Райна Димитрова

спорт

Литературен клуб | спорт | страницата на авторката

 

 

Когато порасна искам да стана като теб!

 

Райна Димитрова*

 

      Колко често ви се е случвало да си пуснете новините и журналистите да ви направят свидетели на инцидент, в който даден човек ще трябва да продължи да живее без ръка, крак или дори в инвалидна количка? А колко пъти сте се ужасявали от самата мисъл? Как бихте реагирате, ако това се случи на вас?
      Научих за него случайно, отново, чрез медиите. Малко след последните избори едно момче предизвика фурор из социалните мрежи, но не с поредния клип за шофиране с 250 км/ч по магистралата. Не дори и с кадри, в които да осквернява паметници или да се гаври с държавата. Този път едно момче бе опитало да постави ясни граници между това, което сме, и онова... далечното, в което искаме да се превърнем. Словата му отекнаха толкова силно, че дори днес, няколко месеца по-късно, продължаваме мислено да свързваме името му с онзи клип. Да, досетихте се, нали? Михаил Христов - лекоатлет-параолимпиец, световен шампион, но преди всичко голям човек.
      Напоследък много материали са посветени на него. И с право. Трябва да се пише повече за добрите примери, за хубавите неща. Историята му ни е известна, не е необходимо да я преразказвам. Важното е, че един младеж е избрал пътя на светлината - да се труди, да се бори и да продължи да живее, за разлика от онези - многото други, които виждаме по улиците, и които, макар да страдат от същата съдба, са предпочели да се самосъжаляват.
      Виждаме Михаил в много реклами, гостува в различни предавания. Но вече никой не му задава въпроси, свързани с инцидента, сполетял го преди години. А и няма смисъл. Той не парадира с проблемите си, а напротив - опитва се да предаде от своя опит на останалите и да им помага. Той е живият пример, че животът ни ще е такъв, какъвто ние решим. Той вдъхновява. Борбеността му е показател, че в много случаи това момче, макар и без ръце, живее по-пълноценно от много други, привидно здрави хора.
      Едно голямо браво. Браво за куража, за вярата и смелостта сам да определи съдбата си. Време беше някой да излезе пред камерите и да покаже, че и с хубаво може. Защото колкото „по-демократично” се опитваме да живеем, толкова повече спираме да отделяме внимание на добрите постъпки и на благородните инициативи. Превърнали сме се в лицемери и егоцентрици и се самозалъгваме, че по друг начин не бихме могли да оцелеем. Във времена, в които идолите ни приличат на зле гримирани кукли, е обнадеждаващо, че все още има личности, които да се опитват да променят статуквото. А какво по-хубаво от силни, млади и амбициозни хора в държава, стигнала дъното?
      От името на всички, които виждаме бъдещето си именно тук, в България - благодаря!

 

 

 

 

 

---

 

 

* Райна Димитрова е магистър в програма „Спортна журналистика“ в НСА „Васил Левски“ .

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. юли 2015 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]