Вирджиния Улф

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Между действията“

 

Вирджиния Улф

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

         Беше лятна нощ и те разговаряха за помийната яма в голямата стая с отворени към градината прозорци. Общинският съвет беше обещал да прокара вода в селото, но това не беше сторено. Госпожа Хейнс, съпругата на местния фермер рентиер, жена с лице на гъска и изпъкнали очи, които гледаха лакомо, сякаш бяха зърнали в канавката нещо за лапане, каза любезно:
         – Що за тема на разговор в такава нощ! Корица на книгата
         Последва мълчание; една крава се обади и това накара госпожата да спомене колко странно било, че като дете изобщо не се страхувала от крави, а само от коне. Но истината е, че като съвсем малка, още когато била в бебешка количка, огромна конска каруца профучала на инч от лицето й. В продължение на много векове, обърна се тя към възрастния мъж в креслото, семейството й живеело недалеч от Лискард. Надгробните камъни в двора на църквата можели да го докажат.
         Навън изхихика птица.
         – Славей ли беше? – попита госпожа Хейнс. Не, толкова на север няма славеи. Трябва да е било дневна птица, хихикаща дори насън над съдържанието и сочността на деня, над червеите, охлювите и волята на духа.
         Възрастният мъж в креслото – господин Оливър, служител на Индийската колониална администрация, пенсионер – каза, че мястото, което са определили за помийна яма, ако правилно е разбрал, било насред Римския път. От аероплан, каза той, се виждат, при това ясно очертани, белезите, оставени от старите британци, от римляните, от елизабетинските имения, както и от плуговете, когато са орали хълма, за да се отглежда пшеница по време на Наполеоновите войни.
         – Но не си спомняш... – пак се обади госпожа Хейнс. Не, не беше това. Въпреки това той си спомняше... и тъкмо се канеше да им каже какво, когато отвън се чу шум и Иза, съпругата на сина му, влезе със сплетена на плитки коса и пеньоар на избелели пауни. Появи се като лебед, който се носи, плува по пътя си, но ето че нещо му се изпречи и спря; изненада се, че свари други хора наоколо, че светлините горят. Беше се затворила с малкото си момченце, което не беше добре; побърза да се извини. За какво си говореха?
         – Говорим за помийната яма – започна господин Оливър.
         – Що за разговор в нощ като тази! – отново възкликна госпожа Хейнс.
         Какво беше казал той за помийната яма; или всъщност за всичко останало? – почуди се Иза, навела глава към фермера рентиер Рупърт Хейнс. Беше го срещнала на Базара, както и на тенис партито. Беше й подал чаша и една ракета – това бе всичко. Но в покрусеното му лице тя винаги усещаше загадъчност, а в мълчанието му – страст. Беше го почувствала по време на тенис партито, както и на Базара. Сега за трети път, дори по-силно отпреди, го почувства отново.
         – Спомням си – намеси се възрастният мъж – моята майка... – За майка си си спомняше, че беше много пълна; заключваше кутията за чай; но въпреки това му беше дала – в същата тази стая – стиховете на Байрон. Замисли се.
         – Тя иде като нощ красива – изрецитира той.
         После пак:
         – Та значи вече няма да се скита през нощите, додето просветлее.
         Иза вдигна глава. Думите образуваха два обръча, два съвършени обръча, които ги понесоха, нея и Хейнс, като два лебеда надолу по потока. Ала неговата снежнобяла гръд беше омотана с мръсни заплетени стебла на водна леща; а и тя, с ципестите си ходила, бе впримчена от съпруга си, борсовия агент. Седнала на трикракия стол, тя се поклащаше с тъмните си увиснали плитки и тяло, подобно на обла первазна възглавница в избелелия си пеньоар.
         Госпожа Хейнс усещаше възбудата, която витаеше около всички тях с изключение на нея. Чакаше, както човек изчаква да заглъхнат последните драматични звуци на органа, преди да излезе от църквата. В колата, на връщане към червената вила насред нивите, тя щеше да я изтръгне от себе си, както дрозд изтръгва с човка крилете на пеперуда. Даде си десет секунди, преди да се намеси, стана и изчака още малко; след това, сякаш беше вече чула последните звуци на органа, подаде ръка на госпожа Джайлс Оливър.
         Но Иза, въпреки че трябваше да се изправи на мига, в който се надигна госпожа Хейнс, продължи да седи. Госпожа Хейнс я изгледа гневно с гъшите си очи и изкряка: „Моля ви, госпожо Джайлс Оливър, бъдете така любезна, удостоете съществуването ми с внимание...“ – което тя, вече нямаше как, беше принудена да направи и най-сетне стана от стола в избелелия си пеньоар, с плитките, които се спускаха по раменете й.

 

         Виждаше се, на фона на ранната сияйна лятна утрин, че Пойнтс Хол е средно голяма къща. Тя не се нареждаше сред именията, упоменати в местните пътеводители. Беше твърде непретенциозна. Но тази възбяла къща със сив покрив и едно крило, издадено напред под прав ъгъл, сгушила се за жалост в най-ниската част на равнината, с корниз от дървета по протежение на отсрещния рид, чийто дим се извиваше нагоре и стигаше чак до гнездата на враните, представляваше много уютно местенце за живеене. Като я отминаваха с колите си, хората си казваха: „Чудя се дали някога ще я обявят за продан?“, а после към шофьора: „Кой живее там?“
         Шофьорът не знаеше. Семейство Оливър, които бяха купили мястото преди около век, нямаха родствени връзки със семействата Уеъринг, Елви, Манъринг или Бърнет – старите фамилии, които в продължение на години се бяха венчавали помежду си и дори в гробовете си лежаха преплетени като корените на бръшляна под оградата на църквата.
         А семейство Оливър се бяха преселили само отпреди сто и двайсет години и малко отгоре. Въпреки това обаче, като тръгне да се изкачва по главната стълба, защото имаше и друга – най-обикновена, дървена в задната част, само за слугите, – човек виждаше пред себе си голям портрет. Нагоре, някъде по средата на стълбата, вече се откриваше и наметката от жълт брокат, а на последното стъпало пред очите изникваше и дребно напудрено лице с огромна, осеяна с перли шапка; някаква тяхна прароднина. От двете страни на коридора имаше шест или седем спални. Икономът, бивш военен, се беше оженил за прислужницата на господарката; а в една стъклена витрина стоеше джобен часовник, който беше спрял вражески куршум по време на битката при Ватерло.
         Беше ранна утрин. По тревата имаше роса. Часовникът на църквата удари осем пъти. Госпожа Суидин дръпна завесите в спалнята си – овехтяла бяла басма, която, погледната отвън, приятно обагряше стъклата със зелената си подплата. Хвана ги със старческите си ръце, разтвори ги със замах и остана така: омъжената сестра на стария Оливър; вдовица. Винаги беше искала да си устрои собствен дом, било в Кензингтън, било в Кю, за да може да се възползва от градините там. Но се застояцяло лято, а когато зимата забули стъклата на прозорците с влага и задръсти канавките с окапали листа, тя попита: „Защо? Барт, защо са построили къщата в ниското и с изглед на север?“ А брат й отговори: „Очевидно, за да се предпазят от природата. Та не са ли нужни четири коня, за да се изтегли семейната каляска от калта?“ След това й разказа добре известната история за една паметна зима през осемнайсети век, когато в продължение на цял месец къщата била затрупана със сняг. И дърветата рухнали под тежестта му. Затова всяка година, дойде ли зимата, госпожа Суидин се оттегляше в Хейстингс.
         Сега беше лято. Събудиха я птиците. Как само пееха! Щурмуваха зората, сякаш тумба момчета от църковния хор са се нахвърлили на торта с крем. Нямаше как да не се заслуша и тогава протегна ръка към любимото си четиво – Въведение в историята; беше прекарала часовете между три и пет в мисли за рододендроновите гори на Пикадили, когато континентът – защото беше разбрала, че тогава все още той не е бил разделен от Ламанша – е представлявал едно цяло; населен, така беше прочела, с чудовища с тяло на слон и врат на тюлен, които дишали тежко и шумно, движели се тромаво и, както сама предполагаше, сигурно са лаели; още с огромния гущер, мамута и мастодонта, от които по всяка вероятност, така си помисли тя и отвори прозореца широко, сме произлезли.
         Отне й точно пет секунди, време, което се проточи доста по-дълго в ума й, за да различи Грейс със синия порцеланов сервиз върху подноса от ръмжащото чудовище с набръчкана кожа, което се канеше, точно когато вратата се отвори, да повали огромното дърво в зеления гъсталак на праисторическата гора, откъдето се издигаше пара. Естествено, скочи уплашено, когато Грейс остави подноса и рече:
         – Добро утро, мадам.
         Грейс я наричаше „Откачалка“ и веднага долови в лицето й раздвоения поглед, предназначен наполовина зазвяра в тресавището и наполовина за прислужницата с басмена рокля и бяла престилка.
         – Как само пеят тези птици! – подхвърли госпожа Суидин напосоки.
         Прозорецът беше отворен и птиците несъмнено пееха. Един любезен дрозд подскачаше по ливадата с парче розов ластик, усукан около човката му. Изкушена от тази гледка, госпожа Суидин искаше да продължи да си представя миналото, да го рисува във въображението си, но ето че се спря; имаше желание да разшири границите на момента с бягство назад в миналото или напред в бъдещето; или пък странично по различни коридори и алеи, но се сети за майка си – майка си в същата тази стая, която я гълчеше: „Стига си зяпала навън, Луси, че вятърът ще се смени...“ Колко често се беше случвало майка й да я смъмря в същата тази стая... „но в един друг свят“, както брат й обичаше да й напомня. Седна да изпие сутрешния си чай като всяка възрастна дама с тънък изгърбен нос, хлътнали страни, халка на пръста и обичайните украшения на една доста повехнала, но иначе изискана преклонна възраст, която в нейния случай включваше златен кръст, блеснал върху гърдите й.

 

 

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Унискорп“! Издателство ``Унискорп``

 

 

Книгата можете да закупите от книжарници „Хеликон“ и от книжарница „Български книжици“!

Електронна публикация на 13. декември 2011 г.
Публикация в кн. „Между действията“, Вирджиния Улф, Изд. „Унискорп“, С., 2011, Пр. Иглика Василева

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]