Хулио Хосе Ордовас

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

БЕРЛИН

 

Хулио Хосе Ордовас

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Отивам да видя парфюми, каза. Искаше да кажеш, че отиваш да ги помиришеш, помислих аз, но не казах нищо. Бяхме в duty free1 на аерогарата на Барселона. Имаше час и половина, докато излети нашият самолет. Аз бях останал в магазина за книги, разлиствайки списания. Купих няколко. Когато се качвам на самолет, имам нужда да чета каквото и да е, което да ме разсейва и да държи очите ми откъснати от магнетичното поле на прозорците. После се повъртях, докато намерих магазина за парфюми, много по-голям от този за книги, и седнах да я чакам пред един от входовете на самотна пейка, която скоро престана да е такава: шайка хулигани махмурлии я нае незабавно.
         Хулиганът, седнал до мене, говореше със слюнки и уригвания. Отвращава ме псевдонаучната журналистика, но онзи тип ме изкарваше от търпение, поради което се задълбочих в четенето на статия за онова шесто чувство, което изглежда притежават животните и което им позволява да предугадят трагедиите, които приближават, минути преди да избухнат, макар не винаги с достатъчна преднина, за да избегнат опасността. Според както разказваше списанието, мишките имат най-развито това чувство за тревога, оттам, например, че при корабокрушения те са първите, които напускат кораба.
         - Може ли да се знае какво правиш тук?
         - Чакам те, какво да правя.
         - Полудях да те търся.
         - И не ти ли хрумна да ми звъннеш?
         - Ти си глупак.
         Наистина, бях много глупав глупак: шест пропуснати повиквания на моя мобилен телефон го потвърждаваха.
         Литературните списания ме приспиват и й бях обещал, че поне веднъж няма да заспивам в самолета, така че отворих пак същото списание. Задълбочих се в друга статия за животни, по-забавна и по-малко неуместна: подобията – външни, но също по характер – между кучета и хора. На коя порода куче приличах аз? Винаги съм искал да мисля, че приличам на ловджийско куче, но без съмнение съм хуманоидна версия на едно „улична превъзходна”. А тя? Погледнах я и си усмихнах: на афганска хрътка, разбира се.
         За първи път беше тя, която заспа – главата й на рамото ми – в самолет. Отмятайки бретона й, я целунах по челото. Продължаваше да ми харесва толкова, както когато се запознах с нея. Внезапно хората започнаха да се въртят на седалките си, възбудени. Над какво по дяволите прелитахме? Затворих списанието, надникнах плахо в прозореца и, като останалите, аз също извадих фотоапарата от калъфа, за да снимам снежния връх Монблан2. Не знаех дали да я събудя или да й покажа снимките, като стигнем в хотела. Предпочетох да не я будя. Бях изгубил страха от крушенията.
         - Когато са в Германия, немците приличат на цивилизовани същества, също като англичаните, когато с в Англия.
         Усмихна се. От много време не бях успявал да я разсмея.
         Хотелът ни беше залепен за най-зловещата сграда, която бях виждал, пирамидален блок от армиран бетон с амбразури вместо прозорци.
         Преди, когато стигахме в някой хотел, първото, което правехме, беше да се любим, и после разопаковахме куфарите или отново се любехме. Погледнах я с очи не знам дали намекващи или умоляващи, или меланхолични. Искаш ли да престанеш да ме гледаш като глупчо и да ми помогнеш да закача дрехите в гардероба? Беше уморена, боляха я краката и се нуждаеше да се просне и да ги сложи нависоко. На мене, обратното, това, което ми искаха краката, беше движение. Казах й, че ще я чакам в книжарницата, която бяхме видели по пътя към хотела. Целунах я по устата, без да я целувам. И й казах да хвърли един поглед на фотоапарата.
         Беше една книжарница за кино. Два от любимите ми филми са Берлин. Симфонията на големия град3 и Германия, година нула4. Нямаше никаква книга, свързана с тях. Никаква книга, която да си заслужава, искам да кажа. Това, което наистина имаше, беше книга за филмирането на Viaggio in Italia5, друг от любимите ми филми. Купих книгата и купих също също книга с фотографии от Берлин в края на XIX и началото на XX век. Излязох да изпуша една цигара на вратата на книжарницата. Прелиствайки книгата със снимки, си помислих, че не е толкова различна от един филм: достатъчно беше да се разлиства с известна скорост, за да оживеят фотографиите, превръщайки се във фотограми. Хареса ми по-специално снимката на файтонджия, очакващ идването на клиенти край Анфалтер Банхоф6. Гледайки кочияша с ръце, напъхани в джобовете на палтото, и белия кон, наметнат с одеяло, което покриваше половината му гръб, си спомних една фраза на Антонио Ансон7: „Фотографията не съществува, има ги портретите”.
         Тя не се забави да се появи. Гримът едва прикриваше умората й. Когато видя книгите, не се сдържа: И защо купуваш книги на немски, като не знаеш немски? Свих рамене. Не бе толкова глупава, че да не си даде сметка, че това, което съдържаха онези книги, бяха образи, не толкова думи. Ако искаше да ме ядоса, нямаше да й се удаде лисно. Аз също бях изморен.
         Едни приятели, които живееха в Щутгарт, с които се бяхме уговорили да прекараме заедно следващите два дена, звъннаха, за да ни кажат, че до събота вечерта не можехме да се видим. Вечеряхме на брега н Шпрее. Салата, макарони и бира. Шпрее не е Сена, а ние не сме двама влюбени, избягали от рутината. Рутината пътуваше в нашите куфари, или още по-лошо, носехме я залепена на подметките на обувките.
         Като поръчахме кафетата, сервитьорът запали отново свещта, която вече бе палил преди да започнем да се храним. Тя отново я угаси с едно духване, когато сервитьорът се обърна. И пусна един кикот, който ми вледени кафето.
         Попитах я дали продължава да е изморена и дали искаше да се върнем в хотела. Каза, че не. Хотелските стаи бяха престанали да бъдат хотелски стаи, за да се превърнат във възпроизвеждания на нашата спалня, със също толкова студените чаршафи, но без котешки косми.
         Пресякохме до другата страна на реката по вътрешността на мост, в който едно момиче, което приличаше на мумията на Джанис Джоплин8, съсипваше гневно стара песен на Дилън9, “I want you”. Видяхме как една мишка, на която липсваше крак, с един скок се гмурна във водата.
         - Каква отврата, мишка.
         - Не е коя да е мишка. Това е една саката мишка и се казва Франц Биберкопф10.
         - По дяволите, заваля.
         Извадих малък чадър от раничката си. Тя ме прегърна. Страхуваше се, че дъждът ще накара да се появят къдриците й, разваляйки пригладената й прическа.
         Нощем, под дъжда, всички градове са същият град. Една галерия от сенки и блуждаещи огньове.
         Спряхме такси и му казахме да ни откара в квартала Кройцберг. Превзетата пруска архитектура се беше разтворила в нощта и дъжда, също като строгата съветска архитектура, толкова поп.
         - Не ми харесва този град. Толкова е студен.
         Тя беше залепена на единия прозорец на таксито, аз на другия.
         Имаше богат избор питейни заведения и избрахме бар, който се оказа кичозна меча бърлога. Поръчахме две ирландски уискита. Не си спомням какво поливахме. Не си спомням и да сме говорили много. Тя беше толкова ентусиазирана от декорацията на заведението, както аз от неговата фауна.
         - Една двойка отива в хотел. Служителят на рецепцията ги пита дали са оженени. Той отговаря: тя да.
         Моят виц не й хареса.
         Спусна щорите, пъхна с в леглото и загаси светлината. Кожата й изгаряше като допира до ледена пластина. Целунах я по устата, по шията, по зърната на гърдите, по пъпа, по пубиса, по бедрата, по краката. Помолих я да се обърне и, на сляпо, прелетях с връхчетата на пръстите и с езика континента на гърба й, приземявайки се нежно на дупето. Имаше славно дупе. Помолих я отново да се обърне и потънах в нея.
         - Не продължавай. Смъди ме.
         Не продължих. И мене ме смъдеше.
         В огледалото на банята видях тъжен мъж. Същият тъжен мъж, който, минути преди това, бях видял в огледалото на очите й, потъващ.
         Развидели се дъждовно. Не беше почукването на дъжда по прозореца, което ме събуди, а струята вода от душа. Пухените покривки за легло не понасяха никак добре на краката й. Залепих нос на прозореца. Каква функция ще изпълнява онзи род гигантски капан за мишки? По-добре да не го проучвам.
         Закусваме в едно Старбъкс11, близо до острова на музеите. Върволица испански пенсионери се бяха наредили на опашка на входа на Пергамския музей12. Взехме под наем аудиогидове и изчакахме да влязат нашите гласовити съотечественици, за да не ни сбъркат с тях. В основата на стълбището от храма на Пергам13 всеки тръгна на своя страна, по-зависими от обясненията на аудиогида, отколкото от компаса на любопитството. Веднага се изгубихме от поглед. Срещнахме се при вратите на Ищар14, почти час по-късно. Аз вече изпитвах първите ефекти от синдрома на Стендал(15), подсилени от изтощената електронно ролка на аудиогида, и й казах, че излизам навън, да пуша под дъжда.
         Как да забравя погнусеното лице, което тя си сложи, когато на излизане от музея ме видя с една съветска фуражка, която не можах да устоя на изкушението да си купя от сергия с предполагаеми антики.
         - Или сваляш това от главата си, или преставам да вървя с теб.
         - Ти самата.
         Тръгна по посока на Алтес16. Нашият филм бе на път да свърши. Останах загледан в нея с лицето си на глупак и фуражката си и помислих, че съм бил тип с късмет да е споделял с нея толкова дни без ден и толкова нощи без нощ. После хвърлих шапката в реката и тръгнах да изпия една бира за здравето на идиота Франц Биберкопф, онази саката17 мишка от берлинските канализации. Като Францен, трябваше да науча да възкръсвам. Но поне аз продължавах да опазвам четирите си лапи.

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Свободен от мито, безмитен (магазин) (англ.) - Б. пр. [горе]
2 Монблан (на фр. Mont Balnc) или Монте Бианко(на ит. Monte Bianco), „бяла планина“, е най-високият връх на Алпите, 4810 м, отстъпващ на континента само на петхилядниците в Грузия и Русия като кавказкия Елбрус с 5642 м. През него минава границата между Франция в района на Горна Савоя и Италия в района на Курмайор, според подписания през 1860-61 г. договор между страните и неспазван от картографите, които сместват първенеца на Европейския съюз в националните си територии. - Б. пр. [горе]
3 „Берлин. Симфонията на големия град“(1927) е един от най-известните филми на авангардното кино от 20-те години на немския режисьор Валтер Рутман (1887-1941) - Б. пр. [горе]
4 „Германия, година нула“ е филм на италианския режисьор Роберто Роселини (1906-1977), сниман през 1947 г. във френския сектор на Берлин. С него започва военната му трилогия, дала начало на неореализма, започната с „Рим открит град“ (1945), с Фелини като съсценарист, и "Пайза“ (1946), филмиран изцяло с непрофесионални актьори. - Б. пр. [горе]
5 „Пътуване в Италия“(ит.) е филмова драма от 1954 г. на италианския неореалист Роберто Роселини, с тогавашната му съпруга Ингрид Бергман и Джордж Сандърс в главните роли. Тръгва като адаптация на романа Дуо (1934) на френската писателка Колет, но не се добиват авторските права и се раздалечава от него. Неоценен от пазара, френската критика, с Франсоа Трюфо, го провъзгласява за първия модерен филм. Британският филмов институт го нарежда на 41 място в Топ 50 на най-великите филми на всички времена. - Б. пр. [горе]
6 Зданието на локомотивното депо на някогашната жп гара Анхалтер Банхоф, построено през 1880 г., е превърнато в Музей на техниката на някогашни локомотиви. - Б. пр. [горе]
7 Антонио Ансон (Вилянуева де Уерва, Сарагоса, 1960) е испански поет, есеист, критик, бил е лектор в университетите на Авиньон, Генуа, Бристол, понастоящем в Сарагоса преподава френски език и литература. Изследва връзките между фотографията и литературата, участва в изложби на художници и фотографи, пише статии за кино и живопис. - Б. пр. [горе]
8 Джанис Лий Джоплин (Порт Артур, Тексас, 1943 - Лос Анжелос, Калифорния, 1970), американска рок певица и авторка на песни, наричана „Кралица на рокендрола“ и „Кралица на психоделичния соул“, считана за най-добрата бяла изпълнителка на блус. Издала е само 4 студийни албума, един от тях посмъртно, като е въведена и в Залата на славата на рокендрола през 1995 г., а е удостоена с Грами през 2005 г. Класирана е на 28 място в Топ 100 на най-великите певци на всички времена на списание Ролинг Стоун. - Б. пр. [горе]
9 Боб Дилън, по рождение Робърт Алън Цимерман (Дулут, Минесота, 1941), американски музикант, певец, композитор, поет, актьор, сценарист, поставян на второ място след Бийтълс по значение изпълнител в историята на популярната музика в продължение на пет десетилетия. Отличаван с Грами, Златен глобус, Оскар, Зала на славата на рокендрола, на композиторите, Пулицър и т.н., Дилън е номиниран през 1996 г. и за Нобелова награда за литература. Сингълът „I Want You“ е включен в албума Blonde on Blonde (1966), песента е изпълнявана с някои изменения в съвместното турне с Грейтфул Дед през 1987 г. и в общия им албум през 1989 г. Смята се, че песните на Дилън имат най-много кавъри. - Б. пр. [горе]
10 Бившият затворник Франц Биберкопф е протагонист в романа Берлин Александер-плац (1928) на немския писател експресионист Алфред Дьоблин (1878-1957). Книгата е включена в 100-те най-велики книги за всички времена според американския вестник „Крисчън Сайънс Монитър“ и английския „Гардиън“. През 1980 г. немският режисьор Райнер Вернер Фасбиндер адаптира романа в телевизионен сериал с 13 епизода и епилог, немско-италианска продукция, станал култов след излъчването в САЩ през 1983 г. - Б. пр. [горе]
11 Кафенетата Старбъкс са международна верига на най-голямата компания за кафе, основана в Сиатъл, щата Вашингтон, през 1971 г. В своите 17 800 заведения в 49 страни Старбък Корпорейшън продава освен приготвено кафе и на зърна също и други топли и студени напитки, сандвичи и др., има и собствена марка сладолед. - Б. пр. [горе]
12 Пергамският музей е разположен в Музейния остров на река Шпрее в центъра на Берлин. Сградата е построена в периода 1910-1930 г. главно заради Пергамския олтар, открит от немския инженер Карл Хуман, пристигнал в Мала Азия с група специалисти по пътно строителство по покана на турското правителство. Получил подкрепата от родината си и разрешение от османска страна, Хуман и Ернст Курциус осъществяват три археологически кампании и находките са откупени от Германия. Освен цялостно възстановения Пергамски олтар (180-160 г. пр.н.е.), в новооткрития музей настаняват сбирката от късноантична живопис и скулптура, експонатите от Близкоизточния и от Ислямския музей и в 1958 г. всички те са обединени под общо название Пергамски музей с раздели Антична сбирка, Близък Изток (хетско, ассирийско, вавилонско и персийско изкуство) и Ислямско изкуство. Музеят е пострадал сериозно от въздушните нападения над града по време на Втората световна война. През 1945 г. много експонати са извозени от съветските офицери за защита на културните ценности в Източен Берлин и изпратени в СССР. Някои от музейните фондове са върнати на ГДР през 1958 г., сред тях и Пергамският олтар, но значителна част остава в хранилищата на Пушкинския музей в Москва и Ермитажа в Санкт Петербург. Музеят е посещаван от над 1 100 000 души годишно. - Б. пр. [горе]
13 Малоазийският древногръцки град Пергам или Пергамон е първи елинистичен център в Азия, името му едва от цитаделата на древна Троя сперод древногръцката митология. В елинистичния период е столица на Пергамското царство и съюзник на Древен Рим. В града се е намирала втората по значимост антична библиотека след Александрийската, съдържаща 200 000 пергаментови книги. Според легендата пергаментът е изобретен там след забраната да се изнася папирус от Египет. Библиотеката е подарена от Марк Антоний като сватбен подарък на последната египетска царица Клеопатра и изгаря в Александрия. - Б. пр. [горе]
14 Вратата на Ищар е осмата порта на вътрешния град на древния Вавилон, построена през 575 г. пр.н.е. по заповед на вавилонския цар Навохудоносор и е посветена на богинята майка Ищар, покровителка на града. През 14 м високата и 10 м широка полукръгла арка се е влизало в Улицата на процесиите, по която на тогавашната нова година са носени статуи на боговете. Стените на портата и улицата са украсени с 575 барелефа на животни върху покритите със синя, жълта, бяла и черна глазура тухли. Фрагменти от портата и изображения на лъвове, бикове и фантастични сируши се съхраняват в музеи на Истанбул, Детройт, Париж, Ню Йорк, Чикаго, Рауд Айланд, Бостън. Недостроеното копие на Вратата на Ищар, заедно с Пергамския олтар и Бранденбургската врата, са трите символа на германската столица, а олтарът от Пергам е символ и на Европа, наследила гръко-римската античност.- Б. пр. [горе]
15 Синдромът на Стендал е психосоматическо разстройство, характеризиращо се с учестено сърцебиене, световъртеж и халюцинации под въздействие на предмети на изкуството или природни красоти. Описано е от френския писател Стендал, псевдоним на Анри-Мари Бейл (1783-1842), след посещение в Италия през 1817 г. в пътеписа Рим, Неапол, Флоренция. Нарича се и „флорентински синдром“ и е уточнен чак през 1979 г. след повече от сто нападения над шедьоври в галерията Уфици от туристи, най-вече впечатлителни, образовани и културни хора, изпитващи остра реакция пред количеството уникални произведения с пристъпи на паника, припадъци, загуба на ориентация в пространството и времето, особено при съзерцаването на картината „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи. - Б. пр. [горе]
16 Най-старият музей, Алтес, на острова на музеите на река Шпрее в Берлин е завършен през 1830 г. През 1841 г. пруският крал Фридрих Вилхелм IV посвещава на изкуството и науката жилищният квартал в северната част на острова. Колекциите на музеите, изградени от няколко пруски крале, стават обществена собственост през 1918 г. След Втората световна война пруските колекции са разделени с разделянето на Берлин и са събрани отново при обединението на двете Германии под надзора на Фондацията за пруско културно наследство, с изключение на част от пренесените в руските музеи след войната. - Б. пр. [горе]
17 След един грабеж на шайката, в която се е включил Франц Биберкопф, той е изхвърлен от камион в движение и оцелява, но се налага да се ампутира дясната му ръка. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Хулио Хосе Ордовас, „Берлин“, В градовете. Антология, координирана от Иларио Х. Родригес. Мадрид: Ноториус, 2009

Електронна публикация на 16. май 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]