Вирджиния Улф

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Годините“

 

Вирджиния Улф

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

         1880

 

         Беше неспокойна пролет. Времето, което непрекъснато се променяше, изпращаше сини и пурпурни облаци над земята. В провинцията фермерите, вперили поглед в нивите, изглеждаха угрижени; в Лондон чадъри се отваряха и затваряха, хората току поглеждаха към небето. Но през април такова време би трябвало да се очаква. Хиляди продавачи подхвърляха подобни реплики, докато подаваха изящно опаковани покупки на дамите с рокли на волани, застанали от другата страна на щанда в “Уайтлис” и “Арми енд Нейви Сторс”. Корица на книгата Безкрайни върволици от купувачи в Уест Енд и от делови мъже в Ист Енд крачеха важно по тротоарите, вървяха като неспирни кервани – поне така изглеждаха в очите на онези, които по някаква причина бяха спрели на място, например, да пуснат писмо, или пък бяха застанали пред витрината на някой клуб на "Пикадили". Потокът от коли ландо, от леки двуместни карети и двуколки беше непрекъснат, защото сезонът започваше. В по-тихите улици музиканти изпълняваха на флейта нежните и в по-голямата си част меланхолични мелодии, които отекваха навред или пък биваха пародирани тук, сред дърветата на Хайд Парк, или пък на Сейнт Джеймсис Парк, от чуруликането на врабчета или от внезапните, пресекливи изблици на любовно настроени дроздове. По площадите гълъбите пърхаха във върхарите и току някое клонче от дърветата се отчупваше и тупваше на земята, или пък монотонно си припяваха отново и отново приспивна песен, която винаги се случваше да бъде прекъсната. Следобед портите на Марбъл Арч и Апсли Хаус бяха задръстени от дами в разноцветни рокли с турнюри отзад и от господа в рединготи с карамфил в бутониерата. Ето, показа се Принцесата и, докато отминаваше, мъжете сваляха шапки. В сутерените на дългите авенюта в жилищните квартали слугинчета с шапки и престилки приготвяха чай. Изкачваха се на зиг-заг от сутерените, поставяха сребърния чайник на масата, след което девственици и стари моми с ръце, допреди малко бинтовали кървящите рани на Бърмондси и Хокстън, сега внимателно отмерваха една, две, три, четири лъжички чай. Когато слънцето се скриваше, милиони малки газови лампи с формата на очи, като онези в опашката на пауна, се отваряха в стъклените си клетки, но въпреки това по тротоара оставаха дълги тъмни пространства. Смесената светлина от ламите и залязващото слънце се отразяваше поравно в гладките води на Раунд Понд и Сърпънтайн. Излезлите да вечерят навън прекосяваха моста в леки файтони и поглеждаха за миг очарователната гледка. Накрая луната изгряваше и лъскавата й монета, макар от време на време засенчвана от прокъсани облаци, блестеше спокойно и строго, или, може би, напълно безразлично. Досущ като лъчите на прожектор дните, седмиците и годините се въртяха и един след друг бавно прекосяваха небето.
         След като се бе наобядвал, полковник Ейбъл Парджитър седеше в клуба си и разговаряше. Тъй като събеседниците му в кожените кресла бяха мъже като него, все бивши войници, държавни чиновници, вече пенсионирани, сега със стари шеги и истории те възкресяваха миналото си в Индия, Африка, Египет, след което, съвсем естествено се обръщаха към настоящето. Това, изглежда, беше среща, по всяка вероятност уговорена среща.
         Изведнъж най-младият и най-припреният от тримата се приведе напред. Вчера беше обядвал с... Тук гласът на говорещия се сниши. Другите се наведоха към него; с отривисто махване на ръката полковник Ейбъл отпъди момчето, което събираше чашите от кафе. Трите леко плешиви и прошарени глави останаха сведени една към друга още няколко минути. След това полковник Ейбъл се отпусна назад в креслото си. Странното пламъче, проблеснало в очите им, когато майор Елкин започна разказа си, бързо угасна в лицето на полковник Парджитър. Стоеше с вперен напред поглед, със светнали сини очи, които изглеждаха леко присвити, сякаш ослепителният блясък на Изтока още грееше в тях; и леко навъсени в ъгълчетата, като че ли и прахта още ги дразнеше. Споходи го някаква мисъл и го накара да си каже, че онова, за което другите говорят, не му е интересно; дори му беше противно. Надигна се и отиде да погледне през прозореца надолу към "Пикадили". Вдигнал пурата си във въздуха, той се загледа към покривите на омнибуси, файтони, фургони, двуколки, карети. Оттеглил съм се от всичко това, сякаш казваше позата му; вече не участвам в суматохата. Тъга засенчи червендалестото му красиво лице, докато стоеше загледан. Ненадейно го осени мисъл. Искаше да попита нещо, обърна се да го направи, но приятелите му се бяха разотишли. Малката групичка се бе пръснала. Елкин вече бързаше към вратата; Бранд беше отишъл да разговаря с друг човек. Полковник Парджитър затвори уста без да изрече напиращите думи и пак се обърна с лице към прозореца, който гледаше към "Пикадили". Всички, които се тълпяха долу по улицата, поне така изглеждаше, преследваха някаква цел. Всеки бързаше за уречена среща. Дори дамите в леките двуколки и карети се носеха по "Пикадили", забързани за някаква поръчка или друго задължение. Хората се връщаха в Лондон, установяваха се в града заради светския сезон. Но за него нямаше да има сезон; нищо нямаше да има. Жена му бе тръгнала да умира, но не умря. Днес беше по-добре, утре ще е по-зле, щеше да дойде нова болногледачка и така се нижеха дните. Взе един вестник и прелисти страниците. Взря се в снимка, показваща западната фасада на Кьолнската катедрала. Захвърли вестника обратно – където му беше мястото сред другите вестници. Един ден – това беше неговият евфемизъм за времето, когато жена му ще е вече мъртва – ще зареже Лондон, така си рече, и ще се пресели в провинцията. Но тогава пък трябва да мисли за къщата, за децата, освен това за ... ето че лицето му се промени – стана по-малко недоволно, но повече потайно и неспокойно.
         В края на краищата поне имаше къде да отиде. Докато другите наоколо клюкарстваха, той се наслаждаваше на тази мисъл, закътана някъде в подсъзнанието му. Когато се обърна и видя, че са си тръгнали, това му подейства като балсам върху рана. Ще отиде да види Майра; тя поне ще му се зарадва. Затова, като излезе от клуба, пое не на изток, накъдето вървяха деловите мъже; не на запад, където се намираше Абъркорн Теръс и неговият дом; а закрачи по твърдите алеи през Грийн Парк по посока към Уестминстър. Тревата беше много зелена, листата бяха покарали по клоните - малки зелени пипалца, като птичи крачета – и се мъчеха се да се разпукат; навсякъде се усещаше веселие и оживление; въздухът ухаеше на чисто и свежо. Но полковник Парджитър не забелязваше нито тревата, нито дърветата. Крачеше през парка в закопчаното си догоре пардесю и гледаше право пред себе си. Когато излезе пред Уестминстър, спря. Тази част му беше най-неприятна. Всеки път, когато приближаваше малката уличка, легнала под огромното туловище на абатството, уличката с малки бедняшки къщи, с жълти завески и картички на прозорците, уличката, където звънецът на продавача на кифлички никога не спираше да дрънчи, където децата пищяха и подскачаха навън и навътре в разчертаните с тебешир квадрати по плочника, той спираше на място, поглеждаше надясно, после – наляво; после много рязко тръгваше към номер трийсети и натискаше звънеца. Докато чакаше, гледаше във вратата с леко сведена глава. Не обичаше да го виждат как стърчи пред този праг. Не обичаше да чака, докато му отворят. Не обичаше госпожа Симс да му отваря. В къщата винаги се усещаше миризма; винаги имаше овехтели дрехи, проснати на въжето в задния двор. Тръгна да изкачва стълбите, навъсен и с тежка походка, после влезе във всекидневната.
         Нямаше никой, беше подранил. Огледа стаята с отвращение. Беше препълнена с дребни вещи. Чувстваше се не на мястото си и прекалено едър, докато стоеше прав пред закритата камина, пред паравана, върху който беше изрисувано синьо рибарче, кацнало върху езерен камъш. Стъпки се суетяха напред-назад върху пода над него. Дали имаше някой при нея?, запита се, докато стоеше и се ослушваше. Децата продължаваха да пищят отвън на улицата. Тази мизерия, този недоимък и потайност. Някой ден, си каза той ... но вратата се отвори и неговата любовница Майра влезе.
         - О, Боги, скъпи! – възкликна. Косата й беше разрошена, самата тя изглеждаше някак пухкава, но беше много по-млада от него и наистина се радваше да го види, така си помисли той. Малкото кученце подскачаше в краката й.
         - Лулу, Лулу – извика му тя, вдигна кученцето с една ръка, а с другата поопипа косата си – ела да видиш чичо Боги.
         Полковникът се настани в скърцащия плетен стол. Тя сложи кученцето в скута му. Имаше едно зачервено петно – вероятно екзема – зад едното му ухо. Полковникът сложи очилата си и се наведе да разгледа кучешкото ухо отблизо. Майра го целуна по врата над яката. Очилата му паднаха. Тя побърза да ги вдигне и ги сложи на кучето. Усети, че днес старото момче не е в настроение. В онзи загадъчен свят на клубове и семеен живот, за който той никога не й говореше, се беше случило нещо неприятно. Беше пристигнал преди да успее да си направи косата, което я подразни. Но нейно задължение беше да го развлича. Затова се засуети – фигурата й, макар и понаедряла, все още можеше с лекота да се провира между масата и креслото – нагоре-надолу, дръпна предпазната решетка на камината и драсна клечка, преди той да успее да я спре, и я поднесе към пестеливо стъкмения огън. После кацна на страничната облегалка на креслото му.
         - О, Майра! – каза тя, като хвърли поглед към лицето си в огледалото и премести фибите, - какво ужасно размъкнато момиче си ти! – Разпусна дълга къдрица и я остави да падне върху раменете. С красива, все още златиста коса, макар че наближаваше четирийсетте, а ако истината излезе наяве, щеше да се разбере, че има дъщеря на осем години, която бе оставила за отглеждане при приятели в Бедфорд. Косата й взе да се спуска по собствена воля и под собствената си тежест и Боги, като я видя как тежко пада, наведе се и я целуна по косата. Откъм улицата се обади латерна и всички деца се втурнаха натам, оставяйки след себе си неочаквана тишина. Полковникът взе да я гали по врата. Започна неуверено с ръката, на която липсваха два пръста, продължи по-надолу, където шията преминава в плещите. Майра се свлече на пода и се облегна на коляното му.
         Точно тогава стълбите заскърцаха, някой почука, сякаш да ги предупреди за присъствието си. Майра веднага вдигна косата си и я забоде с фиби, стана, излезе и затвори вратата.

 

 

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Унискорп“. Издателство ``Унискорп``

 

 

Книгата можете да закупите от книжарница „Български книжици“!

Електронна публикация на 16. декември 2009 г.
Публикация в кн. „Годините“, Вирджиния Улф, Изд. „Унискорп“, С., 2009, Пр. Иглика Василева

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]