ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Прадо на Сан Херонимо. Нощ

ПЪРВА СЦЕНА

Дористео и Финардо във вечерно облекло.
Херарда с шапка и шал. Лисео, Фабио.

ДОРИСТЕО.

Чудесна свежест!

ФИНАРДО.

                                  И ухания.

ХЕРАРДА.

Фонтаните са тъй звънливи!

ДОРИСТЕО.

Херарда, няма по-красиви
и прелестни места в Испания.

ХЕРАРДА.

Какви басейни!

ДОРИСТЕО.

                                Просто чудни!

ХЕРАРДА.

Брилянтно светят те в нощта!

ДОРИСТЕО.

И как се плискат с лекота
водите бистро изумрудни.
Щастлива ли си ти сега?

ХЕРАРДА.

Щастлива съм до теб.

ДОРИСТЕО.

                         Да седнем!

ФЕНАРДО.

И пак към Прадо да погледнем!

ДОРИСТЕО.

Най-често казва се така:
настройте свойте инструменти!

ЛИСЕО.

Но струната се разхлаби.

ХЕРАРДА.

Че опъни я!

ДОРИСТЕО.

                         Може би
тъй трябва.

ФАБИО.

                         Почваме.

ДОРИСТЕО.

                                Почнете!

ФАБИО.

Какво?

ДОРИСТЕО.

               От Лопе - то е ясно!
Лисео, избери!

ЛИСЕО.

                               Внимание!
Романс с въздишки и желание.

ФИНАРДО.

Ти имаш хрумване прекрасно.

МУЗИКАНТИТЕ.   (Свирят и пеят.)

Щом те съзра така красива,
въздишам, в мен любов прелива,
а щом те няма,
изгарям в жажда преголяма.
Знай - моят поглед е блажен,
когато те съзре пред мен,
но щом изчезнеш някой ден,
сърцето в мойта гръд се свива,
въздишка, от любов прелива,
а щом те няма,
изгарям в жажда преголяма.

ВТОРА СЦЕНА

Лусиндо, Ернандо. Горните.

ЛУСИНДО.   (Встрани към Ернандо.)

Те мислеха да им попеят
певци.

ЕРНАНДО.

      Да, те са май пред нас.
Кой друг би пял по тоя час!

ЛУСИНДО.

Не пеят лошо... Да, умеят.

ЕРНАНДО.

В миг спряха, както при тревога
замлъкват птичкити в горат

ЛУСИНДО.

Отблизо виж ги в тъмнината!

ЕРНАНДО.

Сеньор, моли се днес на бога
да бъдеш умен!

ЛУСИНДО.

                          Щом обаче
Фениса ме влече - тогава
аз тук шега ще си направя.

ЕРНАНДО.

Щом ревността се смее, плаче
самата обич... Аз ще мина
като сеньор... А ти постой!

ЛУСИНДО.

Ще чакам!

 

(Ернандо минава загърнат край седналите и се връща
отново при своя господар.)

 

ФИНАРДО.

                Как изглежда той!
Виж ти глупак и половина!

ДОРИСТЕО.

Изгубил е жена си май
и дири да я прибере.

ХЕРАРДА.

Лисео, сам запей!

ЛИСЕО.

                                Добре.

ХЕРАРДА.

Не пей така високо!

ЕРНАНДО.   (Към своя господар.)

                                      Край!
Гласът е неин, няма спор.

ЛУСИНДО.

Херарда ли е?

ЕРНАНДО.

                           Точно тя е.

ЛУСИНДО.

Ах!

ЕРНАНДО.

Помощ да ти се желае?

ЛУСИНДО.

Дали е с онзи?

ЕРНАНДО.

                           Да, сеньор!

ЛУСИНДО.

Горко ми!

ЕРНАНДО.

               Че защо! Прощавай,
но ти не се ли радваш вече?

ЛУСИНДО.

Ох, колкото е по-далече,
по-скъпа е.

ЕРНАНДО.

             Не прекалявай,
гласа ти ще познаят.

ЛУСИНДО.

                              Спри!
Прегръща ли я?

ЕРНАНДО.

                        Да, не крия.

ЛУСИНДО.

А аз с очите ревност пия,
духът ми почва да гори.
Отрова, колко огорчаваш
живота ни чрез изпитите!
А твои чаши са очите,
чрез тях душите ни отравяш.
Не трябваше да идвам тук!

ЕРНАНДО.

Сеньор, да си вървим сега!
Забрави ли - пропит с тъга,
без сън те чака ангел друг?

ЛУСИНДО.

Кой друг?

ЕРНАНДО.

        Фениса... И се чудиш!

ЛУСИНДО.

Не ми се с ангели разправя.

ЕРНАНДО.

Ако е влюбена, тогава
нима не трябва да се влюбиш?

ЛУСИНДО.

При нея няма изневери.
Щом първи път обича, в мрака
тя като Херо ще ме чака
и в кулата си ще трепери.
Но тази тук е тъй проклета!
Тя се прегръща, аз се въся;
щом не внимавам, ще разкъса
душата ми на сто парчета.
С наметка ли си?

ЕРНАНДО.

                                  Ето на̀!

ЛУСИНДО.

Сложи я!

ЕРНАНДО.

                  Що пък за идея?!

ЛУСИНДО.

Измайстори пола от нея!

ЕРНАНДО.

Аз - твоя дама? Аз - жена?

ЛУСИНДО.

Я скрий се там, зад оня храст,
и преобличай се веднага!

ЕРНАНДО.

Да, но душата ми се стяга.

ЛУСИНДО.

Марш, глупчо!

ЕРНАНДО.

Пак ти казвам аз
да бдиш над мен, както небето,
а инак да не се обидиш
или учудиш, ако видиш,
че ме направят на решето.
                              (Излиза.)

ТРЕТА СЦЕНА

Лусиндо, прав и далече от Херарда. Дористео,
Финардо, Лисео и Фабио, седнали.

ЛУСИНДА.

Как ще цериш любов с лъжа красива?
Заблуда е, че се лекуват рани,
ако в гърдите твои изтерзани
под пепелта жив въглен се укрива.

 

От ревност, гняв и безразсъдност дива
душите ни нерядко са приспани.
Не виждам сън - да може да ни брани
от ревността, която ни убива.

 

О, ревност! Този свят те назовава
хазарт на любовта, за всички луди
димът на огъня ѝ те създава.

 

Съсипан от любовните заблуди,
какво че някой е заспал тогава,
когато с крясък ревността го буди.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Ернандо, с наметало и мантия, превърната в пола.
Лусиндо на авансцената. Херарда, Дористео, Финардо,
Фабио и Лисео.

ЕРНАНДО.   (Встрани към Лусиндо.)

Как ме намираш?

ЛУСИНДО.

                                       Красота!
Видът ти буди в мен надежда.

ЕРНАНДО.

А как полата ти изглежда?

ЛУСИНДО.

Добре.

ЕРНАНДО.

Наметката?

ЛУСИНДО.

                                    И тя.

ЕРНАНДО.

Нали съм хубавица цяла?

ЛУСИНДО.

Почти.

ЕРНАНДО.

                      А как ми е крачето?

ЛУСИНДО.

Я тръгвай!

ЕРНАНДО.

                        Трудност до небето
днес любовта ми е създала.
        (Приближават се до другите петима.)

ДОРИСТЕО.

Момент! Там двойка интересна
към нас дохожда - мъж и дама.

ХЕРАРДА.

Красавица... и то голяма!
И в тази дреха е чудесна!

ДОРИСТЕО.

Как!

ХЕРАРДА.

И парфюмът - образцов!

ДОРИСТЕО.

Май на таблетки тя ухае.

ФИНАРДО.

Таблетки в Прадо! Значи, тя е.
за...

ДОРИСТЕО.

За какво е?

ФИНАРДО.

                               За любов.

ДОРИСТЕО.

Но тя до тебе сяда... Ей я!

ХЕРАРДА.

Тя седна тежко и предвзето.

ФИНАРДО.

Е да, тежи й туй, което е пети елемент у нея.

ЛУСИНДО.   (На Ернандо.)

Прекрасна доня Стефания,
прохладата не ви ли грабва?

ЕРНАНДО.   (С женски глас.)

Не е прилично туй, че трябва
чак тук от леля да се крия.
Ах, от главата до петите
у мен напира любовта!

ЛУСИНДО.   (На музикантите.)

Сеньори, чакам песента!

ЕРНАНДО.   (С женски глас.)

Лусиндо, но защо мълчите?

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

Лусиндо е... Злощастен час!
Не, няма никаква измама,
че той обича тази дама,
която диреше край нас.
Напразно мислех, че желае
да потвърдя, че съм ревнива.
Любов, любов, така лъстива,
разбрах, че всичко в теб лъжа е.
Играта ми не бе достойна!
Той я разбра, той отмъщава
и с моя нож ме наранява.

ЕРНАНДО.   (На Лусиндо.)

Тя стана някак неспокойна.
Ти всичко майсторски докара!

ЛУСИНДО.

Да, в миг я клъцна ревността.

ДОРИСТЕО.   (Встрани.)

Ах, как разпалва в мен страстта
и колко зле й отговаря!
- Сеньор, изтичайте, защото
така ми се припи вода!

ДОРИСТЕО.

Веднага ще изтичам... Да,
аз само мисля ви доброто.
Сладкиш не ви е във вреда -
с водата ще ви освежи.

ХЕРАРДА.

Финардо да ви придружи!

ФИНАРДО.

Да го последвам ли?

ХЕРАРДА.

                          Но да.
Приятелите ви са тук.

ФИНАРДО.

Тогава хайде!

ДОРИСТЕО.

Хайде!

ФИНАРДО.

                       Сбогом!

 

               (Дористео и Финардо излизат.)

ПЕТА СЦЕНА

Херарда, Лусиндо, Ернандо и музикантите.

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

Как ми се ще сега, ей богу,
да бъда с него - с никой друг!

ЛИСЕО.

Да ви попеем ли?

ХЕРАРДА.

                                          О, не!
За миг ми се поиска в мрака
сама да бъда.

ФАБИО.   (На Лисео.)

                               Нещо чака.

ЛИСЕО.

Добре отпрати ги поне.

ФАБИО.

Да я оставим, без да спорим!

ЛИСЕО.

Ела да прекосим насам!

 

                  (Музикантите излизат.)

ШЕСТА СЦЕНА

Херарда, Лусиндо, Ернандо.

ХЕРАРДА.

Сеньора!

ЕРНАНДО.  (С женски глас)

                        Викат ли ме там?

ХЕРАРДА.

Бих искала да поговорим.

ЕРНАНДО.

Защо да поговорим с вас?

ХЕРАРДА.

Защото съм съседка ваша.

ЕРНАНДО.

Исусе, стана вече каша!

ХЕРАРДА.

Обидих ли ви с нещо аз?

ЕРНАНДО.

Как стана топло, не разбрах!
Лусиндо, хайде да вървим!

ЛУСИНДО.

О, чарът ви е несравним
и да го скривате е грях!
О, нека, прелестна сеньора,
се насладя на хубостта ви,
която в цял Мадрид се слави
и е на почит даже в двора.
Разкрийте си пред мен очите -
да будят завист и любов!

ЕРНАНДО.

Не ги вълнува тоя зов,
защото в тях личат сълзите.
Изплакват моите очи
порой сълзи от ревност дива.
Херарда, казват, е красива!

ЛУСИНДО.

Херарда ли ви огорчи?
Как стана всичко туй, не знам.
Ако я любя аз, дай боже,
дори на смъртното ми ложе
да нямам аз от вас балсам!
Ако е близка с мен, тогава
не ме прегръщайте! Дай боже,
сърцето мое да не може
сърцето ви да притежава!
Ако със нещо ме прехласне,
да нямам щастие, дай боже,
устата ви да не предложи
ни думи, ни целувки страстни!
Ако я срещна, най-накрая
кълна се: няма да ви мамя
и няма брак да сключим двама!

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

Тъй да се мъча и терзая!

ЕРНАНДО.

Ах, боже, що за заклинание!

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

Да се изсипят този ден
ей тези клетви върху мен,
ако търпя това страдание!

ЕРНАНДО.

Били сте тръгнали натам -
това ме трови тази вечер.

ЛУСИНДО.

Аз само вас обичам вече -
във вас съм влюбен и съм прям!

ХЕРАРДА.

Какво си мислите пък вие!
      (Нахвърля се върху Ернандо.)

ЛУСИНДО.

Какво ви стана? Полудяхте!

ЕРНАНДО.

На Стефания! Как посмяхте?

ХЕРАРДА.

Заплювам всички Стефании.

ЛУСИНДО.

Херарда, спри!

ЕРНАНДО.

                                                  На мене даже!?
                          Една жена, и то каква!

ХЕРАРДА.

Ще я убия.

ЛУСИНДО.

                         Не това.
Избягайте!

ЕРНАНДО.

                         Ще ме премаже!

 

                                 (Излиза.)

СЕДМА СЦЕНА

Лусиндо, Херарда.

ХЕРАРДА.

Коя е тя, кажи ми, куче!

ЛУСИНДО.

В мен влюбена е тази дама
и беше грешка преголяма
това, което тук се случи.
Тя е от висшите среди
и дните ти са преброени.

ХЕРАРДА.

Кой е загубен като мене -
сама сред толкова беди!
Пусни ме!

ЛУСИНДО.

                Стой! Ти лошо стори,
към мене се показа зла.
Аз няма тъй да позволя
нахално да ми се говори.

ХЕРАРДА.

Ах, моя радост, зла ли бях?

ЛУСИНДО.

Аз твоя радост?

ХЕРАРДА.

                                И богатство.
И аз извърших светотатство,
защото лошо се държах.
Не Дористео - теб избирам
и теб едничък обожавам,
душата си на теб отдавам.

ЛУСИНДО.

О, небеса! Какво съзирам?

ХЕРАРДА.

Ах, моя истина бъди ти
и с мен ела! Спести ми злото!

ЛУСИНДО.

Камшикът ви държи, защото
животни същи са жените.
Разбрах, че твоят нраве лош
и Стефания ме привлече.

ХЕРАРДА.

Лъч мой, защо си тръгваш вече?

ЛУСИНДО.

Защото падна твойта нощ.

ХЕРАРДА.

Поне до къщи изпрати ме!

ЛУСИНДО.

Безсмислено е.

ХЕРАРДА.

                                Виждам, мили!

ЛУСИНДО.

А ти самата не реши ли,
че Дористео твой любим е?

ХЕРАРДА.   (На колене.)

Сеньор, ела при мен, ела!
Аз ти се моля най-смирено
и ще разкрия откровено
причината да бъда зла.
От ревност всичко бе... Прости ми,
ела, не ставай тъй жесток!
Лусиндо, ти си моя бог!

ЛУСИНДО.

Обичаше ли ме, кажи ми!

ХЕРАРДА.

Да! Ти си моите очи!

ЛУСИНДО.

Помни, че ще платиш с кръвта си!

ОСМА СЦЕНА

Ернандо отново като мъж. Горните.

ЕРНАНДО.   (Тихо.)

Кой тука в жертва се принася?

ЛУСИНДО.

Тя толкова ме огорчи!

ЕРНАНДО.

Ако поискаш в този час
да отмъстиш по начин тънък,
Херарда чака удар звънък -
и майсторът ще бъда аз.
Сеньор!

ЛУСИНДО.

Ернандо, ти ли идваш?
Добре дошъл и добър вечер!

ЕРНАНДО.

Два часа в Прадо бродя вече,
а ти из Прадо не се виждаш.
Със шум домът й се изпълни...

ЛУСИНДО.

Не, друга беше тук...

ЕРНАНДО.

                                Така че
не беше Стефания, значи?

ЛУСИНДО.

Трещяха тука гръм и мълнии.

ЕРНАНДО.

Херарда ли е в тоя мрак?

ЛУСИНДО.

Да, тя е.

ЕРНАНДО.

Остав и я тук!
Виновен ще си ти - не друг.

ЛУСИНДО.

Херарда, ще се видим пак.

ХЕРАРДА.

Чуй!

ЛУСИНДО.

Няма смисъл.

ХЕРАРДА.

                                Спри, човече!

ЕРНАНДО.   (На Лусиндо.)

Показал се се смел, ей богу!

ЛУСИНДО.

С това, че ме обикна много,
Херарда ме отблъсна вече.

 

               (Двамата излизат.)

ДЕВЕТА СЦЕНА

Дористео, Финардо, Херарда.

ДОРИСТЕО.

За бога, случи се беда!
Тук всички лавки са закрити.

ФИНАРДО.

Освен една с врати разбити.

ХЕРАРДА.

Поизморили сте се... Да!

ДОРИСТЕО.

Сама ли си?

ХЕРАРДА.

                                Сама.

ДОРИСТЕО.

                                            Тогава
къде са другите?

ХЕРАРДА.

                                            Не зная.

ФИНАРДО

Претърсих Прадо чак до края.
Мадрид уж лете има слава
за този, който нощем скита
без щит и броня в тия храсти,
че има ледено и пасти,
вина и сладки до насита.

ХЕРАРДА.

Забавихте се, а една
внезапна болка ме нападна.

ДОРИСТЕО.

Навярно от нощта прохладна.

ХЕРАРДА.

По-скоро от горещина.

ДОРИСТЕО.   (На Финардо.)

Звездите знаеш ли?

ФИНАРДО.

                                            О, знам!
Виж - Мечката е над града
и вече се разсъмва.

ДОРИСТЕО.

                                    Да,
тя вече е високо там.
Да тръгнем, да поспиш и ти,
и ние...

ФИНАРДО.

Тази нощ премина.

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

Лусиндо, твоята изстина,
но моята любов пламти.

 

             (Излизат.)

ДЕСЕТА СЦЕНА

Улица. Лусиндо, Ернандо.

ЕРНАНДО.

По твоето спокойствие разбирам,
че смахнатата вече си забравил.

ЛУСИНДО.

Недей се подиграва!

ЕРНАНДО.

                             Кой извърши
в такъв момент едно такова чудо?

ЛУСИНДО.

Кой? Никой... Просто ме обичат лудо.
Небето да благослови лъжите.,
часа, гнева, движението, Прадо,
наметката и ревността!

ЕРНАНДО.

                                      Нима
не благославяш ти и Стефания?

 

А истината е, че нося белег,
какъвто тя с плесника си ми стори.

ЛУСИНДО.

Шт! Слушай, там прозорец се разтвори!

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Фениса на прозореца. Горните.

ФЕНИСА.

Сеньор!

ЛУСИНДО.

Кой вика в тъмнината?

ФЕНИСА.

Това съм аз - една жена.

ЕРНАНДО.

Фениса е, по къснина
напуснала си е кревата.

ФЕНИСА.

Кажете как ви вас зоват
и после ще се обясним!

ЛУСИНДО.   (На Ернандо.)

Почакай, за да не сгрешим!

ЕРНАНДО.

В Мадрид отдавна всички спят,
спи и Гонсало - той е стар.

ЛУСИНДО.

Лусиндо всички ме зоват.
Пред вас смирен съм тоя път,
щом жалбата не ми е дар.
На капитан Бернардо аз
съм първороден син.

ФЕНИСА.

                                  Разбрах.

ЛУСИНДО.

И вчера ви едва видях.
Нима съм тичал подир вас?
Или ви дебна с мисъл скрита?
Писма ли пиша и не редки?
Нима на вашите решетки
отнемам чистата защита?
Натрапвал ли съм се с разходки?
Посреднички ли ви смущават?

ФЕНИСА.

О, нека да не ви раняват
неволно моите уловки!
Не, ни на мен сте досадили,
ни на решетките ми здрави.
А жалбите ми са неправи
и мнимо сте ме огорчили.
Не сте ми писали и друг
не е посредничил за вас,
но туй, което мислех аз,
разбрахте и дойдохте тук.
Не можех, както бях свенлива,
да изразя пред вас страстта.
Но ум ми даде любовта,
а вие - дързостта ми жива.
Към мен домогва се баща ви,
но вие сте роден за мен.
Ако бог иска, някой ден
мой мъж дано да ви направи!
Баща ви е посредник мой -
това ли лудост се нарича?
Старикът подир мене тича,
пък аз по вас не знам покой.
Туй мое чувство ме накара
да тръгна по подобен пъ.
Сеньор, устата ми зоват
да оцените мойта вяра.
Имотът ми и красотата,
ако за вас са нещо, спрете
очите си на тях...

ЛУСИНДО.

Пестете,
не хвърляйте така словата!
Аз искам всичките да хвана
почти от вашата да хвана
почти от вашата уста,
за да не паднат сред калта,
а в моята душа огряна.
Благодаря ви най-горещо,
благодаря, че ви се нравя,
но се боя да си представя,
че е за мен такова нещо.
Когато в онзи миг успях
лицето ви да забележа,
у мен събудихте копнежа,
безсънието проумях.
Това, че бях подтиснат само,
ми пречеше да проумея
и бащината си идея,
и смисъла на мисълта му.
Понеже той бе раздразнен,
дойдох да ви съзра очите.

ФЕНИСА.

Разбрахте чувствата ми скрити.

ЛУСИНДО.

Разбрах цената тоя ден.
Когато разбереш цената,
ти вече си платил дълга си.
Щом татко е решил в ума си
да сключи брак със вас самата,
где ще отида аз, дете?

ФЕНИСА.

Спокойно! Те не ще успеят.
Децата им ще съумеят
да се оженят, а не те.
У всяка влюбена жена
изобретателност се крие.

ЛУСИНДО.

Изобретателна сте вие,
със силен дух и с хитрина.
Подобен план ви прави чест.

ФЕНИСА.

Не стане ли, аз съм изгубена.

ЛУСИНДО.

Изобретателната влюбена
ще ви наричам аз от днес.

ФЕНИСА.

Баща ви нека да прощава:
на него ще се позова,
да ви разкажа онова,
което майка ми на дава.
Щом искам да ви кажа нещо,
чрез укори ще го предам,
за да се видим после там,
където искаме горещо.
Ако се сърдя, наострете
уши - поръчка е за вас.

ЛУСИНДО.

Чудесна мисъл чувам аз
и в нея мъдростта ви свети.

ФЕНИСА.

Тъй ще разбирате от мене
какво и що се случва тук.
Ще сключим брак един със друг,
щом той реши да се ожени.
Измамата ще се разкрие
в деня, когато бракът стане.

ЛУСИНДО.

Дано не разберат целта ни
и любовта ни да я скрие!
Пресмятайте добре, защото
сте майсторка на хитростта.

ФЕНИСА.

Сега ми хрумна мисълта
как с вас да си спестим теглото.
Ще му поставя аз въпроса
тук да ви прати той самия
за моята благословия,
без майка ми да се ядоса.
Но искрен ли сте вие с мен,
или не сте - това да знам!

ЛУСИНДО.

Сеньора, аз ще ви предам
душата си от тоя ден -
тя ви обича тъй дълбоко!

ЕРНАНДО.

Сеньор, зората приближава,
хор славен я поздравява,
Венера вече е високо.
Дочу се току-що гласът
на пъдпъдък - той зазвънтя,
за да подсети любовта,
че вече е дошъл денят.

ФЕНИСА.

Любов, иди си! Ден изгрява
и ще ме дирят без съмнение.

ЛУСИНДО.

От татко искай позволение
да ви гостувам...

ЕРНАНДО.

                           Зазорява.

ЛУСИНДО.

Залог ми дай! Така ще мога
да се предам на сън дълбок.

ФЕНИСА.

Бих дала себе си в залог.

ЕРНАНДО.

Сеньор, привършвайте, за бога!

ФЕНИСА.

В замяна дай!
             (Хвърля му панделката си.)

ЛУСИНДО.

                    Какво? Не знам.

ФЕНИСА.

Любов!

ЕРНАНДО.

Пак ви напомням аз.

ЛУСИНДО.

Но тя е цялата за вас.

ФЕНИСА.

Прости!

 

             (Прибира се.)

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Лусиндо, Ернандо.

ЛУСИНДО.

Къде е?

ЕРНАНДО.

             Скри се там.

ЛУСИНДО.

Такова щастие!

ЕРНАНДО.

                       Почти си влюбен?

ЛУСИНДО.

                  Струва ми се, да!

ЕРНАНДО.

В Херарда?

ЛУСИНДО.

                       Няма и следа.

ЕРНАНДО.

Как тъй?

ЛУСИНДО.

         Ей тъй! Ще видиш ти, че тя е знатна и прекрасна.

ЕРНАНДО.

Това испански нрав наричам.

ЛУСИНДО.

А панделката по-обичам от хиляди Херарди... Ясно?

 

         (Излизат.)

ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Хол в дома на Херарда.
Дористео, Херарда.

ДОРИСТЕО.

Защо си хладна тоя ден
и истината пак спести?
Аз съм човек и мъж почтен.
Признай си: твоите мечти
Лусиндо ли задържа в плен?

ХЕРАРДА.

Изглеждаше ми несъмнено,
че ми е чужд, но снощи...

ДОРИСТЕО.

                                       Снощи?

ХЕРАРДА.

Беда се случи: мигновено
с хлада си - как, не зная още -
запали чувство вледенено.
Видя ли ти жената там?
До мене я доведе кой?

ДОРИСТЕО.

Лусиндо май доведе сам
девойката...

ХЕРАРДА.

                 Да, точно той.

ДОРИСТЕО.

Достатъчно е туй да знам.
Херарда, кой не се предава
пред ревността?

ХЕРАРДА.

                       Умрях от яд.
А ревността ми е такава,
че, честна дума, няма хлад,
над който да не надделява.
Добре обмислено - не крия
какво ми каза той самия
и туй, което ме попита.
И тайната й бе разкрита -
тя се нарича Стефания
и е почтена и добра.
Ернандо като лъч изгря
и каза, че заради нея
са в паника...

ДОРИСТЕО.

                       Ще полудея,
съдбата зле ме подигра.
Все пак ще мога да се справя!
Е, как се казва тя, кажи ми!

ХЕРАРДА.

Какво така те разгневява?

ДОРИСТЕО.

Кажи ми малкото й име -
ти го проклинаш.

ХЕРАРДА.

                       И съм права!
Тя Стефания се нарича.

ДОРИСТЕО.

Как?

ХЕРАРДА.

Стефания май бе казал.

ДОРИСТЕО.

Такава мъст ще ми прилича:
задето в твоя дом съм влязъл,
той нека моя дом обича!

ХЕРАРДА.

Как!

ДОРИСТЕО.

      Точно тъй зоват сестра ми.

ХЕРАРДА.

Но тази беше Стефания.

ДОРИСТЕО.

Да, тя е, тя е. Той ме мами.
Ако е нужно, ще се бия
с такъв грабител на честта ми.

ХЕРАРДА.

Той я ухажва и ми каза,
че храни срещу вас омраза
и че подготвя мъст.

ДОРИСТЕО.

                                           Уви!
Тя в Прадо щяла да върви
и снощи даже ми подсказа.
Край! Мойта чест е опетнена.
Херарда, остани щастлива!

ХЕРАРДА.

Научих тайна съкровена.

ДОРИСТЕО.

Щом той честта ми тъй убива,
за нея аз ще го оженя.

ХЕРАРДА.

Нима?!... Бедата ми по-рано
не бе тъй страшна както тази.

ДОРИСТЕО.

Защо говориш неразбрано?

ХЕРАРДА.

Щастлива би била онази,
която иска брака.

ДОРИСТЕО.   (Встрани.)

                              Странно!
Какво тогава да направя?

ХЕРАРДА.

Убий ме първо!

ДОРИСТЕО.

                           Туй остава.
Излез!

ХЕРАРДА.   (Избягва.)

Ах, глупав мой език!

ДОРИСТЕО.

Сестра ми... Кой в подобен миг
жадува тъй да отмъщава?
Финардо трябва ми виднага,
чрез него онзи ще открия.
На този рицар се полага
или да ми извади шпага,
или да вземе Стефания.
Не се ли разбере с добром,
ще свърша, сестро, със врага ти.
Законът повелява: щом
не искаш да сквернят дома ти,
и те не блудствай в чужди дом!

 

                   (Излиза.)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Зала в къщата на Белиса.
Белиса, Капитанът, Фениса, Фулминато.

ФЕНИСА.

Обръщам се с молба към вас:
за моя радост го сторете
и своя син ми изпратете,
щом майка ще му ставам аз.

КАПИТАНЪТ.

Да, много права сте в това.

ФЕНИСА.

Щом уредим така нещата,
да ми целуне той ръката
и аз ще го благословя.

БЕЛИСА.

Домът ми ваш е... Кой ви пречи
да го повикате дома?

КАПИТАНЪТ.

Ще дойде тук... Той проумя
това, което става вече.
Хей, Фулминато!

ФУЛМИНАТО.

                   Да.

КАПИТАНЪТ.

                          Веднага прати сина ми!

ФУЛМИНАТО.

                       Ще намеря
сина ви, мой сеньор!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                          От вчера
небето сякаш ми помага.
Днес моят поглед ще те види,
о, моя хубава мечта!

КАПИТАНЪТ.   (Встрани.)

Макар че го избягва тя,
все пак молбата ме обиди.
Млад, хубав е... И май изглежда,
че него трябва може би
да женя. Ще се наскърби,
че първо старецът се врежда.
Ще го хареса тя, той сам е
млад, също както тя е млада;
тя, свързвайки се с мен, ще страда
в брак без любов със старостта ми.
Допуснах грешка слепешката,
че пратих да го доведат.
Когато е голям синът,
изглежда твърде стар бащата.
Да, май че вече съм ревнив.
Не, втори път не ще я види.

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Лусиндо, Фулминато, Белиса, Капитанът, Фениса.

ФУЛМИНАТО.

Поручикът е тук... Той иде!

ЛУСИНДО.   (Встрани.)

О, боже, колко съм щастлив!
Днес тук са моите очи.
Сеньор!

КАПИТАНЪТ.   (Встрани.)

              Гневът ми ме надвива.
Теб за танцьор май по̀ те бива.

ЛУСИНДО.

Как!

КАПИТАНЪТ.

            Гъвкав, строен си - личи!

ЛУСИНДО.

Не ти ли тук ме призова?

КАПИТАНЪТ.

Ръка й целуни! И... кратко!

ЛУСИНДО.

Добре!

КАПИТАНЪТ.

                     Каква готовност!

ЛУСИНДО.

                                            Татко!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

Ах, колко смешно е това!

ЛУСИНДО.

Понеже майка сте ми вие,
по заповед, с уста прилежна,
целувам ви ръката нежна.

КАПИТАНЪТ.

Що за излишни глезотии!
Защо си толкова предвзет
и към „ръка“ прибавяш „нежна“?

ЛУСИНДО.

Устата ми не е небрежна
и слага тоя епитет.

ФЕНИСА.

Но той е умен, непредвзет е.

БЕЛИСА.

Какво тъй лошо ви направи?

КАПИТАНЪТ.

Стани! Съвсем не ми се нрави
да се целува с епитети.

БЕЛИСА.

Спокойно! И го оставете!
Да й целуне пък ръката
най-сетне!

ЛУСИНДО.

                    Вие сте бащата,
а аз - синът. Сеньор, простете!

КАПИТАНЪТ.

Не ме наричай тук баща!

ЛУСИНДО.

Понеже тя е твърде млада,
на вас съвсем не ви допада
туй „татко“ в моите уста.

КАПИТАНЪТ.

Ако човек е млад, тогава
приема всичко като дар,
но ако той е вече стар,
туй „татко“ зле го наранява.
Целувай й сега ръката!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

Добре се чувствам така.

ЛУСИНДО.

Подайте вашата ръка -
поука взех от вас самата.
                 (Тихо.)
Това е писъмце за вас.
    (Поставя в ръката й една бележка.)

ФЕНИСА.   (Встрани.)

Да, взех я.

ЛУСИНДО.

                Вече съм готов
и щом получа благослов,
ваш верен син ще бъда аз.

КАПИТАНЪТ.

              Как! Верен син ли? Май копнее
на път далечен да се впусне.

ЛУСИНДО.   (Встрани.)

Каква наслада в тия устни!

ФЕНИСА.

Бог нека с милост те огрее!
Да ти даде жена, да бъде
каквато заслужаваш ти,
такава да е тя почти,
каквато майка ти отсъди!
Бог да те пази от раздяла,
да чува твоя искрен зов;
тя, даващата благослов,
днес всичко вкупом би ти дала.
Да ти помогне бог да свикнеш,
че вече си ми подчинен,
и друга повече от мен
да не посмееш да обикнеш!
Бог нека те направи скромен,
послушен, за да смъкнеш ти
от бащините си плещи
един товар, и то огромен!
Разумен като никой друг,
да слушаш и обичаш с плам,
за мен да бъдеш после сам
като отмяна на съпруг.

КАПИТАНЪТ.

Как благославяш с лекота!
От брачна книга ли го знаеш?
Я стига вече да вещаеш!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

Ревнува.

ЛУСИНДО.   (Встрани.)

            Няма равна тя.

ФЕНИСА.

Едничка само дума, скъпа мамо!
  (Фениса разговаря с майка си,
а Капитанът с Лусиндо.)

БЕЛИСА.

Какво!

ФЕНИСА.

Видя ли този списък?

БЕЛИСА.

                                                Да.

ФЕНИСА.

Това е списъкът на всички рокли,
които той ми подари. Аз искам
да го прегледам тъй, че да не види
и да ме вземе просто за глупачка,
която предпочита някой накит
по-много от мъжа си... АЗ те моля -
позабавлявай го!

БЕЛИСА.

                             Добре.

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                                          О, боже!
Какъв предлог открих да прочета
това писмо, което сам Лусиндо
в ръката ми подаде - нещо важно
е може би и отговор е нужен.

БЕЛИСА.   (На Капитана.)

Аз искам да ви кажа две-три думи.

ФЕНИСА.   (Чете.)

„О, прелестно създание, баща ми,
ревнив, че си открила любовта ми,
ме праща в Португалия; спаси ме
от тая лудост, иначе съм мъртъв.
Аз писах, щом разбрах, че ще целуна
ръката ти - ах, помоли се богу
да позволи да ти се радвам много.“
                 (Встрани.)
Коя беда е по-голяма?
И ревност - тъй да ме язви?
Бог нека да ме вдъхнови
да поговорим с него двама!
                 (На Лусиндо.)
Разбрах писмото ти до мен.
Бог нека да предотврати
натам да се отправиш ти,
да те не виждам всеки ден!
И да ти каже нечий глас,
че там живее лудостта,
ти в мен живей чрез любовта -
днес Португалия съм аз!

ЛУСИНДО.

Как да говоря с тебе пак?
И как да те прегърна? Боже!

ФЕНИСА.

Тъй ще постъпя, че да може
след миг да ме прегърнеш.

ЛУСИНДО.

                                        Как?

ФЕНИСА.

Ще падна уж, а ти не стой,
към мен веднага се втурни
и след това ме прегърни!

ЛУСИНДО.

Спъни се!

ФЕНИСА.

             Падам... Боже мой!
     (Пада, Лусиндо я прегръща, за да я вдигне.)

КАПИТАНЪТ.

Какво?

ЛУСИНДО.

          Препъна се пред вас
сеньора майка ми, с ръка
сега я подкрепих така...

КАПИТАНЪТ.

Така ще я подкрепям аз!
               (Разделя ги.)
Излез, това не те засяга!

ЛУСИНДО.

Аз бях учтив, а той се мръщи!

БЕЛИСА.

Кажи, удари ли се, дъще?

КАПИТАНЪТ.

Напускай стаята веднага!

ЛУСИНДО.

Отивам си.

КАПИТАНЪТ.

             Я как се бави!

ЛУСИНДО.

Изгонваш ме оттук?

КАПИТАНЪТ.

                    Върви си!

ЛУСИНДО.   (Встрани.)

О ти, божествена Фениса!
Божествен ум, какво направи!
О, находчивост непринудена!
Чрез вас се виждат отстрана
способностите на жена
изобретателна и влюбена.

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Белиса, Фениса, Капитанът, Фулминато.

ФЕНИСА.

Кълна се, мамо, нищичко ми няма!

КАПИТАНЪТ.

И аз тъй мисля.

ФЕНИСА.

                 А синът ми где е?

КАПИТАНЪТ.

Той си отиде.

ФЕНИСА.

                         Много ми е лошо.

БЕЛИСА.

Да го възпрем ли? Беатрис, по-бързо.

ФЕНИСА.

Не, няма нужда.

КАПИТАНЪТ.

                         Онзи грубиянин
е причинил туй падане навярно.
Аз няма миг да го държа в дома си,
ни тук да влезе, докато е жив.

БЕЛИСА.

Ах, колко не обичате сина си!
Кълна ви се, че е приятен момък
и гледайки го с тези две очи -
да имаше такъв през младостта ми,
щях да го взема за съпруг с готовност.

ФЕНИСА.   (Встрани.)

И ето ти сега чудесен случай!

КАПИТАНЪТ.

Харесва ви негодникът!

ФЕНИСА.

                                  Чуй, мамо!

БЕЛИСА.

Простете, капитане, тук е битка
и всички слушат вас.

КАПИТАНЪТ.

                           Ах, как ревнувам!

ФЕНИСА.   (Встрани към майка си.)

Бележката не бе за рокли, нито
ми я предаде капитанът.

БЕЛИСА.

                                  Тъй ли?

ФЕНИСА.

Бе от Лусиндо.

БЕЛИСА.

                        И какво ти пише?

ФЕНИСА.

Неща, които ще ти бъдат смешни.

БЕЛИСА.

Изостряш любопитството ми.

ФЕНИСА.

                                            Иска
да се ожени.

БЕЛИСА.

                         За коя?

ФЕНИСА.

                             За тебе.

БЕЛИСА.

Какво дърдориш?
                                  Туй, което става:
че му харесваш, че се е увлякъл
в солидността ти, в твоя ум по-силно,
отколкото е влюбен в мен баща му.
И още пишеше, че с тоя брак
се сбират и богатствата ни, тъй че
наследниците на двете семейства
завинаги богати ще останат.
Да бе грамотна, би узнала много.
Той умолява ти да се застъпиш,
та да не го изпращат в Португалия.

БЕЛИСА.

Как тъй го пращат! Дъще, дъщерите,
ако са умни, цялата си радост
за радостта на майка си ще жертват.
Ти знаеш, че съм млада и честта ми
по-сигурно със мъж ще се опази,
и то с такъв красавец, по когото
очите ми ще изтекат напълно.
Ах, колко е вежлив и мил, и скромен!

ФЕНИСА.

Все пак кажи какво ще стане с него!

БЕЛИСА.

Какво?

ФЕНИСА.

Да му попречим да замине.

БЕЛИСА.

Замине! Как така? Прави и струвай,
но тази нощ при мен да дойде тайно!

ФЕНИСА.

Излез да поговоря с Капитана!

БЕЛИСА.

Тъй неподготвена ме изненада!
По-късо було трябва да си сложа,
ще се съветвам с мойто огледало...
Ако си влюбен, твоя съм всецяло!

 

             (Излиза.)

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

Капитанът, Фениса.

КАПИТАНЪТ.

Учудвам се, че тоя път
сами остави ни Белиса,
че погледи не ни следят.
Подай ми, прелестна Фениса,
ръката си!

ФЕНИСА.

                              Как тоя път
сте престаран във любовта!

КАПИТАНЪТ.

Ако те дразни почитта,
приятелски я дай, сеньора!

ФЕНИСА.

Страхувам се без други хора.

КАПИТАНЪТ.

Свидетел мой са ревността,
страстта, любовните мечти.

ФЕНИСА.

Добре, че с него сте суров
и че ревнивец сте почти.

КАПИТАНЪТ.

Предлага ли ти пак любов?

ФЕНИСА.

Той ми досажда.

КАПИТАНЪТ.

                           Вярвам ти.

ФЕНИСА.

От шум край нашата ограда
тъй силно се изплаших снощи,
че бях в несвяст от изненада.
Надигнах се, бе тъмно още.
Без дреха, в нощната прохлада
наметнах свойто наметало -
излизам и съзирам в двора...
Защо потръпва вашто тяло?

КАПИТАНЪТ.

Това е само гняв, сеньора,
от него причинен всецяло.

ФЕНИСА.

Намирам пак една бележка,
подхвърлена и без адрес...

КАПИТАНЪТ.

Що за постъпка нечовешка!
Ще го накажа още днес.

ФЕНИСА.

Бащата има участ тежка. Спокойно!

КАПИТАНЪТ.

                   Кой да подозре!
Ще го намеря аз след миг!

 

        (Излиза.)

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

Фениса.

ФЕНИСА.

Помогнах му да разбере
къде ще бъде моят плик.
Така ще схване по-добре,
каквото трябва да се схване:
че уговорих с мама вече
да обяви, че ще му стане
съпруга - тъй да се попречи
да го изпратят надалече.
Да, мама ще се окрили
и бурята ще се размине;
ако замине той, нали
ще страдам може би години
и всичко ще се провали.

 

        (Излиза.)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Ернандо, Лусиндо.

ЕРНАНДО.

Добре ли мина всичко, а?

ЛУСИНДО.

                                                  Ей богу,
да ме съзреше паднал на колене,
ти щеше да се забавляваш много.

ЕРНАНДО.

Смехът в подобен случай несъмнен е.

ЛУСИНДО.

Какъв ти смях? Съдбата твърде строго
Тантал наказа само, както мене -
той не докосна плодовете вкусни,
аз не целунах сладките й устни...

ЕРНАНДО.

Ръката й бе малко, а?

ЛУСИНДО.

                                   Тъй стана
че тя сподави, снежна, моя огън;
душата ми на гърлото застана
като вулкан, но трябва твърде много
вода, да угася сега вулкана,
а стигна до устата ми...

ЕРНАНДО.

                            Ей богу,
захала ли я?

ЛУСИНДО.

                      Как с уста скована
ще се захапе мрамор? Бе картина -
бих я целунал, даже да загина.

ЕРНАНДО.

Баща ти!

ЛУСИНДО.

           Замълчи, додето мине!

ДВАДЕСЕТА СЦЕНА

Капитанът, горните.

КАПИТАНЪТ.

Защо главата си навеждаш, синко?
А? Сякаш не ме виждаш...

ЛУСИНДО.

                                          Ако знаех
че тъй баща ми днес ще ми кори,
бих тръгнал за Япония дори.

КАПИТАНЪТ.

Недей се перчи! Аз не ти ли казах,
че тя, Фениса, е съпруга моя?

ЛУСИНДО.

Не ми ли заповяда да целуна
ръката й като на майка? Само
прибавих, че е „бяла“ и е „нежна“.

КАПИТАНЪТ.

Тогава „нежна“, а сега и „бяла“ -
започнал си да ставаш и мошеник!

ЛУСИНДО.

Неща такива щом те наскърбяват,
аз мисля, че се дразниш твърде лесно.
Кажи, с какво пък толкова те дразня?

КАПИТАНЪТ.

А туй, което чух, нима е нищо?
Че снощи под прозореца й, в двора,
си хвърлил близо, току до стената,
една бележка?

ЛУСИНДО.

                       Аз ли?

КАПИТАНЪТ.

                               Ти, подлецо!

ЛУСИНДО.

Кажи й да ти я даде, ще видим
какъв е почерка й...

КАПИТАНЪТ.

                                     Спри, защото
по-зле ще бъде, ако е от друг.

ЛУСИНДО.  (Встрани към Ернандо.)

Ернандо!

ЕРНАНДО.

Да, сеньор!

ЛУСИНДО.

                            Не чу ли?

ЕРНАНДО.

                                               Ясно!
Навярно тя писмо ще ти напише
и праща вест къде да го намериш.
Да, под прозореца й в двора...

КАПИТАНЪТ.

Слушай,
минават хора тук, а аз не искам
да разберат в Мадрид, че ще се женя.

 

             (Говорят ниско.)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЦЕНА

Дористео, Финардо, горните.

ДОРИСТЕО.

Той води разговор с баща си.

ФИНАРДО.

Е, и? Ще го прекъснеш, значи!

ДОРИСТЕО.   (На Лусиндо)

Бих искал да ви кажа нещо.

ЛУСИНДО.

Говорим двамата с баща ми.
И все пак мога ли да зная
защо ме дирите припряно?
      (На баща си.)
По-късно ще намеря време
да поговорим с тебе двама.
  (Оттегля се и разговаря с Дористео.)

КАПИТАНЪТ.

Какво желаят те, Ернандо?

ЕРНАНДО.

Приятели са.

КАПИТАНЪТ.

                          Май приказват
за дълг от карти.

ЕРНАНДО.

                                 Подозирам.

КАПИТАНЪТ.

Да прави дългове, е майстор!

ДОРИСТЕО.   (На Лусиндо.)

Не съм ви задължен за нищо,
дори съвсем не ви познавам
(затуй съм тъй безцеремонен
с подобен непознат идалго),
и хвърлих поглед към Херарда.

ЛУСИНДО.

Ако това е вашта жалба,
Херарда ви отстъпвам с радост.

ДОРИСТЕО.

Съвсем не е това.

ЛУСИНДО.

                        Така ли?

ДОРИСТЕО.

Да, има по-голямо нещо.
Присъствието на баща ви
ме кара тук да се въздържам.

ЛУСИНДО.

Онази смахната ви мами.

ДОРИСТЕО.

Засегнахте се от това,
че съм откраднал любовта ви
и искате да отмъстите,
като ограбите честта ми.
Сестра ми канили сте вие
и тя, невинна, но прекрасна,
била е снощи с вас във Прадо.

ЛУСИНДО.

Измислица премного странна!
Сестра ви не познавам даже
и не посягам на честта ви,
а и дома ви аз не зная.

ФИНАРДО.

Аз се страхувам, че Херарда
ви е измамила жестоко.

ДОРИСТЕО.

Как тъй измамила? Тя каза
за Стефания, чийто мъж
почина - той бе индианец.

ЛУСИНДО.

Сега ми стана ясно всичко.
Сеньор, бях в Прадо с друга дама -
за нея искам да се женя.
И за да скрия от Херарда,
преди да стане нашта сватба,
с внезапно хрумнало ми име
я назовах съвсем случайно;
то би могло да е Франсиска,
Антония, Инес, Хуана.
За бога, вярно е това!

ДОРИСТЕО.

Но за да мога да повярвам
и за да бъда по-спокоен,
макар че ми изглежда вярно,
обръщам се с молба, кажете,
как се нарича тази дама?

ЛУСИНДО.

Ще разберете много скоро,
когато и годеж направя.
Сеньор, наричат я Фениса
и е взаимна лъбовта ни.
На ъгъла на „Градинарска“
е къщата й, а оттатък,
почти отсреща, аз живея.
Баща ми там недоумява
и трябва с вас да се сбогувам,
затуй прощавайте!

ДОРИСТЕО.

Това са
въпроси на честта! Простете!
Над вас - хилядолетна радост!

 

           (Лусиндо излиза.)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЦЕНА

Капитанът, Дористео, Финардо, Ернандо.

КАПИТАНЪТ.

Къде се дяна?

ЕРНАНДО.

                        Знам ли?

КАПИТАНЪТ.

                                  Пак дуели!

ЕРНАНДО.

С тях говорете!

КАПИТАНЪТ.

                        Моля ви, сеньори!
Аз имам опит и ви виждам смели
да разрешите вашите раздори
с дуел - младежът, вече сте видели,
е моят син и сам със двама спори.
Аз съм до него: двама срещу двама,
така да няма никаква измама.
Във Фландрия бях с него през войните:
бях негов капитан, той мой поручик.

ФИНАРДО.

Сеньор, пред вас ще си сведат главите
и нищо лошо няма да се случи.
Те са от днес приятели открити;
нас просто страшна ревност ни подучи.
Но той, синът ви, с искреност голяма
откри, че обожава друга дама.
Узнахме името на любовта му -
той за Фениса в тоя миг мечае.

КАПИТАНЪТ.

Фениса ли?

ФИНАРДО.

                          Обича нея само
и с нея брак единствено желае.

КАПИТАНЪТ.

Желал бих повече сега смъртта му.

ДОРИСТЕО.

Ще заповядате ли нещо друго?

КАПИТАНЪТ.

                                                    Тя е
за мен предназначена, тя е моя!

ДОРИСТЕО.   (Встрани към Финардо.)

Той ни излъга.

ФИНАРДО.

                          Грешката е твоя!

ДОРИСТЕО.

Сестра ми гони той, разбрах веднага.

ФИНАРДО.

Излъга ни... По него!

ДОРИСТЕО.

                                       Този воин
по много подъл начин ни избяга.

ФИНАРДО.

При туй баща му е така достоен!

 

           (Дористео и Фанирдо излизат.)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЦЕНА

Капитанът, Ернандо.

КАПИТАНЪТ.

Предател! На жена ми да посяга,
с която сключвам брак благопристоен!
И да се хвали, че ще ми я вземе!

ЕРНАНДО.

Тъй ли е казал? Как да се приеме?

КАПИТАНЪТ.

Стой! Приготви му дрехите! Кой може
да го търпи в Мадрид? Ще го отправя
за Лисабон...

ЕРНАНДО.   (Встрани.)

                      Лусиндо се изложи.

КАПИТАНЪТ.

Възможна ли е наглост ей такава?
Как може през нощта да я тревожи?
И „майко“ на шега я назовава,
а може би „съпруго“ той й шепне.
Кой би могъл от ярост да не трепне?
Кажи му, че ще тръгне надалече,
след него ти - с ботуши!

ЕРНАНДО.

                                            Ожени се
преди това!

КАПИТАНЪТ.

                Не искам да ми пречи.
Да тачи краля той, а не Фениса!
В Мадрид не искам да се връща вече!

ЕРНАНДО.

Сеньор, не се ядосвай, примири се!

КАПИТАНЪТ.

Чудесно ще го наредя накрая,
с пройдохи ни се чудя, ни се мая!

първо действие | съдържание | трето действие