Щом тоя хляб разчупя, натъжавам се,
защото тоя хляб е всичкото, което сега имам,
защото тоя хляб, тъй малък, тъй жалък,
струвал ми е много труд, струвал ми е гърчене
и в усмивка зъбите си да троша.
Защото кръвта раздвижих тъй бързо,
тъй в гръдта ми,
че на обед вече уморен съм.
Защото вече съм обикновено уморен,
уморен да отдавам ръце и думи,
уморен да отдавам риза, мисъл.
Защото коматът вече не ми стига.
Защото умувам над най-черното.
Защото сетне заспивам и не се спасявам.
Също и чрез вас, приятели.