Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Ролята на Раковски в борбата за освобождение]

 

Христо Ботев

 

Б у к у р е щ,  28  юния

 

 

       Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашият политически вопрос, или се едно - вопросът за нашето съществование се е заключал само в това: да се отървеме от ненавистното фанариотско иго и под управлението на едно свое народно духовенство да влеземе в пътят на нравственият, умственият и материалният човечески прогрес. Това време се вече мина. Ние отърсихме яката си от фанариотите, сдобихме се със свое народно духовенство и, под влиянието на първият ентусиазъм, достигнахме до известна точка на своето развитие. От тая точка по-нататък е невъзможно да се пристъпи. Ние няколко пъти сме рисували картината на нашият съвременен живот, няколко пъти сме показвали на нашето безвиходно положение, и секи, който е можал да погледне на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тука е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човек към своята пропаст или просто за да не стои на едно място, което е противно на природата на секи един жив организъм, то тряба да свърне от безвиходния път, пък или да се върне назад, или да пробие други прелез за своето развитие, за своята цел.
       Така трябваше да постъпи и нашият народ. Като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред, той бутна отсам, бутна оттам и най-после намери изходната точка към своето бъдеще. Тая точка е разбиването на безчовечният турски ярем и съсипванието на оние ръждясали петивековни окови, на които даже при звукът съвременният човек би настръхнал и би се погрещил на мястото си. Така, разбира се, се е появил вопросът за нашето освобождение, т. е. онзи политически вопрос, който е толкова по-стар от черковният, колкото е по-старо едното робство от другото. При разглежданието на тоя вопрос ние няма да преброяваме сичките оние частни, но отчаяни въстания, с които са пълни страниците на нашата последня история, а ще да преминеме на оние важни за нас събития, което са се извършили в последните 10 или 15 години.
       До 1862 г. сичките наши опити за въстание са носили на себе си частен характер и не са били следствие на една узряла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въоружени протести против нетърпимите турски насилия и оскърбления. А такъв протест е било и нашето знаменито хайдучество. От 1862 г., т. е. от онова време, когато тая идея излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература, тие протести приеха съвсем други характер и колорит. Деятелността на Раковски е ознаменувала тоя период. Наистина, преди тоя период нашите въстания и съзаклятия са били по-големи и следователно по-силни, но тие, освен добри и развити предводители, не са имали още и ясно начертана програма и напълно изработена идея. Заслугата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпространи тая идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние, или неговите наследници, не можахме да се възползуваме вовреме от тях. Раковски като политик и организатор е применявал сичко на практика, но неразбирчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислили, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобода. Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това. Въстанието на Лука Вукаловича, бормбардиранието на Белград, а после и излъгванието на знаменитата българска легия бяха достатъчно поучителни уроци против това неоснователно вероизповедание относително Сърбия. А епопеята на българските преселения в пустините на руска Бесарабия, фанариотските преследвания [на] българските патриоти в Румъния и крайно предпазливата политика на несамостоятелната дипломатически Черна гора убедиха секиго от нас, че свещената борба за нашата свобода се заключава в силата на нашите собствени мишци. Но и тука Раковски и съвременният с неговата смърт Централен български революционен комитет се вдадоха в друга крайност. Тие помислиха, че само с едните хайдушки чети и само се едното извикване: "ставайте, братя!", Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце и нещастният български народ щеше да възкръсне от мъртвите. Но нито Раковски, нито комитетът оживяха, за да могат да видят последствията на това свое погрешно убеждение. Петрушан и подвигът на караисинските херои е жив още пример в нашата памят, и доста красноречиво заключава несполуките на първият период на нашата борба за освобождение. После тоя период на сцената се появляват нови личности, нови убеждения и нашият политически вопрос влазя в друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си пред жертвите на това близко преминало, благославяме с благоговение смъртта на падналите за свобода юнаци и, като земаме сичкото това като введение за своите по-нататъшни разсъждения, пристъпяме в идущият брой на "Знаме" да разгледаме и вторият период на нашата свещена човеческа борба. Дано третият период бъде всеобща българска революция на Балканският полуостров и дано в него се заключава победата на правото, на истината и на свободата.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 20 от 29 юни 1875 г.]

 

 

 

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]