Вирджиния Улф

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Вълните“

 

Вирджиния Улф

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

         Слънцето още не беше изгряло. Морето и небето се бяха слели, само дето морето беше леко надиплено като платно с гънки по него. Постепенно, докато небето просветляваше, тъмна линия легна на хоризонта и раздели морето от небето, а сивото платно се разчерта на широки ивици, които се движеха една подир друга, под повърхността, преследваха се една друга, гонеха се в неспирен бяг. Корица на книгата
         Като приближиха брега, всяка от ивиците се надигна, изду се, разби се и плисна тънко було от бяла пяна върху пясъка. Вълната спря, после се оттегли, въздъхна като заспал човек, който несъзнателно вдишва и издишва дъха си. Постепенно тъмната линия на хоризонта се проясни, сякаш утайката в стара бутилка вино бе потънала и оставила само стъклото да зеленее. Ето че и небето зад нея се изчисти, сякаш и там бялата утайка бе потънала, сякаш женска ръка, простряна под хоризонта, беше вдигнала лампа, и плоски черти в бяло, зелено и жълто се разстлаха по небето като перките на вентилатор. После вдигна лампата още по-високо и въздухът като че се източи на нишки, като че се откъсна от зелената повърхност, потреперваше и пламтеше в червени и жълти влакна, също като пушещия огън, който лумва с ръмжене от запалена клада. Постепенно влакната на горящата клада се сляха в обща омара, в един пламък, който издигна тежестта на бозавото небе и го метна върху себе си, преобрази го в милиони атоми мека синева. Бавно и полека повърхността на морето стана прозрачна, отпусна се сред блещукащите вълни, а тъмните линии плавно се заличиха. Бавно, ръката, която държеше лампата, се вдигна още по-нависоко и по-нависоко, докато широкият пламък стана невидим; огнената дъга угасна в края на хоризонта и навред морето грейна в злато.
         Светлината докосна дърветата в градината и едно подир друго направи листата им прозрачни. Птичка изчурулика някъде нависоко; последва пауза; друга й отвърна някъде отдолу. Слънцето проясни стените на къщата и те изпъкнаха по-ясно, после полегна – сякаш разполовен вентилатор – върху белия транспарант и хвърли синя сянка, колкото връхчето на пръст, под листака до прозореца на спалнята. Транспарантът се разлюля едва доловимо, но вътре всичко остана мрачно и маловажно. Навън птиците запяха глуховато.

 

         - Виждам пръстен - каза Бърнард, - увиснал над мен. Трепти и се олюлява в клуп от светлина.
         - Виждам квадрат от бледожълто – каза Сузан, - който се уголемява, докато срещне лилаво райе.
         - Чувам звук – каза Рода – цвърчене и писукане, чик-чирик, който се извисява и заглъхва.
         - Виждам сфера – каза Невил – увиснала като капка на фона на огромните хълбоци на някакъв хълм.
         - Виждам пурпурен пискюл – каза Джени – с усукани в него златни нишки.
         - Чувам тежки стъпки – каза Луис. – Стъпките на огромен звяр, препънат с верига. Пристъпва тежко, тежко, тежко.
         - Погледнете паяжината в ъгъла на балкона – каза Бърнард. – С мъниста вода по нея, капки бяла светлина.
         - Листата са се събрали край прозореца като наострени уши – каза Сузан.
         - Върху пътеката пада сянка – каза Луис, - като сгънат лакът.
         - Острови от светлина плуват в тревата – каза Рода. – Паднали са между дървесните клони.
         - Птичи очи блещукат в тунелите от листа – каза Невил.
         - Стеблата са покрити с късите корави косми на мъха – каза Джини, - а по тях са полепнали капчици вода.
         - Една гъсеница се е свила на зелено кравайче – каза Сузан, - прорязано на резки от къси крачета.
         - Охлювът със сивата черупка се влачи, прекосява пътечката и оставя подире си смачкани тревички – каза Рода.
         - Лумналите отблясъци от стъклата на прозорците светват и угасват по тревата – каза Луис.
         - Усещам студа на камъните върху ходилата си – каза Невил. – Чувствам всяко камъче поотделно, заоблено или остро.
         - Отгоре ръката ми гори – каза Джини, - но дланта отдолу е лепкава и влажна от росата.
         - Ето, петелът пропя, сякаш блъвна струя тежка, червена вода в белия прилив – каза Бърнард.
         - Птиците пеят кресливо и глухо, наблизо и надалеч – каза Сузан.
         - Звярът тъпче земята; слонът с окованите крака; огромното животно гази по пясъка – каза Луис.
         - Погледнете къщата – каза Джини, - с побелели от транспарантите прозорци.
         - От крана в кухнята потече студена вода – каза Рода, - върху скумрията в съда.
         - Стените са осеяни със златисти пукнатини – каза Бърнард, - а под прозорците се виждат сините, пръстовидни сенки на листата.
         - Ето, госпожа Констабъл вдига дебелите си черни чорапи – каза Сузан.
         - Когато димът се извие, сънят се издига от покрива като лека мъглица – каза Луис.
         - Птиците запяха първо в хор – каза Рода. – Ето, вратата на кухнята стои незалостена. Разлетяват се. Разлетяват се като метнати семена. Но една остава да пее самотно до прозореца на спалнята.
         - На дъното на тигана се образуват мехурчета – каза Джини. – Надигат се, все по-бързо и по-бързо, изскачат отгоре като сребрист синджир.
         - Ето, Биди остъргва люспите на рибата с назъбен нож върху кухненската дъска – каза Невил.
         - Ето, прозорецът на трапезарията помръква в тъмносиньо – каза Бърнард, - и въздухът се надипля над комините.
         - Една лястовица е кацнала на гръмоотвода – каза Сузан. – А Биди лисва кофата върху плочите на кухненския под.
         - Това е първият звън на църковната камбана – каза Луис. – Отекват и следващите; едно-две; едно-две; едно-две.
         - Вижте покривката, белее се и пърха край ръба на масата – каза Рода. – Кръгове бял порцелан и сребърни ивици до всяка чиния.
         - Изведнъж пчела изжужава в ухото ми – каза Невил. – Тука е; минало е.
         - Горя, треперя – каза Джини, - далеч от слънцето, там в сянката.
         - Вече всички си отидоха – каза Луис. – Сам съм. Влязоха в къщата да закусват, а аз останах до стената сред цъфналите цветя. Много е рано, преди уроците. Цвете след цвете – всяко като боднато сред ширналата се зеленина. Листенцата са арлекини. Стъблата се издигат нагоре от черните вдлъбнатини под тях. Цветята плуват като риби от светлина в тъмнозелените води. В ръката си държа едно стъбълце. Аз съм това стъбълце. Корените ми проникват навътре в дълбините на света, пробиват си път сред сухата като кирпич пръст и сред влажната пръст, сред подземни жили от сребро и олово. Аз съм целият жили. Всяко трепване ме разлюлява, а тежестта на света притиска ребрата ми. Тук отгоре зелените листа са моите очи, невиждащи. Аз съм момче, нося спортен панталон с колан, който се закопчава с месингова катарама във формата на змия, ето тук. Там долу очите ми са очите без клепачи на каменна фигура в пустинята край Нил. Виждам отминаващи жени с червени глинени стомни, вървят към реката; виждам поклащащи се камили и мъже с чалми. Чувам тропот, трепет, оживление край мен.
         - Тук горе Бърнард, Невил, Джини и Сузан (но не и Рода) едва докосват цветните лехи с мрежите си. Обират леко пеперудите от кимащите главички на цветята. Плъзгат се, едва закачат повърхността на света. Мрежите им са пълни с пърхащи криле. «Луис! Луис! Луис!» - викат те. Но не могат да ме видят. Застанал съм от другата страна на живия плет. В него има малки пролуки между листата. О, Господи, нека отминат. Господи, нека наредят пеперудите на носните си кърпи, проснати върху чакълестата земя. Нека преброят улова си от копривна пеперуда, от червен адмирал и бяла зелева. Но нека не ме видят. Зелен съм като тисово дърво под сянката на плета. Косата ми е от листа. Корените ми стигат чак до центъра на земята. Тялото ми е стъбло. Притискам стъблото. Една капка се процежда от отвора-устие и бавно се търкулва, сгъстява се, уголемява се, уголемява се. Нещо розово прекосява дупчицата, през която гледам. Бърз поглед се прокрадва през пролуката. Лъчът му ме улучва. Аз съм момче, облечено в сив спортен костюм. Тя ме открива. Улучва ме отзад по врата. Целува ме. Всичко се разпадна.
         - Тичах – каза Джини, - след закуска. През една пролука в плета видях листата да се движат. Помислих си: «Това е птичка в гнездото си». Разтворих ги, надникнах; но нямаше птичка в гнездото си. Листата продължиха да се движат. Изплаших се. Изтичах покрай Сузан, покрай Рода, и Бърнард, и Невил, които си говореха в бараката за инструменти. Извиках им тичешком и хукнах още по-бързо. Какво беше раздвижило листата? Какво движи сърцето ми, краката ми? Втурнах се тук, видях те, зелен като храст, като клон, съвсем застинал, Луис, с втренчени очи. Умрял ли е? – помислих си и те целунах, а сърцето ми се разтупка под розовата рокля като листата, които продължаваха да трептят, въпреки че нямаше какво да ги движи. Подушвам миризмата на здравец; подушвам земна плесен. Танцувам. Пърхам. Захвърлена върху теб като мрежа от светлина. Лежа и трептя, метната върху теб.
         - През пролуката в плета – каза Сузан, - я видях да го целува. Вдигнах очи от саксията и надникнах през пролуката в плета. Видях я да го целува. Видях ги, Джени и Луис, да се целуват. Сега ще завържа мъката си в носната кърпа. Ще я свия здраво на топка. Ще отида сам-самичка в буковата гора, преди уроците. Няма да стоя на чина и да събирам числа. Няма да седна до Джини, нито до Луис. Ще взема мъката си и ще я положа в корените под буковите дървета. Ще я разгледам, ще я опипам между пръстите си. Те няма да ме открият. Ще се храня с лешници и ядки, ще търся в къпините снесени яйца, косата ми ще се сплъсти, ще спя под плетове, ще пия вода от канавките и там ще умра.
         - Сузан ни отмина – каза Бърнард. – Мина покрай вратата на бараката с носна кърпа, смачкана на топка. Не плачеше, но очите й, които са толкова красиви, бяха присвити като на дебнеща котка преди да скочи. Ще я проследя, Невил. Ще тръгна подире й на пръсти, за да бъда наблизо с моето любопитство, за да я утеша, когато избухне в гняв и си помисли: “Сама съм.“
         - Ето я, крачи през полето и се поклаща безгрижно, за да ни заблуди. После се спуска в падината; мисли си, че никой не я вижда; затичва се със свити пред гърдите си юмруци. Ноктите й са забити в смачканата на топка носна кърпа. Върви към буковете, иска да се скрие от светлината. Разперва ръце, когато стига до тях и се гмурва в сянката им като плувец. Но след светлото, очите й са заслепени, тя се спъва и пада върху корените под дърветата, където светлината сякаш се е задъхала, вдишва и издишва, вдишва и издишва. Клоните се надигат и отпускат. Чувства се вълнение и смут. Мрачно е. Светлината се процежда на пресекулки. Усеща се страдание. Корените образуват скелет върху земята, а окапалите листа са се струпали в ъглите. Сузан е разстлала страданието си. Носната й кърпа е просната върху буковите корени и тя плаче, седи превита надве там, където е паднала.
         - Видях я да го целува – каза Сузан. – Надникнах между листата и я видях. Танцуваше, цялата изпъстрена с ромбове от светлина, лекокрила като прашинка. А аз съм трътлеста, Бърнард, аз съм ниска. Имам очи, но те са по-близо до пръстта и виждат буболечките в тревата. Жълтата топлина в душата ми се вкамени, като видях Джини да целува Луис. Ще се храня с треви и ще умра в канавката, в застоялата вода, където гният окапалите листа.
         - Видях те да отиваш – каза Бърнард. – Когато мина покрай вратата на бараката за инструменти, те чух как извика:”Нещастна съм.” Пуснах ножчето. Дялках си лодка от дървата за огрев, заедно с Невил. Косата ми е рошава, защото когато госпожа Констабъл ми каза да я среша, в паяжината зърнах една муха и попитах:”Дали да освободя мухата? Или да я оставя да бъде изядена?” Винаги се бавя. Косата ми е несресана и стърготините от дървото са полепнали по нея. Като те чух да плачеш, проследих те и те видях да разстилаш свитата си на топка носна кърпа със завързаните в нея гняв и омраза. Но скоро това ще престане. Сега телата ни са близо. Чуваш дишането ми. Виждаш и бръмбара, понесъл листо на гърба си. Тича на една страна, после на друга, така че, докато го наблюдаваш, дори твоето желание да притежаваш едно-единствено нещо (засега това е Луис) се разколебава като сиянието, което ту светва, ту угасва между буковите листа; а после и думите се раздвижват мрачно в дълбините на душата ти и те ще разсекат този възел от неумолимост, стегнат в носната ти кърпа.
         - Обичам – каза Сузан, - и мразя. Искам само едно нещо. Очите ми са неумолими. Очите на Джини пръскат хиляди светлини. Тези на Рода са като онези бледи цветчета, върху които кацат нощните пеперуди. Твоите се разширяват, препълват и никога не се променят. Но аз вече преследвам целта си. Виждам буболечки в тревата. Въпреки че мама още ми плете бели чорапки и поръбва престилките ми, въпреки че още съм дете, аз обичам и мразя.
         - Но когато седим един до друг – каза Бърнард, - с фразите си преливаме един в друг. Седим обточени с мъгла. Представляваме безтегловна територия.
         - Виждам бръмбара – каза Сузан. – Виждам, че е черен; виждам, че е зелен; ограничавам се с единични думи. Ала ти се отклоняваш; измъкваш се; издигаш се нависоко с думи и думи, сглобени във фрази.
         - А сега - каза Бърнард, - да изследваме. Ето я бялата къща между дърветата. Вижда се там долу, далеч под нас. Ние ще се гмурнем като плувци, едва докосвайки земята с върха на пръстите. Ще потънем в зеления въздух на листата, Сузан. Бягаме и потъваме. Вълните ни покриват, листата на буковете се събират над главите ни. Ето го големият часовник с позлатените стрелки, които блещукат. Ето ги върховете и плоскостите на покрива на голямата къща. Конярчето шляпа по двора с гумените си ботуши. Това е Елведон.
         - Падаме от най-високите клони право на земята. Въздухът вече не ни залива с дългите си, нещастни, пурпурни вълни. Докосваме пръстта; ходим по земята. Това е ниско подкастреният плет на градина за дами. Там жените се разхождат по пладне с ножици в ръка, отрязват си рози. Ето ни в заградената гора, около която в кръг се издига стена. Това е Елведон. Виждал съм знаци на кръстопътя и една стрелка, която сочи «Към Елведон». Никой не е бил там. Папратта ухае много силно и под нея растат червени гъби. Ето, събуждаме заспалите гарги, които никога не са виждали човешки силует; ето, стъпваме по изгнилите дъбови шикалки, почервенели от времето, слузести на пипане. Стена опасва гората в кръг; тук никой не идва. Чуй! Това в шубрака е подскокът на гигантска суха жаба; онова е тупването на някаква прастара шишарка, паднала на земята, за да изгние сред папратите.
         - Стъпи върху тази тухла. Надникни над дувара. Това е Елведон. Дамата седи между двата високи прозореца и пише. Градинарите метат ливадата с гигантски метли. Ние сме първите, които идват тук. Ние сме откриватели на непозна земя. Не мърдай; ако градинарите ни видят, ще ни застрелят. Ще бъдем заковани върху вратата на обора като опънатата кожа на белка. Погледни! Не мърдай. Хвани се здраво за папратта върху стената.
         - Виждам дамата, която пише. Виждам градинарите, които метат – рече Сузан. – Ако умрем тук, никой няма да ни погребе.
         - Бягай! – каза Бърнард. – Бягай! Градинарят с черната брада ни видя! Ще ни застреля! Ще ни застреля като сойки и ще ни забоде на оградата! Ние сме във вражеска територия. Трябва да се скрием в буковата гора. Трябва да се скрием под дърветата. Пречупих едно клонче на идване. Там има тайна пътечка. Наведи се колкото можеш по-ниско. Следвай ме, без да поглеждаш назад. Така ще ни вземат за лисици. Бягай!
         - Сега сме вече в безопасност. Сега вече може да се изправим. Да се протегнем в този висок балдахинен навес, в тази необятна гора. Нищо не чувам. Само шепота на въздушните вълни. Ето, обажда се див гълъб, излязъл е от дупката си във високите букови клони. Гълъбът напразно размахва криле; гълъбът напразно размахвае вдървените си криле.
         - И тогава ти се отдалечи – каза Сузан, - да си съчиняваш фрази. Ето издигаш се като връвта на въздушен балон, все по-нависоко и по-нависоко през пластове от листа, нависоко, никой не може да те стигне. Но ето че изоставаш. Подръпваш полата ми, поглеждаш назад, измисляш си фрази. Избяга ми. Ето я градината. Ето го живият плет. Ето я Рода на пътеката, люлее листенцата напред-назад в кафявата си купа.
         - Всичките ми кораби са бели – каза Рода. – Не искам червените листенца на ружата или здравеца. Искам бели листенца, които се носят насам-натам, когато разлюлея купата. Имам флотилия, която плава от бряг до бряг. Ще пусна вътре едно клонче, за да бъде салът на давещия се моряк. Ще пусна вътре камъче и ще видя как мехурчетата се издигат нагоре от дълбините на морето. Невил изчезна и Сузан изчезна; Джини е в кухненската градина и бере плодовете на касиса, сигурно заедно с Луис. Имам още малко време да бъда сама, докато госпожица Хъдсън нарежда тетрадките върху масата в училищната стая. Разполагам с кратък промеждутък свобода. Събрала съм всички окапали листенца и съм ги пуснала да плават. Върху някои от тях съм пръснала капчици. Ето тук ще сложа един фар с главичката на Сладката Алис. И ще разклатя кафявата купа наляво-надясно, така че корабите ми да заплават по вълните. Някои ще потънат. Някои ще се разбият в скалите. Един ще продължи сам. Това е моят кораб. Ще стигне ледени пещери, където бялата мечка реве и сталактити висяк както зелени синджири. Вълните се надигат; гребените им се завихрят; погледни светлините по върховете на мачтите. Пръснаха се, потънаха, с изключение на моя кораб, който пори върните и се носи пред бурята, и достига островите, където кряскат папагали и пълзящите...

 

 

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Унискорп“. Издателство ``Унискорп``

 

 

Книгата можете да закупите от книжарница „Български книжици“!

Електронна публикация на 16. декември 2009 г.
Публикация в кн. „Вълните“, Вирджиния Улф, Изд. „Унискорп“, С., 2009, Пр. Иглика Василева

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]