряност. Спомням си, веднъж Сузана дойде в стаята с някаква лоша вест, не зная дали че сред кокошките е плъзнала болест или че е забелязала следи от молци по скъпите одежди, докато вадела зимните дрехи. При тези думи майка ми избухна с такова гневно отчаяние, заявявайки, че иска да я оставят най-сетне на мира, да престанат да я безпокоят с подобни глупости, че кръстницата ми, която тъкмо беше у нас, сложи предупредително ръка на рамото й и я задържа известно време, сякаш я молеше да приеме с търпение всичко, което й е отредено, и да бъде милостива и доброжелателна към хората около нея. Майка ми уважаваше кръстницата ми, която беше културна жена и животът й беше за пример, не отблъсна ръката й, както би сторила с моята или на баща ми, ала остана неподвижна, вцепенена от фанатична горчилка, сякаш искаше да потъне в себе си, за да се скрие от докосването, и впери опърничаво очи в земята, за да не среща умолителния поглед на кръстницата ми. Кръстницата изчака малко, после се обърна, с въздишка метна шала на рамената си и ми подаде меката си бяла ръка с къси пръсти, чиято кожа редовно омекотяваше с някакво специално мазило, а аз послушно я хванах и тръгнах с нея. По онова време все по-често молеше майка ми да ме пусне да прекарам следобеда при нея, навярно защото, като ме виждаше такава плаха и подивяла, ме съжаляваше, или пък защото си нямаше дете и живееше сама в двете стаи на къщата в центъра на града, която наемаше от богат бижутер. Щеше да е богата жена, не от бедните благородници като бащата на майка ми, понеже беше дъщеря и вдовица на едри земевладелци, но имението й бе останало в завладените от турците земи и нямаше как да си получава доходите. Най-вероятно е щяла да се принуди да разпродаде малкото си спасени вещи и да изпадне в отчаяна бедност, ако брат й, който живееше във Виена и имаше някаква длъжност при двора, не я подпомагаше редовно с малка сума пари, която обаче старателно трябваше да разпределя, за да покрие скромните си нужди. Всъщност беше далечна роднина на баща ми, макар и не кръвна, а вследствие на брак, ала баща ми винаги говореше за нея някак ядно и с известно презрение, въпреки че обикновено се отнасяше с уважение към хората с по-висок обществен ранг. Вярно е, че кръстницата ми беше от папистите, а те „не падат по-долу от езичници”, казваше баща ми, който наскоро след раждането ми приел заедно с голямата част от градските първенци реформистката вяра. А отгоре на всичко папистите, твърдеше баща ми, и останалите новопокръстени, „все търчат до Виена, за да сквернословят”, макар че кръстницата ми не до Виена, ами и до съседната улица ходеше рядко, почти не излизаше от къщи, даже и на пазар, вместо нея ходеше слугинчето, за разлика от градските жени, за които зяпането по пазара, клюките и пазарлъците бяха любимо занимание. Само в неделя отиваше в единствената черква, останала на папистите, което никак не ще да я е затруднявало, тъй като черквата се намираше точно срещу къщата, в която живееше.

 

         Възможно е, освен това, баща ми да е споделял и неприязънта на градските жители към знатните бежанци, които загубили домовете си, се бяха обърнали към града да им даде подслон и след като го бяха получили, никак не бяха склонни да спазват законите му и да споделят разходите, при това заявяваха, че няма да позволят да им заповядват разни кундурджии и папукчии. Ако баща ми не е обичал кръстницата ми само заради тези неща, бил е несправедлив към нея, тъй като тя наистина не търсеше привилегии и по-скоро търпеше стоически тежестите, които й се бяха стоварили, възпитаваше и мен ме в този дух, тъй като поначало обичаше да ме поучава надълго и нашироко за какво ли не, надявайки се да укроти ненаситното ми сърце и неспокойния ми ум. Спомням си, че най-често ми казваше – сигурно защото видът на майка ми с нейната бунтарска горчивина е бил мъчителен за нея и се е опитвала да изтръгне поне от моето детско сърце кълновете на негодувание срещу Бога, – че трябва да понасяме житейските изпитания със силно сърце, смирени пред волята Божия, и да пазим душата си от горчивина, от гняв, и най-вече от отчаяние, защото с тях нанасяме обида на Бога, който ни е подарил, сътворения от него свят. Често стояхме една до друга, бодейки ръкоделията си – защото ме научи и на някои по-сложни бродерии, за упражняването на които на майка ми не й достигаше време, ала навярно нямаше и нужното търпение. Признавам си, че понякога прегризвах със зъби омоталия се конец, борейки се със сълзите, и ми се щеше да разцепя на две омърленото от непохватното ми стискане платно и да го хвърля в огъня, вместо отново и отново да поря всеки сбъркан и разкривен бод и да го заменям с нов и по-хубав. Кръстницата ми, забележеше ли надигащото се у мен нетърпение, кротко ме смъмряше и ми казваше, че трябва да сме устойчиви и в големите, и в малките неща и че търпението, проявено в малките неща, е най-добра школа за устойчивостта ни в големите дела.

 

         Прекарахме доста есенни и зимни следобеди в този тих труд. Обикновено сядах в нишата до прозореца и се примъквах все по-близо и по-близо до стъклото, за да уловя последните лъчи от бързо гаснещата светлина, тъй като кръстницата ми трябваше да пести и свещите; слушах я какво ми говори, макар да си признавам, че вниманието ми доста често се разсейваше. Ту си мислех кога кръстницата най-сетне ще позвъни на слугинчето, за да ни донесе сушени сливи, любимият ми деликатес, който – както бях забелязала, беше слабост и на кръстницата ми, ту размишлявах кои ли са мъжете с мрачни погледи, с парадни саби и златотъкани жакети и жените със стиснати устни, облечени в тъмно или алено кадифе, с бисерни диадеми в сплетените си коси, чиито портрети висяха на стената в стаята на кръстницата ми, или се чудех кой от релефите върху зелените плочки на кахлената печка кой апостол изобразява и чия ли е женската фигурка с коронка на главата, която държи в ръка нещо с формата на ябълка? Кръстницата ми не даваше вид да е сърдита, уловеше ли ме, че пак съм се разсеяла нанякъде, а вземайки предвид крехката ми възраст се опитваше да прикове буйната ми фантазия с разни истории, само че нейните истории за дечица, които събират съчки в студената зимна гора, за да ги занесат на болната си майка, за рицари с благородни сърца, които делят наметката си с наклякали край крепостния ров просяци и други такива, далеч не бяха така възбуждащо интересни, както приказките на Сузана за водни духове, призраци и зли феи. Спомням си, че още тогава, като дете, съм се замисляла макар и за миг, защо ли злото, страшното и опасното възбуждат толкова много фантазията ни, а доброто – толкова малко?

 

         Трябва да си призная, че с времето, красивите и възвишени поучения на кръстницата ми взеха да предизвикват у мен съпротива и да ме дразнят. Цялото това самоотричане, покорност и търпение, с които ме тъпчеше вечно, ми звучаха като самооправдание на студена, водниста и лишена от какъвто и да било плам и страст тесногръда душа, която по този начин представя собствения си недъг като добродетел и кротост. „Явно, друга е била волята Божия”, казваше всеки път, когато някой от любимите й планове се провалеше. А аз, плачех и тропах с крака от разочарование, ако слугинчето се върнеше от килера с думите, че сушените сливи са свършили и този ден трябва да се задоволя с една ябълка; наблюдавайки кроткото й равнодушие, тайно подозирах кръстницата си в лицемерие или смятах, че не й е било толкова присърце онова, от което й се е наложило да се откаже, и че сигурно няма да е толкова равнодушна и хладнокръвна, ако съдбата я лиши от нещо, към което изпитва същото страстно желание, каквото аз към сушените сливи. И когато в такъв моменг вдигнех поглед към кроткото й, обрамчено с посивели къдрици лице, ми се струваше, че макар на стари години чертите й да бяха запазили хубостта си, видът й и най-вече леко подпухналите бледосини очи ми напомняха донякъде очите на огромна жаба...

 

         Нищо че прекарвахме някак монотонно времето с кръстницата ми, аз все пак харесвах тези дълги следобеди, тъй като поне минаваха в мир и тишина. Кръстницата ми никога не навикваше грубо дори нескопосното си слугинче, поне аз никога не я бях чувала, а с мене винаги говореше любезно и благо, търпеливо отговаряше на въпросите ми, когато по недодялан начин прекъснех монолога й. У дома обаче все повече страдах от леденото равнодушие на майка ми и най-вече от яростния й гняв, който се лееше като лава от огнена планина и изригваше в най-неочаквани моменти. От известно време ми се караше най-вече заради леността и нескопосността ми и току изреждаше нещата, в които бих могла да й помагам, стига да не съм такава мърла, заспала и безразлична към всичко, що се отнася до нея и до къщата. А аз, която исках да направя всичко, само и само отново да е мила и да ми говори, както като бях малка, смятах подобно обвинение за особено несправедливо, а загладнялото ми за обич сърце бавно се отвръщаше от нея, търсейки нова храна. Лека-полека, без каквато и да е видима причина или доказателство, както обикновено се случва при децата, взех да си мисля, че тази, която до този момент съм смятала за своя майка, не ми е истинска родна майка, сигурно съм намерено и подхвърлено дете. Случвало се е дни наред да пазя във въображението си някой мил поглед, хвърлен ми на улицата или на пазара от напълно непозната жена. Полека-лека ми се превърна в навик под път и над път да се вглеждам в лицата на непознати жени и видех ли някоя с кротко и мило лице, се питах, дали тя не е моята майка. Съчинявах си дълги истории, как истинските ми родители са ме загубили още като бебе, кроях планове как ще намеря отново изгубената си майка и си представях как някой ден една от тези миловидни непознати жени ще пребледнее като платно при вида на червеникавото родилно петно с форма на капина на ръката ми и с писък ще ме притисне до гърдите си, познавайки в мене отдавна изгубеното си дете (слугинята Сузана ми беше разказвала някаква подобна история). И колкото пъти майка ми ме наругаеше сърдито, счупех ли по невнимание някоя глинена паница или ако залеех роклята си с мляко, прехапвах заинатено устни и си мислех, че не е възможно тази жена да ми е нещо друго, освен мащеха, и един ден моята истинска майка със сигурност ще ме намери и ще ме вземе при себе си.

 

         ВЕДНЪЖ СЕ ОПИТАХ ПРЕДПАЗЛИВО ДА ПОДПИТАМ КРЪСТНИЦАТА МИ дали майка ми и баща ми са истинските ми родители. Страх ме беше, че ще ми се изсмее, но вместо това се изчерви, хвърли ми къс и пронизителен поглед, след което отмести очи и забързано, с видимо смущение заговори, че децата понякога се раждат преждевременно, ако родилката бъде сполетяна от голяма уплаха или потрес, и в такива случаи злонамерените хора са готови да очернят и най-почтената жена, но аз не бива да обръщам внимание на тези неща... Смаяно я гледах, защото никак не ми стана ясно какво общо има с онова, което я бях попитала, но после в спомените ми изплува нещо, което бях чула години преди това: че младата жена на един от съседите ни, майсторът пекар, била хвърлена в зандан, а след това прогонена от града, защото когато пекарят се оженил за нея, вече била бременна от някакъв месарски чирак и детето се родило на шестия месец след сватбата. Сетих се и онова, което бях чула от Сузана за моето раждане: че майка ми почувствала болките на улицата и с много премеждия успяла да се провре през тълпата и да се върне у дома.

 

         Майка ми, разправяше Сузана, излязла пред къщата само за минутка, за да види чудното и страховито явление, за което хората продължаваха да говорят десетилетия след това и което явно се е случило точно в деня на моето раждане, а именно, че посред бял ден за няколко минути слънцето се скрило на небосвода и над града паднал нощен мрак. Казваха, че чудното видение било предречено преди стотици години от някакъв стар астролог или пророк, който съобщил предварително не само точния ден, когато ще се случи, а също така, че то ще е последното от поредицата събития, предвещаващи края на света. Малко преди времето, за което небесното явление било предвидено в предсказанията, по улиците на града се появили небрежно облечени мъже и жени с трескави погледи. Вървели боси и гологлави, с полепнали по чорлавите им коси тръни и пера от птици, сякаш са спали под открито небе, ходели навсякъде, където видели да се събират макар и неколцина души: промъквали се сред тях или се качвали на нещо по-високо и започвали да крещят, че е дошло време за последното покаяние, че скоро богаташите и земните управници ще бъдат презрени и стъпкани в калта, а праведните ще се възвисят, защото наближава денят на Страшния съд и ще дойде ангелът с печата, за да сложи знак по челата на праведниците, които единствено ще получат опрощение пред страшния Божи гняв. Повечето граждани просто отблъсквали тези фанатици от пътя си или заплашвали, че ще ги прогонят с градската стража, но сред бедните те намерили много последователи и в предградията вече седмици наред царяла бъркотия: жените зарязвали кухнята, калфите – работилниците, тъй като смятали, че няма смисъл да правят каквото и да било през малкото останало им време, по цели дни се шляели из улиците или се събирали по къщите, според някои, за да прекарат деня в разкаяние и молитва, а според други, за да пиянстват и да развратничат, казвайки, че искат да използват най-добре малкото време, което им е останало. Говорело се още, че някакъв орач видял на нивата си странен скакалец, същия, за който се споменава в Писанието: гадната твар имала човешки лик и златна коронка на главата, а в Пресбург6 някаква жена родила дете с кучешка глава.

 

         В предобеда на деня, в който трябвало да настъпи Страшният съд, майка ми тъкмо шетала нещо из кухнята, когато забелязала, че сянката й на пода се разтяга на дължина, както друг път по залез слънце и чула кокошките да крякат неистово. Когато излязла, за да огледа двора, видяла, че сянката на прокаралата между плочите млада черница се очертава странно по земята и рядката трева и мръсната вода в течащия през двора канал сияят в странни и ярки цветове, както често преди залез слънце, но малко по-другояче: сякаш осветени не от външен източник, сиянието им извирало отвътре, от самите тях, сякаш били прозрачни като кристалите и от вътрешността им се излъчвала някаква кротко засияла светлина. Тази светлина обаче взела да избледнява в мига, в който майка ми насочила погледа си към нея и над света внезапно се спуснал необичаен сумрак. Майка ми вдигнала поглед към небето и видяла че от ослепителния слънчев диск липсва огромно парче: останал бил само един лунен сърп, който сияел с по-силна от обикновено светлина, но и той бързо се смалявал. Майка ми, навярно водена от инстинкта, който ни подтиква да търсим близостта на други хора в страха си, дори и да няма никаква надежда да получим помощ от тях, изтичала на улицата и там на часа била повлечена от тълпа от хора, които водени от същото любопитство и ужас напускали къщите си и се отправяли към главния площад – не знам дали защото са се надявали, че оттам чудното небесно явление ще се наблюдава по-добре или защото ще се чувстват в по-голяма безопасност, отколко между къщите. Майка ми напразно искала да се върне вкъщи, безпомощно се носела все по-нататък и по-нататък към близкия площад, където вече се била струпала такава тълпа, че новопристигналите си пробивали път с лакти и рамена към центъра на площада, където в сгъставащия се мрак някакъв фанатик с тръни в косите крещял, покачен на нещо, може би огромна бъчва, но гласът му не се чувал до края на площада, където стояла майка ми, тъй като клетвите и стенанията на гъсто притиснатите хора я заглушавали. Майка ми, която успяла да се застопори на ъгъла на улицата, до портата на последната къща, вкопчена здраво в лъвската глава на чукалото, видяла как фанатикът вдига нагоре сухата си, оголена ръка и сочи небето с кривите нокти на десницата си. И когато проследявайки тяхното движение всички погледи се отправили към небето изведнъж настъпила огромна тишина, чул се само един-единствен самотен глас, стонът на някаква жена от другия край на площада. Майка ми погледнала нагоре и видяла, че там, вместо слънцето, чернее тъмен диск в обръч от ослепителна диамантена светлина. Тишината на площада продължила няколко мига, след което бил залян от вълна от умопомрачителни писъци и стенания и в почти среднощния мрак хората, плачейки, скубейки косите си, тъпчейки се, напъвали откъм малките улички към средата на площада, а тези, които изпълвали площада, се устремили навън, сякаш всяка от групите търсела сигурност на мястото на другата. Майка ми, която от известно време усещала леки болки, но понеже се страхувала, от една страна, от Страшния съд, а от друга, да не я смачкат, не им обръщала особено внимание, изведнъж осъзнала, че по краката й се стича течност, долната й риза е подгизнала, а в кръста и по таза я пронизва остра болка и сякаш раздира цялото й тяло. Вкопчена с все сила в чукалото на портата, тя се молела на онези, които напирали отзад, да я пуснат да мине, за да си стигне навреме у дома, откъдето била на около стотина крачки, но те сякаш въобще не я чували, всеки се тикал напред, кой към средата на площада, кой навън към улицата. Двете противоположни течения я блъскали ту насам, ту натам и навярно щели безпощадно да стъпчат майка ми, а моят незапочнал живот да свърши, преди да съм зърнала земния свят дори за миг – а дали това щеше да е загуба за мен или по-скоро късмет и до днес не мога да реша – ако слугинята ни Сузана, която забелязала, че майка ми я няма и се досетила какво може да се е случило, грабнала в едната си ръка някакъв домашен уред, трябва да е било точилка, която е така характерна за войнствените жени, а в другата високо вдигнат фенер, с който святкала в разкривените от ужас лица на идващите насреща й хора, и се втурнала като фурия сред разбеснялата се тълпа и след като цапардосала едного-другиго от множеството, кой по рамото, кой по главата, най-сетне й направили път и то навреме, за да се родя след това с нейна помощ у дома.

 

         По-късно чувах, че под въздействие на чудните небесни събития – които, както впоследствие се разбрало, не били предвестници за края на света, тъй като тъмнината бързо се разсеяла, а слънцето отново изгряло на небосвоба с ненакърнена цялост – раждането тръгнало преждевременно при много жени и тъй като освен майка ми имало още една-две, чиито деца се родили доста по-рано, едва шест-седем месеца след сватбата, градският съвет събрал бабите от Льоче и всички били разпитани дали наистина въпросното небесно явление може да има последици от подобен род? Бабите единодушно потвърдили, че подобни случаи са известни още от стари времена, свидетелствали, че в тези дни дори коне, крави, котки и друга неразумна твар се е отелила и окотила преждевременно, до такава степен необикновеното явление объркало природния ред. Ето защо съветът се отказал да разследва отделните случаи, за да установи, дали наистина само небесните тела са виновни за преждевременните раждания и дал съгласието си децата, родени на този ден, преди да им е дошло времето, сред които съм била и аз, да не се смятат за незаконнородени, макар че законът предвиждал именно това за подобни бързачета. Така че, дори и да е имала майка ми някаква греховна тайна, тя никога не излязла на бял свят, но пък и никога не й се удало да измие подозрението.

 

         Аз обаче, без каквито и да било доказателства, реших, че все пак ще да е имала някаква тайна и от момента, в който думите на кръстницата възстановиха в съзнанието ми всичко онова, което знаех или смятах, че знам за собственото си раждане, започнах да си оцветявам образа на своя непознат баща. Трябва да е бил някой високопоставен благородник, мислех си, който пътем се е влюбил в майка ми и дори не знае за моето съществуване. А и да е знаел, продължавах да си плета историята, навярно му се е наложило да си вземе съпруга от своя ранг, ала бракът му се оказва безплоден, един ден той решава да издири изоставеното на съдбата дете. И един ден, така си представях, тъкмо се прибирам в къщата откъм зелевата яма със зелки в престилката или търкам някакъв котел по нареждане на майка ми и ръцете ми целите са почервенели, разядени от сапунената вода, пред къщи спира карета с шест коня, от нея слиза мъж с красиви дрехи и докато цялата улица се стича и шепнешком обсъжда кой ли ще да е знатният непознат, той влиза в къщата, привеждайки глава, защото е толкова висок, че за малко да си удари челото в горната греда на вратата и със силен, нетърпящ възражение глас иска детето си от майка ми и баща ми. Майка ми сочи нямо към мен, както съм се сгърбила над котела, истинският ми баща дума не продумва, само измерва майка ми със святкащ поглед, след което, както съм си чорлава и насапунена, ме грабва на ръце, изнася ме пред къщата и ме качва в красивата карета.

 

         Все такива мисли ми се въртяха из главата, докато веднъж не се замислих: а реалният ми баща? Човека, когото досега смятах за свой баща, той как ще приеме нещата, ако се случи онова, на което се надявах? Докато бях сърдечно привързана към майка ми, приемах баща си като някаква враждебна сила, от която по възможност трябва да се крие всяка, макар и дребна небрежност или разточителство. После, когато сърцето ми охладня към майка ми или поне гореше във вечна съпротива и гняв срещу нея, отначало двамата се бяха сляли в едно-единствено същество в чувствата ми и без да имам нужда някой да ме убеждава, предположих, че и баща ми споделя гневната студенина на майка ми и презрението й към мен. Ето защо с наслада си представях как ще се стъписа пред святкащия поглед на истинския ми баща, как ще се заоправдава заеквайки, задето са се отнасяли зле с мене. Но нищо чудно, мислех си с доволно злорадство, да се опита да ме задържи, даже да възроптае срещу великия господар, за мое най-голямо удовлетворение обаче – напразно: смелостта му се стопява от един-единствен унищожителен поглед на истинския ми баща и той унило се оттегля от пътя ни. И когато си го представих, изпитах такова съжаление към баща си, че чак ми потекоха сълзи.

 

         Веднъж, когато майка ми ме прати, вече не си спомням за какво, от кухнята в стаята, сварих баща си седнал край камината на любимото си кожено кресло, подпрял десница на поставената до него масичка от черешово дърво. Тази масичка, която баща ми беше поръчал на един дърводелец от Пресбург, беше изработена по негов собствен план и силно възбуждаше въображението ми, тъй като веднъж сподели, че има тайно чекмедже, което само той може да отваря. Та на тази масичка беше подпрял лакът, а пред него стоеше книгата, в която си водеше сметките, може да е била и книгата за билките, която неотдавна беше донесъл от Пресбург, но гледаше не в книгата, а пред себе си, скрил лице в дясната си длан и ми се стори тъжен и безпомощен, какъвто го виждах обикновено в измислените от самата мен истории. Дали защото си мислех, че подобно на мен и той страда от коравосърдечието на майка ми, обхвана ме гореща жал и то толкова силна, че – макар никога преди това да не го бях правила – промъкнах се до него и непохватно и плахо го погалих по слепоочието и с преплетен от възбуда език шепнешком го попитах да не би да се чувства зле, защото се сетих, че съм го чувала да се оплаква от главоболие и болки в стомаха.

 

         Баща ми ме погледна изненадан и аз очаквах да ме наругае, както обикновено, когато вдигах шум и му пречех да работи или да си прави изследванията. Той обаче не каза нито дума, очите му се замъглиха, сякаш се бореше със сълзите си, след което се вгледа открито и проучвателно в лицето ми, сякаш искаше да разбере, дали не съм имала някакво скрито намерение с предишната милувка, и накрая така внезапно и горещо ме притисна до себе си, че чака ме заболя. Прошепна нещо в ухото ми, но чух ясно само тези две думи: „милото ми момиче!...” В следващия момент нежно ме отблъсна от себе си и докато изтичвах от стаята с разтуптяно сърце, ми се стори, че видях как изтрива една сълза от крайчеца на окото си.

 

         От този момент бях обхваната от внезапна жал и привързаност, пробудили се в сърцето ми най-напред от въображаемите събития, за които вече споменах и които действителните обстоятелства бяха продължили да подхранват, най-вече баща ми, който ми разказа много неща за себе си в редките минути на внезапно доверие, които прекарвахме двамата насаме и които оттук нататък непрекъснато дебнех, търсейки подходящия случай.

 

         В тези доверени разговори често слушах, как животът му е бил вгорчаван от неговия напорист и грубоват баща и от не по-малко лекомисления му и подъл брат, при това не само неговия, а и на благодушната му, образована и добродетелна майка, която страдала много от коравосърдечието на мъжа си и на големия си син, а самият той, любимото й дете, трябвало да гледа безпомощно страданията на майка си. Разказа ми колко му е било трудно да се раздели с нея, когато тръгнал за странство, за да продължи учението си, което нямало да е възможно, ако майка му, междувременно овдовяла, не бе успяла да измоли парична подкрепа от градските съветници. Каза ми колко трудно е живял през годините на учението си с тази оскъдна помощ, а брат му, който по това време вече ръководел аптеката, не позволявал на майка му да добави към нея дори и най-дребната сума, така че парите, които не достигали, трябвало да заработи сам, с черна пот на челото, докато съучениците му си живеели весело живота. Всички тези лишения и преумората така изтощили младия му организъм, разказваше ми, че и до днес усеща пагубните последици. Често споменаваше как и до ден днешен го измъчва мисълта, че не е бил с майка си по време на последната й болест, а когато научил и се върнал у дома, тя вече спяла вечния си сън, а в негово отсъствие, брат му и семейството му го лишили от наследство...

 

         Майка му, когато почувствала, че е ударил смъртният й час, тъй като повече не се надявала да се видят на този свят, помолила някакъв пътуващ художник да нарисува портрета й и му го оставила за спомен. Този портрет бил единственото нещо, което взел от оденбургската къща, каза баща ми и пристъпвайки към масичката от черешово дърво, щракна ключалката на тайното чекмедже, извади овална рамка, не по-голяма от човешка длан, и ми я показа. На портрета бе изобразена възрастна жена с дантелена шапчица и колосана дантелена яка, двете й ръце стояха скръстени под гърдите, тесните й устни бяха стиснати, а големите й тъмни очи гледаха към света обвинително и с наранена гордост. Баща ми гледа няколко мига портрета със замъглени очи, след което го пъхна обратно в чекмеджето и взе да ми разказва каква блага и самопожертвователна жена е била майка му и как той, който в младенческите си години бил болнаво и слабовато дете, бил обграден с особени грижи. Винаги сама приготвяла храната му, никога не поверявала тази задача на слугинята, а по-късно, през студентските му години, с обич го съветвала да не се изтощава с прекалено учене и се стремяла да го защити от грубостите на баща му и безсърдечните подигравки на брат му. Баба ми, разказваше баща ми, била жена с добродетелен живот, а освен това образована, всеки път, когато планините от всекидневни грижи й позволели, тя с удоволствие разгръщала някое четиво, за да усъвършенства сърцето и разума си. Самата аз, твърдеше баща ми, в много отношения му напомням за нея, например с острия си ум и добрата си памет. Баща ми беше забелязал, че слушам внимателно и запечатвам в паметта си всичко, което чувам от него, и то така, че и месеци по-късно отговарям правилно на въпросите му.

 

         Виждайки това, баща ми реши, че си заслужава да ме въведе в някои от тайните на лечителството. Извади голямата книга за билките, която често разглеждаше, и взе да ми показва кое растение за какво става: кое пречиства кръвта, кое облекчава главоболието и световъртежа, кое слабостта на крайниците. Въздействието на някои отвари, обясняваше ми, е по-силно при пълнолуние, а на други при новолуние, тъй като Луната е студено небесно тяло, чието нарастване и намаляване има въздействие за увеличаването на хладната влага в главата на човека и прави кръвта студена и слузеста. Каза ми при какви болести се използва черният имел, за кои пипер и синапово семе, в кои случаи е полезен коренът от божур и за какво се употребява синята тинтява.

 

         Баща ми използваше редовно собствените си илачи, тъй като често, най-вече при смяна на времето, имаше оплаквания от главоболие и световъртеж. Наболяваше го и стомах. Много пъти съм го чувала да се оплаква, че храната, както я приготвя майка ми, му вреди, и я обвиняваше, че не се съобразява с болестното му състояние и винаги кара Сузана да готви така, както самата е свикнала на млади години, макар че няма да й струва кой знае какво усилие, ако я приготви по негов вкус. По онова време се стараех да угодя във всичко на баща ми и уловях ли майка ми или Сузана, че не се съобразяват с желанията му, било от небрежност, било от злонамереност, сама ги предупреждавах, че „Баща ми това не го обича” или „Не слагайте пипер, защото на баща ми не му понася”. Сузана само махаше на думите ми или се правеше, че не е чула, а майка ми подигравателно и презрително се усмихваше, макар да не казваше нищо, но тя и без това рядко ми казваше каквото и да било, откак беше забелязала, че се старая да угодя на баща си. Един-два пъти се случи да остави лъжицата, с която готвеше, да се обърне към мене и станала за миг сериозна да се вгледа в очите ми. В тези моменти не забелязвах нито гняв, нито презрение в погледа й, а по-скоро някакво съчувствие или тревога, свързани с мен, които никак не можех да разбера и донякъде ме плашеха. За казване обаче и в такива моменти нищо не казваше, безмълвно се обръщаше и продължаваше работата си.

 

         Впрочем, въпреки че често бе неразположен, баща ми нямаше болнав вид, беше хубав, строен мъж, макар и не съвсем млад. По-скоро сух и жилав, отколкото налят и макар лицето му да бе някак безцветно, което не е рядкост при руси хора със светли очи, видеше ли го човек, по-лесно си го представяше на кон и с пушка на рамо, отколкото да тлее в болнично легло. На младини трябва да е изглеждал доста добре, понякога дори с усмивка споменаваше колко девойки и вдовици вехнели на времето по него и колцина се опитвали и по-късно, когато овдовял, да му завъртят главата. И добавяше с въздишка как щял да сполучи с някоя от тях, а майка ми, кажеше ли го на всеослушание, хвърляше мрачен поглед и отговаряше на завоалираното обвинение с презрителна усмивка, никога с думи.

 

         Баща ми неведнъж ми е разказвал и за родния си град, като пустосваше Льоче заради климата, твърдейки, че нездравословният му въздух е причина за вечното му главоболие, докато в родния му град обраслите с борови гори планински околности изцеряват болния от треската и кашлицата без лекарства. Спомняше си често как е бродил на младини из горите, как безброй пъти е утолявал глада си с диви малини и трънки, как е гасил жаждата си от бълбукащите под сянката на дърветата потоци и е пълнил джобовете си с кестени за печене. Веднъж, когато се отдалечил повече от друг път, видял малки лисичета, три на брой, да се припичат по склона на ранното лятно слънце, малките животинки били толкова кротки и доверчиви към човека, че спокойно приели приближаването му; стреснали се и на мига изчезнали, едва когато баща ми се опитал да погали рижата козина на едно от припичащите се на слънце пухкави кълбенца. Така постепенно-постепенно непознатият Оденбург придоби в съзнанието ми образа на райска градина и чувствах, че попадна ли някога там, ще съм си като у дома, а тамошните хора ще ме приемат като отдавна изгубена и по-късно завърнала се своя сестрица.

 

         Вярно е, че не познавах друг тамошен човек, освен баща ми, имаше само един, но той не беше съвсем пригоден да затвърди впечатленията ми за чудесния град Оденбург и неговите жители. Този човек беше учителят Матяш Ланг, който наемаше стая у нас, в задната постройка. По него време трябва да е бил млад човек, макар че аз никога, нито тогава, нито по-късно, не съм мислила за него като за млад мъж, тъй като във вида му имаше нещо, едновременно и детинско, и старческо. Имаше голям гърбав нос, като на старица, в същото време устните му бяха плътни и червени, като на дете или млада девойка, макар че май бяха прекалено подпухнали, като на издяланите от дърво мавърчета, и макар лицето му да имаше правилни и хубави черти, очите на жените го подминаваха, тъй като колкото и да беше широкоплещест, беше нисък на ръст, с гърбица и къси крака, а стъпалата му бяха малки като на момиче. Що се отнася до характера му, нещастникът сякаш искаше с непрестанни шеги да накара останалите да забравят недъзите му, ала лесно потъмняващият му поглед издаваше изключителната чувствителност на душата му, която приемаше и най-дребното трънче като смъртно убождане. Търсеше усърдно компанията на баща ми, държеше се сякаш тя му се полага, от една страна заради общият им оденбургски произход, а от друга, като човек, който, вярно, не е имал възможност да учи в странство и затова преподава само на малките деца четмо и писмо, най-много малко синтаксис и логика, но все пак таи голям интерес към науките и навярно има повече дарба за тези занимания от мнозина, които са били по-облагодетелствани от съдбата. В свободното си време висеше над книгите, а всяка вечер почукваше на вратата, за да поиска сред порой от извинения мнението на баща ми за поредната чудатост, на която се беше натъкнал четейки. Как мисли баща ми, дали звездите наистина влияят върху войните и обратите в човешкия живот, както бил чел в книгата на някакъв учен? И дали според баща ми наистина съществува такова морско животно, което се наслаждава на звъна на музиката и чуе ли я, изскача от морето? Дали наистина в Щастлива Арабия се среща птицата, наречена феникс, която живее шестстотин години, а почувства ли, че смъртта й наближава, се хвърля в огъня и се възражда от пепелта? И дали е истина, че мечките се възбуждат безпричинно силно от избеленото платно, а пепелянката – при вида на собствената си сянка?

 

         Отнасях се към нещастния Ланг с безпощадното злорадство на децата, макар че той се опитваше да ме приласкае и даже понякога успяваше да го направи с някоя чудатост, която грабваше фантазията ми. Веднъж например ми показа кръгло стъкълце в медна рамка, кой знае откъде си го беше набавил, през което като погледнах, за най-голям мой ужас, видях кожата на собствената си ръка като някаква мрежа, цялата на дупки, а килимчето на отсрещната стена изведнъж изскочи пред очите ми, изглеждаше толкова наблизо, така и не разбрах защо не мога да го стигна. Когато напълно объркана го заразпитвах как е възможно това и защо виждам нещата други и по различен начин, не каквито са в действителност, нещастният Ланг се впусна в подробно обяснение за светлинните лъчи, а когато чу думата „действителност” самодоволно се усмихна и много претенциозно заобяснява, че едното не е по-действително от другото, а всъщност странният уред ни показва от действителността неща, които остават скрити за простото око, и че окото ни също представлява подобен уред, който майсторите оптици са прекопирали в по-съвършена форма. Друг път ме накара да гледам през някакво кристално стъкло, трябва да беше запушалката на кристална винена бутилка. Когато след известно дърпане все пак погледнах, извиках от изненада, тъй като във вътрешността на кристала сякаш зърнах страната на феите, въпреки че гледката напомняше донякъде нашата стая, само че в онзи свят всеки предмет сияеше с цветовете на дъгата и от все сърце ми се прииска да премина в него и да остана там, вместо в обичайния.

 

         Баща ми, впрочем, макар и да не го обичаше кой знае колко, съжаляваше Ланг, който навярно го забавляваше донякъде с дрънканиците си, а може и да не му е било неприятно, че нещастникът се отнася с такова голямо уважение към него. Дали заради това, дали от съжаление, не знам, но често го канеше да остане за вечеря и почтеният Матяш в такива случаи, особено когато и виното поразвържеше езика му, съвсем се разфилософстваше. Добил смелост от виното, случваше се дори да обърне думата за Бога и за религията. Понеже беше човек с неспокойно сърце и ум, очевидно все такива неща му се въртяха из главата в самотните часове и му се искаше да подразбере какво мисли баща ми по тези въпроси. Особено много го занимаваше въпросът как така Бог е позволил злото? Защо не е създал човешкия род без омразата и страстите, които захранват много от злините на тоя свят, а след като веднъж ни е дал страстите, защо не е направил така, че поне да са по-безсилни и управляеми и с малко добра воля да съумеем да ги озаптим? А щом похабената ни воля, сама по себе си, съдейства толкова малко срещу греховните ни склонности, дали е справедливо да бъдем осъждани на вечни страдания, когато се поддадем на греха? Но често си блъскаше ума и с неравномерното движение на слънцето и луната: например защо не може да се раздели годината на дванайсет еднакви месеца, защо единият месец е 30, другият 31, а Постният месец7 е само 28 дни? И защо годината не се състои точно от 365 дни, а от 365 дни и шест часа, защо му е притрябвало на Бог това? И защо изобщо му е било нужно на Бога да създава взевъзможни чудати чудовища, при това какви ли не, от които човешкият род няма никаква полза? Саламандър, който щастливо оцелява в огъня, безглав морски охлюв, риба треска, чието сърцето се намира в корема? Спомням си, че веднъж когато си блъскаше главата над подобни неща, майка ми остави черпака, с който се канеше да сипе допълнително каша в чинията на госта – нея впрочем, както бях забелязала, по-скоро я забавляваха, отколкото дразнеха вечните философствания на Ланг – усмихна се дяволито, като младо момиче и попита, защо мисли Ланг, че рибата треска или безглавият охлюв не са по-присърце Богу и от човека? Тези думи, макар в тях да имаше горчивина, майка ми изрече игриво, във внезапен пристъп на настроение, ала както ми се стори, веднага съжали, тъй като лицето на нещастния Ланг на часа почервеня, предполагайки, че майка ми прави намек за неговата външност.

 

         Вярно е, че и баща ми вдигна неодобрително вежди при думите на майка ми, само че по съвсем друга причина: тъй като смяташе, че по въпросите на религията място за шеги няма. Завиеше ли натам разговорът, в повечето случаи прекъсваше и Ланг, заявявайки, че във времена, когато лутеранската общност и без това е подложена на тормоз, поне ние не бива да подкопаваме фундаментите на вярата с подобни умувания и да я разклащаме с дребнавости у по-слабите души. Вярно е, че веднъж и той самият, навярно под въздействие на виното, призна, че въпросните шест часа, дето противно на всякакъв ред се сурнат след годината, като конец, виснал от разнищена дреха, и на него са му трън в очите.

 

         Строгостта на баща ми по тези въпроси може да се обясни с факта, че по онова време и в Льоче бяха взели да притискат евангелистите по-осезаемо. Веднъж се прибра вкъщи доста разгневен от някакво събрание и когато взех да го разпитвам, първо само махна с ръка, но после все пак не се сдържа и ми каза, че онова дяволско изчадие, раабският8 епископ, пристигнал в града в компанията на някакъв знатен безбожник със строгата заповед на негово величество да конфискува черквите, училищата, болниците и цялото имущество на църквата ни. И тъй като градският съдия не може сам да решава въпроси от такова естество и за да не тежи отговорността само върху неговите и на членовете на градския съвет плещи, за следващия ден бил свикан презвитерианският съвет и цялото гражданство, за да решат какъв отговор да дадат на прелата. Ала на следващия ден баща ми и Матяш Ланг се върнаха от събранието още по-посърнали от предишния. Както разбрах от разговора им, презвитерианският съвет и гражданството се задължили с клетва да спазват чисто божието слово и Аугсбургското изповедание, заклевайки се в душата и тялото си, в честта и имота си, и отговорили в този дух на епископа, който щом чул, бил обзет от силен гняв и взел да ги заплашва. Дали знаем, попитал, че той е тук в качеството си на наместник на негово величество и може да действа и да се разпорежда, както намери за добре? Дали сме наясно, какво ще си навлечем да главите с непокорството и нелоялността си? И тогава съдията отговорил, че ние винаги сме били верни поданици на негово кралско величество, градът е верен на краля в борбата срещу исконния враг, срещу турчина, в защита на християнството винаги сме готови да жертваме и живот, и имот, щом пожелае от нас, ала ако негово кралско величество иска да предадем училищата си, манастирите си и черквите си, да прогоним духовните си пастири и в крайна сметка да се откажем от единственото си спасение, чистото Божие слово и Аугсбургското изповедание9, в такъв случай, за най-голямо наше съжаление, нищо не можем да направим. На което епископът отново проръмжал и поискал съдията да направи изявление от името на цялото гражданство, дали сме готови да изпълним заповедта и да предадем черквите, училищата и т.н., на което съдията три пъти отговорил с не. Тогава епископът страшно се разгневил, поискал да узнае имената на съдията и на делегатите, те трябвало да бъдат събрани от един от свещениците на капитула, който дори започнал да ги записва. И тогава съдията казал, че ако след всичко това се случи някаква беда, той и съветът са освободени от отговорност пред Бога и пред страната. На което епископът още повече се разярил и не искал да пусне делегатите, като казал, че за непокорството си ще отговарят пред негово величество. Междувременно вестта за станалото се разчула и се разнесла из целия град, пред кметството се струпала огромна тълпа, разгневени граждани заплашвали, че ще пребият епископа и цялата му свита и за малко щели да изпълнята заканата си, ако свитата на епископа не се била скрила в нужника, а самият епископ, сипейки ругатни и заплахи, се спуснал в мазето и чакал там, докато съдията укроти бунта и тълпата бавно се разпръсне.

 

         По-голямата част от случилото се чух от Матяш Ланг, който подтичваше след баща ми, запъхтян от усърдие, като някакво дребно и набито псе с къдрава козина подир своя по-едър, по-елегантен и със спокойни движения другар. Ланг, както обикновено, бе неимоверно разпален и преливащ от въодушевление разказваше случилото се (през плътните му устни хвърчаха слюнки от бързата реч), докато баща ми само хъмкаше и кисело подхвърляше, че съдията не би трябвало така явно да рита срещу ръжена и да си разваля отношенията с двора заради епископа, да рискува от инат имота и сигурността на гражданите. Когато майка ми иронично попита, защо не го е казал на съдията там, на място, ядосано отвърна, че останат ли на четири очи, ще му го каже, но разярената сган, която за малко да пребие епископа, не прощава и на онези, които настояват пред съдията за умереност, и неколцината граждани, които се изказали в смисъл да се изпълнят поне частично повелите на негово величество, за малко не били пребити на място. Наложило се нещастниците да се измъкнат тихомълком от събранието и по обиколни пътища да се приберат по домовете си.

 

         На другия ден обаче Ланг тържествуващо донесе новината, че след като получил вестта, че господарят Бочкаи, трансилванският воевода, нападнал с хайдутите си немския лагер и изпоклал полка на господаря Пец, епископът още през нощта се измъкнал по терлички от града заедно със свитата си. Гражданството празнува известно време в триумфално опиянение победата на правата вяра и всички, под път и над път, говореха, че Бог е пощадил своите. Наскоро последваха нови, значителни и тъжни за града ни събития, ала тогава, в седмиците след заминаването на епископа, животът ни беше относително спокоен и ни измъчваха не бедите на общността, а домашни неприятности. По онова време се готвехме да посетим някакъв далечен роднина на баща ми, който живееше в едно от крепостните села на града, не много далече, но не и съвсем близо, на около два часа път. Колата вече чакаше пред пътната вратата, готова за път, когато аз, заради някаква дреболия, която бях забравила, струва ми се една копринена кърпа, която бях получила неотдавна и не исках да се разделям с нея, се върнах вкъщи и заварих майка си седнала до прозореца. Шиеше нещо, но прекъсна работата си, остави я в скута си, обърна лице към прозореца, но както ми се стори, не защото нещо отвън бе приковало вниманието й, просто гледаше пред себе си с невиждащи очи. И докато забързано излизах с кърпата, видях, че една сълза се изтъркули по бузата й, въпреки че чертите на лицето й не трепнаха. Вече се бях сбогувала с нея и много ми се искаше да седна до баща си в колата, защото се радвах на предстоящия път и че ще бъдем двамата заедно, ала насълзеното лице на майка ми ме спря. У мен сякаш забушува някогашната ми привързаност и при вида на сълзите й сърцето ми се изпълни с гореща жал. За миг се поколебах дали да не се хвърля в скута й и да обгърна с ръце врата й, както толкова пъти като малка, дали да не се опитам да я утеша и разведря, доколкото мога. Но след това реших друго: страхувах се, че навярно и сега ще ме отблъсне раздразнено или иронично, както бе правила и друг път, затова само колебливо я попитах, има ли й нещо, но тя безмълвно поклати глава, че не, няма, да вървя. Стоях още известно време безпомощно на прага, но след това се сетих, че конете и кочияшът сигурно губят търпение, обърнах се, изтичах навън и скочих бързо до баща ми в колата.

 

         А не би могло да се каже, че обичах толкова много въпросните роднини на баща ми, които бяхме тръгнали да посетим: домакинът трябва да беше брат или братовчед на баба ми, дребен безцветен човечец, който общо взето седеше безмълвно в единия край на масата и, макар че когато пристигнахме беше едва пладне, вече беше гаврътнал бая нещо. В наша чест доста трудно се понадигна за поздрав и потупвайки ръката на баща ми измърмори нещо като „мили братко” и „момиченцето”, което „колко е пораснало само”, ала бързо потъна в безсловесното си равнодушие, тъпо втренчен пред себе си, само от време на време изхъмкваше на някоя дума, с която баща ми се обръщаше към него. И колкото и да повтаряше жена му как ни е очаквал мъжът й и колко често ни е споменавал, макар и да сме надалеч, никак, ама никак не й вярвах. Вярно, че тази жена ме отблъскваше още от най-ранно детство и стига да можех, се криех зад гърба на баща ми от нейните целувки и милувки, тъй като мазните й думи, мърлявото й облекло, невчесаната й посивяла коса, която се подаваше изпод забрадката, ме плашеха, но най-вече очите й, които и насред най-ласкавите й думи се забиваха напрегнато, подозрително и злонамерено в нас, готови всеки миг да се възмутят, сякаш непрекъснато дебнеше кога най-сетне ще се издадем и ще разкрием ужасната си или срамна тайна с някоя дума или действие. Баща ми, вярно, като по-учен и заможен роднина, който по всяка вероятност от време на време им е давал по нещичко, почитаха и се стараеха да му угодят, ала помежду си говореха грубо, а когато ме остави насаме с тях, тъй като имаше нещо за уреждане – струва ми се, че искаше да купи нива или лозе в околността – чух как жената кълне мъжа си, задето е такъв никаквец, а той с дебел и разкашкан глас в отговор я нарича всякаква курва и дърта вещица. Седеше свит до огнището като дребна старица, като парцалена кукла – така изглеждаше. Даже и краката му висяха отпуснати като на сламено чучело, а невиждащите му сини очи бяха вперени в света безизразно и без смисъл. Че в него все още има живот, можеше да се съди по това, че от време на време от беззъбата му уста започваше да се лее реч и с пискливия си и слаб глас проклинаше „гадните разбойници”. „Ууу, гаден разбойник, остави сандъка, че Бог ще те накаже!”, простенваше, спомняйки си навярно някакво нападение на разбойници от младини, но нищо чудно въпросният разбойник да е съществувал единствено в замъгленото му съзнание.

 

         Цели два дни бяхме в Ижакфалва, тъй се казваше селото, когато се разчу, че в едно имение край Льоче господарката била намерена мъртва, а наскоро след това в друго имение – и цялото семейство. Малко по-късно чухме от едни кочияши, които идваха откъм града, че чумата коси жертвите си и там, засега само в предградията и ако се вземат предпазни мерки, би могло да се избегне разпространението й в централните части на града. Видях, че тази новина притесни баща ми, но не знам дали бе обезпокоен за живота на майка ми или по-скоро се страхуваше, че както и при предишната епидемия, сганта, която нищо не може да спре и плъпва както лешояд на мястото на всяко нещастие, пак ще се настърви и ще разграби изоставените къщи или онези, чиито обитатели са починали, необезпокоявана от никого, тъй като в страха си от чумата градската стража много рядко, почти никога не припарва в заразените градски квартали. Така че се сбогува набързо с домакините и се спазари с един кочияш, който също се канеше да ходи в града, да го вземе със себе си. Мене отначало искаше да ме остави в Ижакфалва, където ще съм в по-голяма безопасност, отколкото в града, но накрая отстъпи пред молбите ми и се съгласи да тръгна с него.

 

         Веднъж, като много малка, три-четири годишна, бях преживяла вече едно настъпление на чумата срещу града. Прекарахме тези седмици затворени в къщата, горейки борова смола и всевъзможни треви, само слугинята Сузана ходеше в града за храна. Сузана носеше в малка муска на врата си някакво биле с вълшебна сила и вярваше, че то ще я опази от ужасната болест, но и така, по строга заповед на баща ми, трябваше първо да опуши храната, която донасяше, преди да ни я сготви. Спомням си тези седмици много ясно, навярно защото прекарах почти цялото време с майка си, буквално в ръцете й, едновременно щастлива и измъчвана от ужасен страх, тъй като преди това, когато чумата още не беше стигнала до нашия квартал и съседските слугини безпрепятствено се събираха, за да си разкажат най-новите ужасии, които са узнали, бях чула не една история, как здравите изоставяли на произвола на съдбата хора от семейството си, забележели ли признаците на зараза по тях. Говореха за някаква жена, която насила отскубнала от себе си тригодишното си дете и дори заключила вратата, за да не хукне подир нея, да я прегърне и да й предаде болестта. Спомням си, че след като чумата вече се беше набесняла и обичайният житейски ред се възстанови, още дълго мислех за това дете: дали се е страхувало само в празната къща и дали е разбрало защо са го изоставили или си е мислело, че е отхвърлено заради някакво провинение и напразно е търсело в паметта си греха, заради който са му отредили ужасното наказание...

 

         След кратък размисъл баща ми реши да се приберем само колкото да натоварим на колата майка ми и някои особено ценни неща, след което веднага да се върнем в Ижакфалва. Когато стигнахме северната градска порта, стражите ни предупредиха да не влизаме в града, тъй като чумата беснее с все сила. Като чу това, кочияшът поиска веднага да се върне, ала баща ми му обеща двойна сума и даде дума, че ще останем съвсем кратко време.

 

         Беше през Постния месец, ала времето беше меко, пролетно, по-късно чух да разправят, че такова време е особено благоприятно за заразата. Беше късен следобед, в западната си част небето многообещаващо тлееше в някакъв странен виолетов цвят, който оттогава не съм виждала, а когато при Калтвинкел завихме по Месарската улица, видяхме в нажеженото небе черните очертания на кулата на миноритската черква. В началото ми се стори, че улиците са безлюдни, но след това тук-таме видяхме пред прага на къщите свлечени на земята, дрипави човешки тела, които в първоначалния си ужас взех за трупове, но когато се приближихме, видях че спят пиянски сън, разперили крайници или свити на кълбо. Видях и няколко клатушкащи се фигури в далечината, които се придвижваха тътрейки се от една пивница в друга. Сред безформените тътрещи се силуети съзрях и жени: едната мина съвсем близо до нас. Беше съвсем младо и доста снажно женище, изпод падналата й забрадка по раменете й се сипеха чорлави руси коси, по лицето й имаше големи червени петна, а устата й беше разтегната в широка пиянска усмивка, сякаш беше повече от доволна от положението си и от самата себе си, и всичко наоколо не е нищо повече от превъзходна шега. Видях как един от войниците намига на останалите, протяга бутилка към устата на жената, а тя се спуска към нея, както дете, когато му дават лакомство, чух и самодоволния смях на войниците, докато блъскаха жената в тесния сокак. Пред вратата на една къща клечеше жена с разтреперано и измъчено лице, тя притискаше пеленаче в ръцете си, ала дали беше живо или мъртво, не можах да преценя, тъй като колата бързо изтрополи край тях, а и веднага след това трябваше да се отбием в малка пресечка, за да направим път на друга кола, която излизаше от града. Теглеха я два кльощави, видимо изнурени коня, а сгърбеният кочияш бе нахлупил калпака ниско над очите си. Товарът му бе покрит с огромен брезент, тъкмо размишлявах дали вози дърва за горене или зелки и защо излиза от града с такъв товар, вместо да идва от околностите за насам, когато колата се разтърси по неравния калдъръм и уплашена до смърт видях как от това разтърсване изпод брезента се подаде бледа ръка с посинели нокти и разкривени пръсти, които сякаш искаха да се вкопчат страдалчески във въздуха, удряйки се в колата. Докато гледах отдалечаващата се кола, видях още как изпод брезента се подава дълга черна женска коса се и космите й се осукват около оста на въртящото се колело.

 

         – Погребват ги на полето. Толкова са много, че в гробището вече няма място – промърмори кочияшът.

 

         Недалеч от нашата къща, пред работилницата на шивача, отдалече забелязахме множество жени и приближавайки, видяхме как една по една се отделят от тълпата и прибягват насреща ни с някое и друго парче бархет, английско сукно или тафта под мишницата. (По-късно разбрах, че шивачът и цялото му семейство, заедно с моята някогашна дружка в играта, умрели по време на чумата.) Баща ми извика на кочияша да спре, защото забравяйки всяка предпазливост искаше да излови крадлите, но той му отговори, че няма сила, която да го накара да спре, а и платовете, разграбени от жените, сигурно са заразени, така крадците носят с доволни физиономии към къщи собствените си смъртни присъди, ако не и присъдата на цялото си семейство. Баща ми като че ли искаше да отговори нещо, но после само махна с ръка, навярно защото вече почти бяхме стигнали у дома и след малко колата спря пред нашата къща.

 

         – Ти остани тук, идвам веднага! – каза ми баща ми, но аз, кой знае защо, навярно изплашена от сцените, които бях видяла, се вкопчих силно в него и взех да го моля да ме вземе със себе си. За късмет, пред нашата порта не лежеше нито пиян, нито болен, не клечеше разтреперана жена и за един кратък миг дори ми се стори, че неразборията на външния свят сякаш е спряла на нашия праг. Баща ми блъсна вратата и влезе в аптеката, където на оскъдно падащата светлина се мержелееха шишенца и кутийки в обичайния си ред, а на затъмнената стена висеше картина със Света Аполония, на която палачите на римския император вадят зъбите на девицата с големи железни клещи, тъй като баща ми имаше доста илачи против зъбобол в аптеката. Баща ми тръгна нагоре по стълбите, а аз вървях плътно до него, все още не бяхме срещнали нито едно живо същество. Когато влязохме в стаята, баща ми се отправи бързо към масичката от черешово дърво, щракна тайното чекмедже и извади отвътре портрета на майка си, а после и някаква кутия или малка ракла и също я прибра. След това се огледа, търсеше с очи майка ми, но тъй като не я намери, влезе във вътрешната стая.

 

         В първия момент си помислих, че майка ми гримира лицето си, тъй като седеше пред огледалото, което беше свалила от обичайното му място и подпряла на отсрещната стена, на раклата с дрехите, където на процеждащата се през прозореца светлина, се виждаше по-добре. Беше разтворила ризата на гърдите си и оттам се подаваше розовият й бюст, който сякаш опровергаваше белезите на възрастта, проличали по хубавото й лице. Бих могла да си помисля дори, че се наслаждава на остатъците от хубостта си, тайно и самотно, ако не беше чула отварянето на вратата и погледнала към нас толкова срамежливо и извинително, със странна усмивка, която никога преди това не бях виждала на хубавото й, гордо лице. Баща ми схвана доста по-бързо от мен смисълът на разкрилата се пред очите ни гледка; като аптекар, трябва да е знаел по кои части на тялото се появяват най-напред белзите на ужасната болест. Още преди да вляза във вътрешната стая, ме грабна за китката, блъсна ме назад и затвори вратата на майка ми. Държейки здраво китката ми през цялото време, сякаш съм някакъв злосторник, хванат на местопрестъплението, той ме задърпа надолу по стълбите, навън, през входната врата, през мрачната сводеста порта, която блъсна и извеждайки ме на улицата с едно движение ме метна на колата и скачайки до мен с дрезгав глас извика на кочияша да тръгва. Изправих се, за да погледна назад, защото нещо сякаш ми подсказваше, че виждам къщата ни за последен път, но баща ми ме дръпна до себе си със сила, сякаш се страхуваше, че самата гледка на къщата излъчва зараза. А кочияшът, който повече от всичко желаеше час по-скоро да се види оттатък градските порти, подгони в такъв галоп свикналите на раван коне, че познатите ми улици се размиха в една, докато с тропот и звън препускахме по тях. Докато да се изпепели последният лъч на залеза, ние бяхме вън от града.

 

 

 

 

* Романът предстои да излезе до края на годината с марката на издателство „Сонм“!

 

 

Откъсът е подбран и предоставен от преводчката Светла Кьосева и се публикува с подкрепата на издателство „Сонм“!

 

 

 

Бележки на преводачката:

 

1 Месец ноември. [горе]
2 Edelfrau (нем.) – знатна дама [горе]
3 Черешова ракия [горе]
4 Град в днешна Словакия, Левоча [горе]
5 Немското име на град Кьосег [горе]
6 Немското име на днешна Братислава. [горе]
7 Февруари [горе]
8 Рааб, град в Унгария, по-нататък се среща и с днешното си име – Дьор. [горе]
9 Лутеранството е изповедание следващо Аугсбургската изповед на вярата от 1530 и носи името на основателя си Мартин Лутер. [горе]

Електронна публикация на 02. март 2011 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]