Сандро Веронези

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СИЛАТА НА МИНАЛОТО

 

(откъси от романа)

 

Сандро Веронези

 

Превод от италиански: Нева Мичева

 

 

1

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         - Вие, – пауза – тъжен човек ли сте?
         Това са думите на журналистката. Последен въпрос, след който един току-що претърпял поражение на изборите общински съветник ще ми стисне ръката и ще ми връчи плика с петнайсетте милиона от наградата „Джанбураска“ за детска литература. Петнайсет милиона. Мижава отплата за цялата тази тягостна вечер, разпределена между ресторанта с дългата вечеря в компанията на местните власти и наскоро откритата конферентна зала (още мирише на боя) с последвалите церемония по награждаването, реч на приключващия мандата си кмет, реч на встъпващия в длъжност кмет, реч на председателката на журито и завършително интервю с победителя, взето от журналистка с рибешки очи. Мижава отплата и за всичките й блудкави въпроси („До каква възраст вярвахте в Дядо Коледа?“; „Кой сезон предпочитате?“; „Забелязах, че не опитахте сладкишите: защо?“), на които отговарях със самоотвержена готовност до мига, когато нещата изведнъж взеха смразяващ обрат с нахлуването на една дама, която грабна микрофона и призова да й помогнем да удължи изкуствения живот на нейния деветгодишен син Матео (мой предан читател, както уточни), обявен за клинично мъртъв вследствие на автомобилна злополука и станал предмет на разпален граждански дебат относно това, дали е уместно да заема за неопределено време единия от двата автоматични респиратора в реанимационното отделение на болницата. „Помогнете ми“, каза с твърд глас. „Моят син живее живота на лалетата и на дафиновите плетове и има правото да съществува, докато сърцето му не спре да бие. А искат да му изключат машината, да му вземат органите. Направете нещо, моля ви, искат да го убият!“ Жената получи уверения от встъпващия в длъжност кмет, че никой няма да изключи машината, която поддържа живота на сина й, както и от приключващия мандата си кмет, че решението за закупуване на още два апарата за изкуствено дишане ще бъде одобрено идната седмица, преди новата градска управа да е поела задълженията си, след което, за мое безкрайно учудване, се върна на мястото си, за да догледа церемонията, а журналистката възобнови интервюто, сякаш нищо не се е случило, именно с този последен въпрос: вие, пауза, тъжен човек ли сте, въпросителна.
         Поемам си дъх, но не проговарям три, четири, пет, шест секунди и това е достатъчно отговорът ми да стане труден до невъзможност. Ако веднага кажеш „не“, да речем, или „да“, всичко е наред, никой не задълбава и разговорът продължава нататък. Но ако след подобен въпрос изпаднеш в размисъл, положението става сложно и отговорът ти непременно трябва да бъде искрен. Тъжен човек ли съм? Изправен пред стотима очакващи непознати, удивен от въпроса и от собственото си мълчание (и като съм почнал – от всичко останало също; например от това, че град със само два апарата за изкуствено дишане прахосва петнайсет милиона за награда за детска литература), засичам и не мога да се измъкна от оцепенението си. Журналистката ме гледа неотклонно, без промяна в изражението, окаменяла в усмивка, която повтаря въпроса до безкрай, а аз мълча и мисля. Дали съм тъжен? Женен съм за жената, която най-много съм обичал през живота си, и имам с нея здраво, умно дете, чието оцеляване не зависи от функционирането на някаква машина; баща ми почина преди две седмици след бърза агония, а аз никога не съм се разбирал с него, поради което смъртта му ме изпълни с вина; занимавам се с нещото, с което винаги съм искал да се занимавам, и получавам награда, защото явно съм се справил добре; подписах договор с издателя за трета книга и даже взех половината хонорар в аванс, само че след „Приключенията на Пицано Пица“ и отличената тук „Новите приключения на Пицано Пица“ вдъхновението ми се изчерпа и вече не знам какво да пиша. Тъжен човек ли съм?
         Мисля и си спомням. Спомням си, че Доминик Санда, горе-долу на сегашната ми възраст тогава, беше отговорила в едно интервю, в което я питаха за какъв тип жена се смята: „Не съм жена, а момиче.“ Спомням си, че като бях на девет години, ми поръчаха портрет при художник и картината се получи ужасно мрачна заради голямата тъга, която според артиста се долавяла у мен (интересно все пак у колко ли деца ще се долавя радост, ако ги курдисат облегнати на някакъв стол да позират по цели следобеди). Спомням си добрия стар Марти, невидимия приятел, който си бях измислил като малък, за да не играя все сам; непълните си сбирки от фигурки; безконечните години във военното училище; всички тупаници на шахмат, които трябваше да изям, докато се готвех за майстор; спомням си едно бивше гадже, на осемнайсет, което ме обвини, че съм й съсипал настроението, защото съм я завел на "Строжек"; после отново умиращия си баща, погребението под дъжда, майка и сестра ми, опрени на мен; но и несравнимата красота на моята съпруга и – от днес сутринта, докато си играехме на „новини с дистанционно управление“ – звънкия смях на сина ми, неговото изключително право да бъде ощастливяван от мен. Всичко това мисля и си спомням, докато разменям продължителен убийствен поглед с майката на момчето в кома, втренчена в мен точно както всички други, усмихната заради колебанието ми, но уверена, че ще го преодолея, и май даже любопитна, да, дори и тя, любопитна да чуе отговора, сякаш наистина я интересува. Сякаш има нещо общо с нейния дафинов плет.
         Не знам колко трае затишието. На мен ми се струва цяла вечност, но нямам представа колко трае. Знам само, че в някакъв момент отговорът се изплъзва от устата ми по собствено усмотрение, дребен и пъргав като мишле.
         - Вече не – се чувам да произнасям.

 

 

2

 

         […]
         - Аз ще ви откарам за петнайсет хиляди.
         Втори субект е заел мястото на първия: този е по-възрастен, по-нисък, по-масивен, с явно врял и кипял нос, налято шкембе, което а-ха да попука ризата, и грозно сиво сако, по чиято яка блещука мек слой свеж пърхот. И се усмихва.
         - Пирамидата, петнайсет хиляди – повтаря, като вижда, че се колебая. А аз се колебая и още как, защото продължавам да отчитам разни безобразни детайли от неговата особа. Един се откроява над другите: изпод полузапретнатите ръкави на сакото се подават направо голите му, космати ръце. Вярно, може и да изглежда без значение, но за мен това е важна подробност, защото зад нея се крие цяла история, която ей сега ще разкажа.
         Както споменах, никога не съм се разбирал с баща си, и както също споменах, баща ми почина наскоро, поради което хем ми е криво, хем се чувствам крив. По какъвто и повод да се сетя за него, в спомените ми винаги има и доза горчилка, която трови дори болката от смъртта му. Работата е там, че подробността с голите ръце под ръкавите на сакото иде право от един от малкото мигове в нашите отношения, за който си спомням без неудобство. Беше през 70-те, гледахме „Политическа трибуна“ по телевизията, в навечерието на някакви избори. Разбира се, не политиката беше причина за дрязгите ни, но тя несъмнено предоставяше отлични поводи за избухването им, та въпросната вечер помежду ни се задаваше паметен сблъсък: щяха да излъчват пресконференцията на Алмиранте, а аз бях убеден, че баща ми ще гласува за него и с това окончателно ще се докаже като фашист. Мама правеше торта в кухнята, сестра ми вече беше в Канада, двамата седяхме сами, без умиротворители наоколо, въобще – положение, от което можеше да се очаква най-лошото. Алмиранте говореше, а аз мълчах, за да оставя първия ход на баща ми и да съм в по-добра позиция за нападение, но за моя изненада, вместо по някое време да подхвърли обичайната си начална провокация (нещо от сорта на "ами прав е човекът"), този път и той не се обади. Алмиранте стигна до четвъртия си отговор, без никой от двама ни да е шукнал, когато най-сетне баща ми проговори. „Да нямаш вяра на хора с къс ръкав под сакото“, каза. Изпъченият и изпечен Алмиранте приличаше на председател на Червения кръст, само дето изпод ръкавите на безукорното му тъмносиньо сако се подаваха голи ръце и при едно по-обстойно вглеждане тази дреболия придаваше на вида му нещо смътно неприлично. Издаваше някаква немарливост, в която дори и аз никога нямаше да се сетя да го обвиня, понеже бях твърдо убеден, че Алмиранте баламосва народа тъкмо с елегантността си. Но ето, че това наблюдение (не мое, по дяволите, а на баща ми) изведнъж му изтръгна жилото и го остави да си приказва, все едно е по бели гащи и си реже ноктите на краката; свали му маската и откри един голтак, един недостоен за доверие голтак. Изчаках в слисано мълчание баща ми да каже още нещо, да се заяде с профсъюзите или с Пайета, неговите любими мишени, изобщо – да си поеме нормалните функции, но той не отвори повече уста и за първи път „Политическа трибуна“ свърши, без да е предизвикала и най-безобидното пререкание помежду ни. Не само това. След като посече Алмиранте, трябваше да осъзная, че баща ми не е фашист, а действително християндемократ (колкото и възможността някой да е действително християндемократ сама по себе си да продължаваше да ми изглежда абсурдна). Все едно, това поне е сигурно – никой не би направил подобен безмилостен коментар за човек, който тайничко му е легнал на сърце.
         […]

 

 

7

 

         […]

 

         - Е – казвам, – щом има пистолет, той рано или късно ще гръмне, нали? Във филмите това е правилото.
         - В американските – подскача. – В американските филми. Те са ги въвели разните там правилца, климакси, антиклимакси, "пистолетът рано или късно ще гръмне...". Но само американците ли правят кино на тоя свят? Вземи например "Мир на влизащия", великолепен руски филм, в който действието през цялото време се върти около един пистолет. Истински, зареден, едни хлапета го откриват в полето. Правят, струват – все около пистолета се въртят и ти все мислиш, ей сега ще гръмне, ей сега стана белята, а той така и не гръмва до края.
         Спира за миг, за да си хвърли фаса през прозореца и продължава:
         - Не, глупости, не е „Мир на влизащия“, а „Покрайнина“. Точно, „Покрайнина“, а режисьор май беше... Абе все едно, какво се напъвам? Всички станахте едни американофили...
         Добре, изтърсих нещо банално, не отричам, но с какво право този човек ще ме поучава? Хем точно на тема кино?
         - Извинете – намесвам се, – настрана, че не разбирам какъв ви е проблемът с американското кино, тъкмо вие ли негодувате, вие, с вашата стандартна американска риза с къс ръкав и твърда яка? Че кой в Италия носи такива? Никой, с изключение на мормоните, които впрочем са баш американци. Вие обаче не само имате риза с къс ръкав, но сигурно и нищо необичайно не виждате в нея, даже си слагате сако отгоре! И знаете ли защо? Защото за последните четирийсет години сте се нагледали на такива ризи в американските филми и сериали, ето защо; на гърбовете на холивудски актьори в истории, задължително построени с климакс, антиклимакс и пистолети, които рано или късно гърмят. Виждали сте по риза с къс ръкав и твърда яка Том Юъл в „Проклетите седем години“, Де Ниро в „Бясното куче и Глория“, Робърт Блейк във всички епизоди на „Барета“, Майкъл Дъглас в „Пропадане“, Денис Франц в оня сериал за нюйоркската полиция и Брадли Уитфорд в „Съвършен свят“, когато стреля – стреля – по Кевин Костнър (който, да ви припомня, е невъоръжен, защото неговия пистолет момченцето го хвърля в кладенеца). Тая риза е станала като телефона върху поставка на кухненската стена или баскетболния кош, закачен на...
         И тук се случва нещо странно, твърде унизително за мен, което отведнъж ми затваря устата. Мъжът прихва от сърце и смехът му отключва пълна програма от дихателно затлачване, все по-остро белодробно свистене и бухаща мокра кашлица. Превива се и ту поглежда мен, ту улицата, ту мен, ту улицата, а аз го следя безмълвен, докачен и сащисан.
         - Извинявай – изхриптява и се задавя от кашлица и смях.
         - Какво е толкова смешно?
         - Извинявай... – повтаря – без да искам... – Но кашлицата вече е надделяла и вихрената мощ, с която поглъща всичко останало, този човек не би трябвало да я подценява. В мълчание наблюдавам шумното зрелище на неговите здравни неблагополучия, докато той се мъчи да не изгуби управлението над джипа.
         - Уважавам гледната ти точка – казва, щом бурята отшумява. – Честно, някои от наблюденията ти бяха много интересни – кашлица, – да не говорим как свободно подхвърляш имена на филми, актьори и прочие, равен нямаш. – Пак започва да буха, после се прокашля: – Опасен си, право казваше баща ти. Само че тази риза е българска, сине, автентична пловдивска синтетика, изкуственяк до последната нишка: ако я доближиш до запалена клечка – лум! – ще пламне като чист бензин.
         Гледа ме с коварните си очи, после включва светлината над огледалото за обратно виждане, изгърбва се и с една ръка обръща навън яката на ризата, за да видя етикета.
         Добре, но мен етикетът на неговата риза дълбоко не ме вълнува, все още се чувствам унижен и измамен и не помръдвам и на милиметър. Той обаче настоява, още малко и ще си изтръгне яката, дава вид на човек, способен цяла нощ да кара в мрака с волан в едната ръка и обърната яка в другата, в очакване да се реша и да погледна проклетия етикет.
         „NIKO Chic“ прочитам. Е, и?
         - Нямаш представа колко народ носи ризи като тази из цяла Източна Европа – продължава. – Румъния, Украйна, България: щом вземе да се стопля, всички такива слагат. По техните краища не са навикнали на жега. Ходил ли си някога там?
         - Не.
         - Лошо...
         […]

 

 

11

 

         […]
         Гласът секва. Точно както вчера, изведнъж вече не ругае, и както вчера изглежда сякаш топлото юнско небе и настъпващият залез за миг опустяват без него. Сякаш всичко замира в очакване да открие дали това е някоя по-дълга пауза, или за днес сме приключили, а продължението следва утре по същото врече. Всъщност няма съмнение, че е така, защото за последните два дни Гласът даде ясно да се разбере: няма дълги и кратки паузи – или неговата си пауза, или нищо. Ала трябва да мине известно време, докато Земята, тук долу, схване, задейства поръждясалата си способност да нехае за всичко и възобнови своето обичайно въртене. Така че това всеобщо спиране – на мен, който днес спря всичките си задължения с изключение на едно, всичките си отговорности, с изключение на една – ми идва като дар: прави ме още по-лек, окончателно опразва погледа ми и го оставя да се рее свободен и чист в един слънцепоклоннически обход на хоризонта. Покривите. Дърветата. Бяло-червената антена на върха на хълма Марио. Три четвърти от купола на „Свети Петър“. Пирамидата. Газхолдерът, който Франческино кой знае защо нарича „Пощенският Колизей“. Една чайка, която планира мълчаливо, пълна господарка на полета си. Насочва се към мен, да, все по-очевидно насам, и каца точно отсреща – не мога да повярвам, – на парапета. Измерва ме с поглед изпъчена, хищно свъсена и кривоклюна: върти глава ту на едната страна, ту на другата, за да ме фокусира ту с дясното, ту с лявото око, сякаш между двата ракурса има разлика. Вероятно има. Гледа ме с такава настойчивост, че за един безкраен златен миг аз съм само онова мъгляво, незначително нещо, гледано от нея, и изпитвам абсолютен, съвършен покой, който ми се приисква да запомня завинаги. Сетне внезапно отлита – пуска се като камък в празното пространство и изчезва под чертата на парапета, за да се появи пак надалеч, вече забравила за мен, понесена нанякъде другаде.
         С дълга последна глътка довършвам джин-тоника си и ставам от шезлонга. Слънцето се скрива, денят свършва. Трябва да осмисля какво предстои. Трябва да се обадя на Ана. Изведнъж съзнанието ми се връща и с него нахлува потокът от мисли, подбуди, задължения и спомени, които са си мои и на никого другиго. Отново във всички неща започва да пулсира онзи principium individuationis, принцип на индивидуацията, който ме приковава към мен самия и натрапчиво повтаря – без да обяснява защо, – че аз съм аз, а не онова, което видя чайката, и главно, че аз не съм чайката, че това е моята тераса, а не сива точка на лазурен фон, върху която мога да кацна, за да си поема дъх, и че това, което дрънчи, е звънецът на моята врата, готово, край на отнасянето: наистина е моят звънец и наистина дрънчи и който и да е на вратата търси мен, този мен, който днес за цял ден успя да не съществува за другите, а преди малко дори и да не съществува изобщо, но който – ща, не ща – съм и знам, че съм. Да не говорим, че за съжаление май знам и кой натиска звънеца.

 

 

 

 

                           Романът предстои да излезе с марката на издателство „Колибри“

 

                           Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 07. януари 2009 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]