Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Изчакване или незабавен бунт]

 

Христо Ботев

 

Б у к у р е щ,  21  ю н и я

 

 

       Като хвърлихме един поглед върху вътрешното и вънкашното положение на Турция и като надникнем над нашето народно стоение (както се изражава "Ден"), то нашите "размишления за империята" би имали един твърде черен и жалостен колорит. Нека защитниците на деспотизмът и продажните коматановци на турското правителство проповядват, че племето, което в продължението на цели четиристотин години е било яд и отрова за цяла Европа, днес, чрез приеманието на европейската цивилизация, се възражда изново и неговите учреждения скоро ще да се сравнят с учрежденията на Русия, на Франция и даже на сама Англия. Нека така също нашите лъстци журналисти разказват на народът, че ако "синът на отважната1 българка се приближи до тронът на султаните" и ако той прегърне с две ръце европейската култура и образование, то неговото бъдеще е вече осигурено и той не тряба да се бои, че ще да изгуби някога своята несъществующа земя и воля. Първото прилича на възкресението на мъртвите, а второто на оние вълшебства и магии, с които свахите женят 90-годишните моми за ергени на 20 лазарника.
       Да отговаря човек на сяка една подобна глупост, изказана от водянистите мозъци на нашите дълбокоумни политици, би било и утомително2, и безполезно. Хора, които не вярват на очите си и на ушите си, хора, които не виждат фактите и не чуват страданията на брата си, твърде мъчно може да подействува на тях камшикът на историята и на логиката. Сичкият свят се убедил, че Турция пропада, че Турция се изгубва, че Турция е в състояние да прескочи своят исторически гроб; и най-горещите нейни приятели и защитници съветват днес нейните доктори да не харчат вече парите си и трудът си за лечението на неизцелимото, а да употрелят ножът на дисекцията и наместо гнилият труп да дадат място на други нови, живи и млади организми; а нашите доморождени политици и патриоти се още не престават да вярват в някакъв си дуализъм и във възможност да се живее на един ред със заразителната живеница.
       Нашият народ от ден на ден сиромашее и се парализира както нравствено, така и физически, защото управлението, което той търпи на себе си, е основано на кражби, на обири, на насилия, на убийства и на сякакъв вид разврат; у нас не съществуват нито училища, нито наука, нито образование, защото сичкото това е запрещен плод в Турция; ние не можеме да се ползуваме нито от природата, нито от трудът си, нито от своите дарби и способности, защото над назе виси ятаганът на дембелите, която пояда сичко, щото произведе нашата трудолюбива ръка; най-после ние сме робове, ние сме добитъци, ние не можеме да кажеме, че даже и главите, които носиме на плещите си, са наши. Какво по-гнусливо положение искате от това? Но, повтаряме, да разказваш на слепите за цветята, на глухите за музиката и да караш сакатите да ловят зайци е нещо смешно и безполезно. Ние преминуваме с презрение и със съжаление нашите дуалисти и защитници на невъзможното мирно развитие и бързаме да се обърнем към едно твърде интересно увление в животът на самият народ и в стремленията на неговата емиграция.
       Както в средата на народът, така и между неговата емиграция са се появили, после несполуката да се произведе въстание в 1867 и 1868 година, две различни мнения за освобождението на нашето нещастно отечество. Ние казваме две мнения, а не две партии, защото както едните, така и другите са въодушевлени с повече или с по-малко истински патриотизъм и както едните, така и другите са се убедили вече, че е невъзможно да се свърже съдбата на българският народ със съдбата на турският. Едното от тие мнения или убеждения, което принадлежи на така наречените стари и което е основано на известна част действително старческо благоразумие, се заключава в следующите няколко думи: "Да се остави Турция да падне сама или да се заплете в някоя европейска война, и тогава вече да изявиме чрез бунт или чрез дипломация своите права за свобода и съществование на Балканският полуостров. А дотогава да дадеме време на народът да се развие, да се образова и да отвъди опитни и способни хора, които да поддържат и да наредят придобиеното." Второто мнение, което се представлява от сичкият почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили и което, разбира се, не търпи никакво логическо или историческо противоречие, е основано на следующият афоризъм: "Турция трябав да погине, за да живеем ниие." Сяко едно отлагание на бунтът е за наша вреда, защото дава време на неприятелят да убие секи един нравствен или умствен зародиш за нашето бъдеще и защото, ако оставиме Турция да падне сама или да я съсипе други, то нашата печалба ще да бъде тая - да промениме едно робство на друго и да изгубиме и името си, и народността си от лицето на земната кора.
       Кое от тие две мнения е по-право, по-практично и по-полезно за нашият мъченически народ, ние ще да разгледаме в идущият брой на "Знаме", а сега ще да кажеме само това, че ние още отсега се произнасяме за ползата на последньото. А за да потвърдиме това, ние ще да разгледаме ходът на развитието на нашият политически вопрос, ще да проследиме историята на нашата емиграция в последните 7 или 8 години и ще да укажем на по-главните аргументи и на едното, и на другото мнение.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 19 от 22 юни 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Смелата.
2 Уморително.

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]