Амос Оз

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „История за любов и мрак“

 

Амос Оз

 

Превод от английски: Маргарита Терзиева

 

 

 

         20.

 

         КУХНИЧКАТА НИ побираше една маса с мушама на цветя и три стола без облегалки. Беше малка, с нисък таван и тъмна. Подът беше леко хлътнал, а стените - почернели от печката. Прозорчето гледаше към сивите бетонни стени на задния двор. Понякога, когато татко го нямаше, сядах на неговия стол, точно срещу мама, и докато белеше и режеше зеленчуци или чистеше леща, тя ми разказваше приказки.
         Приказките на мама бяха странни, нямаха нищо общо с приказките, които разказваха на другите деца, нито с тези, които аз разказвах на моите, бяха обвити в мъгла, не започваха от началото и не свършваха в края, сякаш изникваха за малко изпод земята и пак се скриваха там. Навяваха отчуждение и страх, образите оживяваха пред мен като страховити сенки по бетонната стена, омайваха ме, понякога от тях косъмчетата по врата ми настръхваха и преди да разбера какво точно се е случило, се оттегляха в мрака. И до днес помня някои от тях, помня всяка дума. Ето една, която разказва за един много стар човек на име Алилуeв: Амос Оз, История за любов и мрак, Милениум

         Имало едно време забравено от Бога селце с малки схлупени къщурки. Намирало се зад високите планини, зад дълбоките реки и безлюдната степ. На края на селото в тъмната борова гора живеел един сляп и ням старец. Казвал се Алилуев и си нямал нито приятели, нито роднини. Старият Алилуев бил по-стар и от най-стария човек в селото и дори в цялата степ. Не бил просто стар, бил древен. Толкова древен, че по гърба му растял мъх, а вместо коса на главата му изникнали черни гъби. На мястото на бузите му имало дупки, пълни с лишеи. От краката му пропълзели корени, а в очните му кухини се настанили цели рояци светулки. Този Алилуев бил по-стар от гората, по-стар от снега, по-стар от самото Време. Един ден се разчуло, че в най-тъмния ъгъл на колибата му, чиито капаци винаги били затворени, живее друг старец. Той се казвал Чорничортун и бил много, много по-стар от Алилуев, по-сляп, по-парцалив, по-мълчалив и по-глух, по-гърбав и износен като татарска монета. През дългите зимни вечери хората в селото разказвали, че старият Алилуев се грижел за стария Чорничортун, промивал раните му, хранел го с горски плодове, миел го с кладенчова вода или разтопен сняг, оправял му леглото, а понякога през нощта му пеел като на бебе: лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, не се страхувай, слънце мое, лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, недей да ми трепериш. И двамата заспивали сгушени един в друг - старият мъж и още по-старият му приятел, а отвън вятърът виел и навявал огромни снежни преспи. Ако дивите животни не са ги изяли, може би все още живеят в схлупената си къщурка, вълците все още вият отвън, а вятърът свири в комина.
         Вечер си лягах и дълго не можех да заспя от страх и възбуда. Повтарях шепнешком думите "стар", "древен", "по-стар от Времето". Затварях очи и в съзнанието ми изникваше плашеща, но приятно плашеща, гъделичкаща съзнанието ми картина на старец, по чийто гръб бавно се разрастват кръгове от мъх, виждах черни гъби и лишеи и алчни за пространство корени, които пълзят като кафяви червеи в тъмнината. Опитвах се да си представя как изглежда човек "износен като татарска монета" и неусетно потъвах в сън под звуците на виещия в комина вятър, вятър, който никога не беше идвал до нашия дом, звуци, които не бях чувал и комини, които бях виждал само на картинките в детските книжки, там всяка къща имаше керемиден покрив и комин. Аз нямах братя и сестри, мама и татко не можеха да си позволят да ми купуват играчки, а телевизорите и компютрите още не бяха измислени.Прекарах цялото си детство в Керем Авраам, но в действителност живеех на ръба на черната гора, в схлупените къщурки, в степите, из ливадите, със снега от приказките на мама и от книжките, нахвърляни на купчина до леглото ми. Бях на изток, но сърцето ми беше на запад. Или "далече на север", както пишеше в тези книжки. Бродех безцелно из въображаеми гори от думи, колиби от думи, ливади от думи. Реалността на думите изтикваше назад задушните задни дворове, ръждясалите железни огради, балконите с легени и просторите с пране. Заобикалящото ме нямаше значение. Броеше се само светът, сътворен от думи. Бях виждал стари хора, някои от тях живееха на "Амос", но те бяха само бледо, тъжно, недодялано подобие на смразяващия кръвта стар, древен Алилуев, горите до Тел Авив бяха жалки, аматьорски скици на величествените праисторически гори от приказките на мама. Лещените зрънца бяха разочароващи в сравнение с черните гъби и горските плодове във въображението ми. Цялата реалност беше нескопосен опит да се имитира светът на думите. Тук помествам приказката на мама за жената и ковачите, която тя ми разказваше, без да подбира думите си, и без да се замисли за крехката ми възраст, разкриваше пред очите ми далечните пъстроцветни кътчета на езика, където малко деца бяха стъпвали, тайното убежище на райските птички на думите.
         Преди много години в едно малко спокойно градче в страната Енулария, в най-съкровените й пазви, живеели трима братя ковачи: Миша, Альоша и Антоша. Те били яки и космати като мечки. Спели през цялата зима и чак когато дойдело лято, се залавяли да коват плугове, конски подкови и ножове, удряли с чуковете си по метала и майсторели най-различни сечива. Един ден Миша отишъл в Трошибан. Нямало го много дни и когато се върнал, не бил сам, водел усмихната млада жена на име Татяна, Таня или Танечка. Тя била хубавица, из цяла Енулария нямало да се намери по-красива от нея. По-малките братя стиснали зъби, мълчали цял ден и не проговорили и през следващите дни. Ако някой от тях погледнел случайно към нея, Танечка започвала да се смее с бълбукащ като изворче смях и не спирала, докато мъжът не свеждал поглед. Ако пък тя ги погледнела, братята потръпвали и навеждали очи. В колибата имало само една стая и в нея спели Миша и Таня, и пещта, и мяхът, и наковалнята, и буйният брат Альоша, и мълчаливият Антоша, и тежките железни чукове, и брадвите и длетата и железните пръти, и веригите, и пружините. И станало така, че един ден Миша бил блъснат в пещта и Альоша взел Танечка за себе си. Седем седмици Таня била жена на буйния Альоша, но на седмата седмица тежкият чук паднал върху него и размазал черепа му. Антоша, мълчаливият брат, погребал Альоша и заел мястото му до Таня. Когато минали седем седмици, двамата седнали да ядат пай с гъби. Изведнъж Антоша пребледнял, после посинял, задушил се и умрял. От този ден ковачите от цяла Енулария започнали да идват един по един в колибата, но никой не смеел да остане повече от седем седмици. Някои оставали за седмица, други за две нощи. Ами Таня? Всеки ковач из цялата длъж и шир на Енулария знаел, че Танечка обича ковачите, дошли за седмица или за няколко дни, те работели за нея, топели метала, размахвали чуковете и изковавали разни предмети, но никой не се застоявал. Седмица или две - да, но седем седмици? Кой би посмял?
         През деветнайсети век Херц и Сара Мусман живеели в малкото селце Тропе или Трипе в Украйна, близо до Ровно. Те имали прекрасен син - Ефраим. Като дете Ефраим, разказва семейната история*, обичал да си играе с колела и с течаща вода. Когато навършил тринайсет, двайсет дни след неговия бар мицва** поканили гости и го сгодили за дванайсетгодишната Хая Дуба: тогава женели момчетата рано, за да избегнат отиването им в царската армия, откъдето нямало връщане. Преди много време леля Хая Шапиро (кръстена на булката дете, която є се пада баба) ми разказа какво се е случило на тази сватба. След церемонията и угощението, приготвено следобеда на поляната срещу къщата на равина в село Тропе, родителите на булката станали, за да я отведат вкъщи. Било вече късно и след вълнуващия ден и няколко глътки вино детето било заспало в скута на майка си. Младоженецът, разгорещен и потен, тичал между масите и играел на криеница с другите деца. Постепенно гостите започнали да се разотиват, сватовете си взели довиждане и родителите на момчето го извикали, било време да се качва в каруцата, прибирали се вкъщи. Но то отказало: малкият жених застанал насред поляната, наежен като младо петле, и настоял да си вземе жената. Не след три години, не и след три месеца, а тук и сега. Начаса. Гостите се разсмели, задюдюкали, но той им обърнал гръб и тръгнал решително към дома на равина. Почукал на вратата и щом му отворили, започнал да рецитира текстове от Мишната и Тората. Бил добре подготвен и настоял равинът да стане арбитър между него и целия свят и да реши случая. Какво пишело в Тората? Какво казвали по въпроса Талмудата и законът? Имал ли право или не? Тя жена ли му е или не? Той неин законен съпруг ли е? И ако е така, имал ли право да я отведе у дома, или да анулира брака?
         Равинът замънкал и захъмкал, прокашлял се, засукал мустаци, протегнал врат, подръпнал кичури, а после и брадата си, накрая въздъхнал и отсъдил, че момчето не само е добре запознато със свещените текстове и правните въпроси, но и е абсолютно право. Младата булка нямала друг избор, освен да се подчини на волята му и да го последва. И така, към полунощ, когато приключил спорът, младоженката била събудена и поела към дома на своя съпруг. По целия път тя плакала от страх. Майка й я държала здраво в прегръдките си и плакала с нея. Младоженецът също плакал заради подигравките на гостите. А майка му и останалите роднини плакали от срам. Процесията - нещо средно между траурно шествие и гуляйджийско събиране - се мъкнала час и половина из улиците на селцето. Някои от присъстващите си продрали гърлата да разказват подходящи за случая истории, като онази за женското пиле и мъжкото пиле, или обяснявали как се вкарва конец в игла, като след всяка дума се подкрепяли с яки глътки ракия. През това време куражът напуснал младоженеца и той започнал да съжалява за победата си. Но било късно. Повели обърканите, разплакани и сънени младоженци към импровизираната брачна стая, сякаш водели агнета на заколение. Дори се наложило да ги вкарат насила там. Гостите и роднините се оттеглили на пръсти и прекарали останалата част от нощта в съседната стая, където, докато се утешавали един друг, довършили остатъка от празничната трапеза. На сутринта сигурно майките са влетели в стаята с кърпи и легени с топла вода, разтревожени дали децата им са оцелели след нощната схватка и какви са пораженията. Но след няколко дни и двамата - младоженецът и младоженката - вече тичали весело из двора и крещели от удоволствие. Съпругът дори построил малка дървена къщичка за куклите на жена си, после се върнал при колелата и каналите, които минавали през двора и се вливали в близката река.
         Новото семейство било изцяло на издръжка на родителите, докато мъжът не навършил шестнайсет години. По онова време тези невръстни двойки били наричани kestkinder. Когато пораснал, Ефраим Мусман съчетал любовта си към колелата със страстта към водата и построил воденица. Но не успял да постигне много, защото по душа бил мечтател и наивен като дете, дори си падал малко лентяй, а на всичкото отгоре и прахосник. Обичал да спори и често се заседявал на приказки, понякога започвал разговора сутрин и го приключвал привечер. Хая-Дуба и Ефраим живеели бедно. Малката младоженка му родила трима синове и две дъщери. Станала акушерка и дойка. Обслужвала бедните семейства безплатно. Умряла от туберкулоза в разцвета на годините си. Моята прапрабаба си отишла на двайсет и шест години. Красавецът Ефраим бързо си намерил нова булка дете, шестнайсетгодишната Хая, с име като на предшественицата си. Новата Хая Мусман на бърза ръка изгонила сирачетата от дома. Слабохарактерният є съпруг дори не се опитал да я спре: изглежда, бил изразходил всичките си запаси от смелост и решителност в нощта, когато се бил изправил пред равина и роднините и си поискал булката. След онази героична нощ бил загубил душевната си сила, станал хрисим и плашлив, винаги отстъпвал пред жена си, съгласявал се с всеки, който му се противопоставел, въпреки че пред непознати успявал да мине за Божи човек, потънал в тайнствения свят на светостта. Сякаш съзнавал собственото си превъзходство пред тълпата, но не го натрапвал, напротив, държал се смирено, като недодялан чудотворец или като православен светец. Неговият първороден син - моят дядо Нафтали Херц, на дванайсет години се принудил да стане ратай в имението Вилхов, близо до Ровно, което принадлежало на ексцентричната неомъжена княгиня Равзова. След три-четири години княгинята забелязала, че младият евреин, който работел при нея почти без пари, е пъргав, остроумен, чаровен и забавен, освен това поназнайва това-онова за мелниците, нали като малък бил живял в мелница. Може и още нещо да е събудило майчинското чувство у старата сбръчкана княгиня, не знам.
         Така или иначе, тя решила да купи парче земя в покрайнините на Ровно, срещу гробището, в края на улица "Дубинска", и да построи мелница. Назначила за управител един от своите племенници и наследници - Константин Симеонович Стелецки, инженер по образование, а шестнайсетгодишният Херц Мусман станал негов помощник. Дядо бързо показал организационни способности, такт и добро отношение към хората, развитата му чувствителност му позволявала да вникне в мислите и желанията на клиентите, а те от своя страна му отвръщали с любов и симпатия. На седемнайсет години на практика сам ръководел мелницата. ("И спечелил пълното благоразположение на княгинята. Също като историята за Йосиф в Египет и онази, как є беше името? Май беше Потифар? Инженер Стелецки беше сръчен човек, но когато се напиеше, трошеше всичко около себе си. Беше отчаян алкохолик. Все още си спомням с каква жестокост биеше коня си и в същото време плачеше от жал за добичето, от очите му се ронеха големи сълзи, като гроздови зърна, но той не спираше да го налага. През деня конструираше нови машини, различни хитроумни системи и механизми, точно като Стивънсън. Носеше в себе си искрата на гения. Но щом го изобретеше, изведнъж се разгневяваше и унищожаваше всичко".) Младият евреин се научил да поддържа и да поправя машините, пазарял се със селяните, които носели житото и ечемика за мелене, плащал редовно на работниците, сключвал сделки с търговците на едро и станал мелничар като баща си Ефраим. Но за разлика от онзи лентяй и празноглавец той бил умен, работел здравата и имал амбиции. И успял.
         В това време наближилата заника на живота си княгиня Равзова изведнъж станала много набожна. Започнала да носи само черни дрехи, молела се неспирно, постела до припадък, водела нескончаеми разговори с Христос, пътувала от манастир на манастир в търсене на просветление, прахосвала парите си за църкви и светилища. ("Един ден хванала големия чук и забила гвоздей в собствената си ръка, защото искала да изпита болката на Христос на кръста. Дошли и я вързали, погрижили се за ръката й, обръснали главата є и я затворили в манастир край Тула до края на живота є".) След смъртта є съсипаният инженер Стелецки се отдал изцяло на бутилката. Съпругата му - Ирина Матвеевна, избягала с Антон, сина на кочияша Филип. ("Тя също беше голяма пияница, но кой я направи такава? Стелецки! Понякога я залагаше на карти и често губеше. Губеше я за една вечер, на сутринта си я прибираше и следващата вечер пак я залагаше".)
         Стелецки давел мъката си във водка и карти. ("Той пишеше хубаво, такива прекрасни стихотворения, пълни с чувства, разкаяние и състрадание. Дори издаде един философски трактат на латински. Знаеше всички философи наизуст - Аристотел, Кант, Соловьов. Понякога се скиташе сам из гората. В знак на смирение се обличаше като просяк, обикаляше улиците рано сутрин и ровеше из боклука като освирепял от глад бездомник".) Постепенно Стелецки направил Херц Мусман своя дясна ръка, после свой заместник и накрая - съдружник. На двайсет и три години, десет години, след като сам "се продал за роб" на княгиня Равзова, дядо ми изкупил дела на Стелецки и станал единствен собственик на мелницата. Търговията се разраснала бързо и между другите придобивки той погълнал и воденицата на баща си. Младият мелничар не таял лоши чувства заради прогонването му от бащината къща. Простил великодушно на баща си, който успял своевременно да овдовее за втори път, и го настанил в така наречената кантора, дори му плащал заплата до края на живота му. Красавецът Ефраим направил от кантората свое царство. Той поддържал възхитителна снежнобяла брада, не правел нищо, само пиел чай и разговарял надълго и нашироко с търговците и клиентите на сина си. Обичал да ги поучава, кротко, но настойчиво, изнасял им цели лекции за тайната на дълголетието, за природата на руската душа, сравнена с полската и украинската, за тайните на юдаизма, за сътворението на света, за своите идеи за възстановяване на горите, за рецепти срещу безсъние, за съхраняването на фолклора, за лекове за усилване на зрението.
         Мама го бе запомнила като впечатляваща патриархална фигура. Дългата бяла брада є се струвала величествена, като на пророк, белите вежди му придавали нещо библейско. Сините му очи блестели като езера върху заснеженото от брадата и веждите лице, а на устните винаги играела по детски щастлива усмивка. "Дядо Ефраим изглеждаше точно като дядо Господ, както съм си го представяла като дете. Постепенно целият свят започна да го възприема като някакъв славянски светия, малко грубоват, но праведен чудотворец, нещо средно между стария Толстой и Дядо Коледа". Ефраим Мусман бил около петдесетте, когато придобил този внушителен, макар и малко неясен образ на древен мъдрец. С годините му ставало все по-трудно да прави разлика между Божия човек и Бог. Започнал да чете мисли, да предсказва бъдещето, да поучава, да тълкува сънища, да опрощава грехове, да изнася проповеди и да състрадава. От сутрин до вечер седял в кантората на чаша чай и състрадавал. Освен това състрадаване на практика не правел нищо друго. Винаги миришел на скъп парфюм, ръцете му били топли и меки. ("Но аз, разказваше осемдесет и пет годишната ми леля Соня със зле прикрито тържество в гласа, аз бях най-милата му внучка. Бях неговата любимка! Бях истинска красавица, истинска кокетка, като французойка. Въртях го на малкия си пръст, въпреки че нямаше жена, която да не може да завърти красивата му глава около пръста си, беше толкова сладък и отвеян, истинско дете, и така чувствителен, най-дребното нещо докарваше сълзи в очите му. Като малка седях с часове на коленете му, решех великолепната му брада и търпеливо слушах глупостите, които ръсеше. Освен това носех името на майка му. Ето, затова ме обичаше най- много от всички и понякога ме наричаше "малката ми майчица".)
         Той бил кротък и добродушен, приятелски настроен към всички, дрънкал като латерна, но хората обичали да са около него, защото имал завладяваща, искрена усмивка, която не слизала от покритото му с бръчки лице. ("Погледнеш ли към дядо Ефраим, усмивката цъфва на лицето ти. Щом влезеше в стаята, щат не щат, всички започваха да се усмихват. Дори и портретите по стената се усмихваха".) За щастие синът му Нафтали Херц го обичал силно и винаги му прощавал или се правел, че не забелязва, когато обърквал сметките или бъркал в касата за някоя банкнота, като Господ в хасидските приказки, да даде на селяните, след като им предскаже бъдещето или ги удостои с някоя проповед.
         Старецът обичал да седи в кантората и да гледа работата на сина си. Приличал на Господ и в последните си години наистина се възприемал като божество. Бил смирен и в същото време високомерен, а към края - малко поизкуфял. Понякога се заемал да поучава сина си и да предлага начини за подобряване и разширяване на дейността, но най-често забравял какво бил казал в началото, и предлагал точно обратното. Пиел чай чаша след чаша и разсеяно прелиствал счетоводните книги. Ако някой непознат се объркал и го вземел за собственика, той нямал нищо против, засядал на приказки и споделял мнението си за богатството на Ротшилд, за тежкото положение на кулитата в Китай или за каквото се сетиш. Разговорът с него траел средно седем-осем часа.
         Нафтали му угаждал за всичко. Ръководел мъдро, внимателно и търпеливо бизнеса си и постепенно го разширявал, отварял клонове тук и там, заделял по малко настрани. Успял да омъжи едната си сестра - Сара, с втората имал малко главоболия, но в крайна сметка задомил и нея. ("За дърводелеца Яша. Не беше лошо момче, макар и малко простоватичък. Но какъв избор имаше Жени? Все пак тя беше почти на четирийсет!") Наел племенника си Шимон и му дал прилична надница, наел и Яша на Жени. Разпрострял щедростта си над всички братя и сестри и техните семейства; бизнесът му процъфтявал и украинците, и руснаците го поздравявали с поклон и с притиснати до гърдите шапки, наричали го Херц Ефремович. Дори си наел за помощник един обеднял руски аристократ, страдащ от язва. С негова помощ продължил да се разраства и отворил представителства в Киев, Москва и чак в Санкт Петербург. Около 1909-1910 година, двайсет и една годишният Нафтали се оженил за Ита Гедалевна Шустер, своенравната дъщеря на Гедалия Шустер и съпругата му Перла (по баща Гибор). Леля Хая разказваше, че прабаба Перла била силна и опака жена, хитра за десет търговци, надарена с шесто чувство за селските интриги и с остър език, жадна за власт и богатство и голяма скъперница. ("Разправяха, че ходела да обира кичурите от пода в бръснарницата, за да пълни с тях възглавниците. Разрязваше бучката захар на четири".) Леля Соня си спомня дядо Гедалия като нисък и свадлив човек с огромен апетит. Имал черна рошава брада, обичал да се налага и да хока другите. Оригвал се толкова гръмогласно, че стъклата на прозорците звънтели. Самият звук наподобявал търкалящи се по нанадолнище бурета. ("Но се страхуваше от всякакви животни - телета, котки и кучета, дори и от ярета".) Дъщеря им - Ита, моята баба, винаги се държеше като жена, която заслужава повече от това, което є поднасяше живота. Като млада е била много красива и имала доста ухажори, които явно са я разглезили. Тя управлявала трите си дъщери с желязна ръка, но, от друга страна, искала да я третират като тяхна сестра или дори като малко сладко дете. Дори и на стари години ни подкупваше с женски хитрини, кокетираше и сякаш ни умоляваше да седим около нея, да є се възхищаваме, да я ухажваме. В същото време беше способна да прояви изненадващо коравосърдечие.
         Ита и Херц Мусман изтърпели брака си със стиснати зъби цели шейсет и пет години. Шейсет и пет години обиди, грешки, унижения, лъжи, срам, раздразнителност и свити устни, скрити зад маската на учтиво поведение. Родителите на майка ми били безкрайно различни и отчуждени един от друг, макар да криели отчаянието си зад девет заключени врати. Никой у дома не говореше за това и ако понякога детската ми чувствителност доловеше нещо, то беше като полъх на вятъра, донесъл миризма на пърлено пиле поне през два двора от нашия. Трите дъщери - Хая, Фаня и Соня, търсели начин да разведрят тягостната домашна обстановка. Без да се колебаят,и трите застанали на страната на баща си. И трите презирали майка си и се страхували от нея, срамували се от нея и я намирали за вулгарна скандалджийка. Когато се карали помежду си, все някоя извиквала: "Само се погледни! Приличаш изцяло на маман!" Едва когато родителите є остаряха съвсем, леля Хая най-сетне намери начин да ги раздели. Настани баща си в дом за възрастни хора в Гиватаим, а майка си - в пансион близо до Нес Циона. Направи го въпреки възраженията на леля Соня, според която тази принудителна раздяла бе грешка. И между двете ми лели настъпи период на "студена война". Не си проговориха близо трийсет години - от края на петдесетте до смъртта на леля Хая през 1989 година. Леля Соня беше на погребението и сподели с тъга: "Прощавам є за всичко. И ще се моля с цялото си сърце Господ също да є прости, макар че няма да му е лесно, защото има цял куп неща, за които трябва да є прощава". Година преди да почине, леля Хая ми каза абсолютно същото за сестра си Соня. Така или иначе, и трите сестри били влюбени в баща си. Моят дядо Нафтали Херц (когото всички ние - дъщери, зетьове и внуци, наричахме папа) беше сърдечен, бащински настроен, мил и обичлив човек. Мургав, с топъл глас, той бе наследил небесносините очи на баща си и неговия остър, пронизващ поглед, зад който винаги се криеше усмивка. Когато говорех с него, имах чувството, че стига до най-дълбоките дебри на душата ми, чете между редовете и веднага схваща какво му казваш и защо, но в същото време вижда и това, което се опитваш да скриеш. Понякога ми хвърляше неочаквана лукава усмивка, почти ми намигаше, даваше ми да разбера, че докато се опитвам да го преметна, ме е хванал натясно, но той ми прощава, защото все пак човекът си е само човек, не е Бог, за да не греши. За него хората бяха безразсъдни деца, които сами се разочароват и нанасят големи щети на себе си и на околните; участници в една безкрайна комедия, която накрая завършва трагично. Всички пътища водят до страданието. Следователно всички наши машинации, лудории, измами, преструвки, манипулации, лъжливите обвинения и претенции бяха достойни за неговото съчувствие. Каквото и да правиш, той ти прощаваше с кротката си лукава усмивка, сякаш казваше (на идиш): "Ну, и какво от това?" Единственото, което подлагаше на изпитание толерантността на папа, беше жестокостта. Той я ненавиждаше. Щом чуеше за някоя жестока постъпка, ясносините му очи потъмняваха:
         - Какво означава "жесток звяр"? - гърмеше на идиш той. - Не, не звярът е жесток. Жестокостта е монопол на венеца на природата. На човека. Дали не сме изяли грешната ябълка от райската градина? Може би между дървото на живота и дървото на познанието е имало и трето, дето не е споменато в Писанието, дървото на злото, и ние случайно сме откъснали неговия плод. Подлата змия сигурно е излъгала Ева, че това е ябълката на познанието, но всъщност я е завела при дървото на злото. Може би, ако бяхме изяли наистина ябълката на познанието и на живота, нямаше да ни изгонят от рая. След това очите му отново светваха в небесносиньо и той заявяваше със своя бавен топъл глас на живописен идиш същото, което Жан-Пол Сартр откри години по-късно:
         - Какво е ад? Какво е рай? Всичко е в нас. В нашите домове. Навсякъде има и ад и рай. Във всяка стая. Зад всяка врата. Под всяка завивка. Ето как е: малко злина - и хората са в ада, малко състрадание, малко великодушие - и хората откриват рая в душите си.
         Казвам малко състрадание и великодушие, а не любов. Аз не вярвам в универсалната любов. Любовта на всеки към всеки - по-добре да оставим това за Исус. Любовта е сложно и противоречиво чувство. Няма нищо общо с великодушието и състраданието. Напротив, тя е любопитно съчетание на противоположности, смесица от егоизъм и пълна отдаденост. Парадокс! Всички говорим за любовта, но тя не е нещо, което избираш, ти просто я пипваш като болест или тя те застига като бедствие. Така че какъв е нашият избор в живота ни? Какво можем да изберем всяка една минута от него? Великодушие или жестокост. Всяко дете го знае и все пак злото продължава да живее сред нас. Можеш ли да ми обясниш защо? Явно всичко идва от онази ябълка, която сме изяли в Едем, онази, отровната.

 

 

Откъсът от романа "История за любов и мрак" на Амос Оз е предоставен от Издателство „Милениум / New Media Group Ltd“.

 

 

Електронна публикация на 05. юни 2007 г.
Публикация в кн. "История за любов и мрак", Амос Оз, Изд. „Милениум“, С., 2007
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]