Томас Ман

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Смърт във Венеция“

 

Томас Ман

 

Превод от немски: Димитър Стоевски

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Чужд в еднаква мяра на всичко банално и ексцентрично, неговият талант сякаш бе създаден да печели едновременно както вярата на широката публика, така също възхитата и самоувереното участие на придирчивите читатели. Ето защо, задължаван още на младини от всички страни да се стреми към необикновени достижения, той никога не узна всъщност какво са безделието, безгрижието и небрежността на младостта. На около трийсет и пет годишна възраст във Виена той заболя и един тънък наблюдател се изказа по следния начин за него в обществото:
         - Видите ли, Ашенбах открай време е живял само така – и той стисна яко пръстите на лявата си ръка в пестник, - никога така – и провеси свободно разтворената ръка от облегалото на стола.
         Беше напълно вярно. И доблестно-нравственото в тези думи бе това, че той нямаше грубовата физика и съвсем не беше роден, а само призван за постоянно напрежение.
         По съветите на лекарите той като малко момче не ходеше на училище, а се подговяше вкъщи. Отрасна отделно, без дружба, и все пак трябваше рано да проумее, че беше издънка на род, в който рядкост не беше талантът, а физическата основа, от която се нуждае талантът за своето осъществяване, на род, който обикновено се проявява рано и способностите рядко стигат до дълбока старост. Но негова любима фраза беше: „Трябва да се държи докрай!” И в своя роман за Фридрих не съзираше нищо друго освен апотеоза на тия повелителни думи, които му се струваха като върховен израз на страдалчески деятелна добродетел. Ето защо той желаеше страстно да стигне до старостта, защото винаги беше смятал, че действително велика, всеобхватна и достойна за почит може да бъде назована само онази творческа дейност, на която е отредено да бъде характерно плодоносна във всички периоди на човешкия живот.
         Следователно, тъй като трябваше да носи на крехки плещи задачите, с които го бе натоварил талантът му, а пък искаше да стигне далеко, той се нуждаеше във висша степен от дисциплина, а тази дисциплина за щастие му беше вродена по бащина линия. На четирийсет и на петдесет години – също както на младини, когато други прахосват сили, шляят се и спокойно отлагат изпълнението на велики планове – той начеваше рано работния си ден с душ от студена вода върху гърдите и гърба, а после поставяше няколко високи восъчни свещи в сребърни светилници над горния край на ръкописа и в течение на два-три пламенни, добросъвестни утринни часа принасяше в жертва на изкуството натрупаните в съня сили. Трябваше да се прости – нещо повече: това говореше всъщност за победата на неговата етика – на ония несведущи хора, които смятаха, че светът на „Мая” и епичните сцени, дето се разгръщаше героичният живот на Фридрих, са продукт на сгъстена сила и на непрекъсната работа, докато в действителност те представляваха величини, наслоени благодарение на кратък всекидневен труд, съставен от стотици отделни вдъхновения. А бяха тъй напълно и на всяка точка превъзходни само затова, защото техният творец бе издържал години наред под напрежението на едно и също произведение със сила на волята и упоритост, подобна на оная, която някога бе покорила неговия роден край, а на същинската, окончателна обработка той бе посветил изключително своите най-силни и най-достойни часове.
         За да може едно значително дело на духа да упражни веднага широко и дълбоко въздействие, трябва да съществува тайно сродство, дори сходство между личната съдба на неговия създател и общата съдба на съвременниците. Хората не знаят защо отреждат слава на едно художествено произведение. Те съвсем не обладават съответната вещина, но мислят, че откриват техния жив интерес, ала действителна причина за одобрението им е нещо, което не може да се измери – симпатията. Веднъж на не толкова явно място Ашенбах бе казал неприкрито, че почти всички велики дела, които съществуват, са създадени въпреки противодействията, въпреки горест и мъка, сиромашия, изоставеност, телесна слабост, пороци, страсти и хиляди спънки. Ала това беше нещо повече от забележка, то беше опит, беше, кажи-речи, формула на живота и на славата му, ключ за неговото творчество – чудно ли е тогава, че то беше в същото време нравствен характер и външна изява на неговите най-своеобразни действащи лица?
         За новия, предпочитан от този писател героичен тип, който се повтаряше в различни индивидуални образи, един умен аналитик писа още в самото начало, че той застъпва схващането за „интелектуално и мъжествено юношество, което в горд свян стиска зъби и стои спокойно изправено, докато мечове и копия пронизват снагата му”. Това бе казано хубаво, остроумно и точно, макар формулировката да звучеше явно прекалено в пасивен тон. Защото стойкост в несрета и миловидност в мъка не означават само мъченичество – те са активно достижение, положителен триумф, и образът на свети Севастиан е най-хубавият символ ако не на изкуството изобщо, то поне на изкуството, за което става дума тук. Погледнеше ли дълбоко в тоя разказен свят, човек виждаше: елегантно самообладание, което до последния миг скрива от хорските очи едно вътрешно подкопаване, биологически упадък; жълта, чувствено занемарена грозота, която е в състояние да превърне кипналата си похот във високо лумнал чист пламък, да се издигне дори до господство в царството на красотата; бледна немощ, която черпи сила от огнените глъбини на духа, за да принуди цял един неустрашим народ да легне в подножието на кръста, в нейните нозе; любезно държане в пуста и строга служба на формата; фалшив, опасен живот, бързо съсипващ нервите копнеж и изкусност на роден измамник. Разглеждаше ли човек по-отблизо цялата тая съдба и още много други подобни, можеше да се усъмни дали изобщо има друг героизъм освен героизма на слабостта. Но във всеки случай: кое геройство би било по-съвременно от това? Густав Ашенбах беше певец на всички тия, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече съсипани, но все още изправени на нозете си, на всички тия моралисти на достижението, които – макар физически слаби и с недостатъчни средства – благодарение на някакъв екстаз на волята и разумно поведение могат поне за известно време да бъдат осенени от величие. Такива като тях има много, те са герои на епохата. И всички те се познаха в неговите съчинения, откриха, че са утвърдени, издигнати, възпети от тях, бяха му благодарни и прославиха името му.
         Той беше някога млад и груб в съгласие с времето и – зле напътен от него – направи всеявно погрешни стъпки, бе претърпял несполуки, бе се излъгал, бе се провинявал в думи и дела спрямо тактичността и благоразумието. Обаче доби онова достолепие, според което, както твърдеше той, на всеки голям талант били вродени естествен порив и жило; може да се каже дори, че цялото негово развитие беше съзнателен и упорит възход към достолепие, нехаен спрямо всички задръжки на съмнението и иронията.
         Живата, духовно незадължаваща осезаемост на образите служи за развлечение на широките буржоазни маси, обаче пламенно категоричната младеж се увлича само от проблематични неща, а Ашенбах беше проблематичен, бе и категоричен като всеки млад човек. Той бе служил робски на духа, бе експлоатирал до пълно изчерпване познанието, бе смилал зърното за посев, бе издавал тайни, бе подозирал таланта и вършил предателство спрямо изкуството… Нещо повече. Докато неговите творби забавляваха, възвисяваха и оживяваха изпълнените с вяра читатели, той, младият художествен творец, със своите цинизми за съмнителната същина на изкуството и на художественото творчество изобщо бе довеждал двайсетгодишните младежи дотам, че те затаяваха дъх.
         Но изглежда, че един благороден и способен дух не става тъй бързо и напълно безразличен към нищо друго, както към лютивото и горчиво дразнене на познанието, и сигурно е, че горестно добросъвестната дълбочина на младежа означава плитчина в сравнение с твърдото решение на мъжа, станал вече майстор, да отрича знанието, да го отхвърля, да го отминава с гордо вдигната глава, ако то е в състояние макар и мъничко да парализира, да обезсърчи, да унизи волята, делото, чувството и дори страстта.

 

 

 

---

 

Романът е преиздаден в поредицата „Модерна класика“, с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 11. януари 2010 г.
Публикация в кн. „Смърт във Венеция“, Томас Ман, Изд. „Колибри“, С., 2006, Пр. Димитър Стоевски

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]