Антонио Табуки

проза

Литературен клуб - над 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Изгубената глава на Дамашсену Монтейру“

 

Антонио Табуки

 

Превела от италиански: Нева Мичева

 

 

    На Антонио Касезе
    и на Маноло Циганина

Научна фантастика

 

Марсианецът ме срещна на улицата
и се изплаши от моята човешка невъзможност.
„Как може да съществува – помисли си, - създание,
което в съществуването влага такова отрицание на
съществуването?“1

 

Корица на книгата, снимка: Altera-bg.com

 

5

 

         Добре де, каза си Фирмину, как може човек да твърди, че не обича някой град, ако не го познава? Не е логично. Пълна липса на диалектика. Според Лукач прякото познаване на реалността е необходим инструмент за формулирането на критично мислене. В това нямаше съмнение. Така че Фирмину влезе в първата голяма книжарница и се огледа за пътеводител. Изборът му падна върху едно скорошно издание, с яркосиня корица и прекрасни цветни фотографии. Авторът се казваше Елдер Пашеку и освен впечатляваща осведоменост, текстът му издаваше безмерна любов към Порту. Фирмину не понасяше „техническите“ гидове, безлични и обективни, които изброяват сухи данни. Предпочиташе нещата, правени с ентусиазъм. Да не говорим, че в положението, в което се намираше, имаше нужда точно от ентусиазъм.
         И така, въоръжен с пътеводителя, се пусна из града, като се забавляваше да търси из книгата местата, по които го отвеждаха безцелните му стъпки. Озова се на „Руа Сау Бенту да Витория“, улица, която му допадна - особено понеже беше тъмна и прохладна в жегата и слънцето сякаш не успяваше да пробие по нея. Потърси я в удобния за ползване показалец и веднага я откри на страница сто трийсет и две. Установи, че някога се е казвала „Руа Сау Мигел“ и че през 1600 г. един монах на име Перейра де Новайш, за когото не бе чувал преди, живописно я е обрисувал на испански. Наслади се на витиеватото изложение на монаха за „casas hermosas de algunos hidalgos“, „красивите домове на някои идалгоси“: висши управници, кралски сановници и други градски натобили, които времето бе погълнало, но от чиито животи оставаха архитектурни свидетелства - фронтони и йонийски капители - да припомнят за дните на аристократизъм и разкош на улицата преди безмилостните ветрове на историята да я превърнат в плебейско сборище, каквото бе сега. Продължи огледа си и стигна до внушителната сграда на един богатски дом. Според пътеводителя той беше принадлежал на баронеса Да Регалейра и бе издигнат в края на XVIII век от някой си Жузе Монтейру де Алмейда, португалски търговец в Лондон: в него през годините се бяха помещавали централната поща, кармелитски манастир, държавна гимназия, докато накрая зданието беше станало седалище на съдебната полиция2. Фирмину спря за миг пред величествения портал. Съдебна полиция. Кой знае дали някой там вътре не се занимаваше с обезглавения труп, по чиято неясна следа бе поел и той. Кой знае дали някой строг магистрат, зает с разчепкването на протоколите от патологоанатомите, извършили аутопсията, не се мъчеше да се добере до самоличността на осакатеното тяло.
         Фирмину погледна часовника си и продължи. Беше почти пладне. „Аконтесименту“ трябваше да е вече по реповете в Порту - пристигаше със сутрешния самолет. Излезе на едно площадче, което не си даде труд да потърси в пътеводителя. Насочи се право към будката и купи вестника. Седна на една пейка. „Аконтесименту“ беше посветил на случая първата си страница, украсена с виолетова рисунка: силует на безглаво тяло и надвиснал отгоре му нож, от който капе кръв. Заглавието с огромни букви гласеше: „Трупът без глава - все още и без име“. Неговата дописка беше поместена на вътрешните страници. Фирмину я прочете внимателно и се увери, че няма съществени промени. И все пак забеляза, че пасажът, в който говореше за тениската, е леко редактиран, което го подразни. Потърси телефонна кабина и звънна в редакцията. Естествено, вдигна госпожица Одет и се опита да го разприказва - горката, вечно в тази количка; единствената й връзка със света бе телефонът. Първо се поинтересува дали в Порту наистина се яде толкова много шкембе, колкото разправят, и Фирмину каза, че се е постарал да го избегне. После - дали е по-хубаво, отколкото в Лисабон, на което Фирмину отговори, че е различно, но със собствен чар, който сега започва да открива. Накрая госпожица Одет го похвали за статията, която намирала за „завладяваща“, и даде да се разбере, че му заблазява за късмета да изживява такива вълнуващи приключения. И най-сетне го свърза с дикеркора.
         - Ало - рече Фирмину. - Гледам, че си мерим думите с пипетка.
         Директорът се засмя.
         - Стратегическа стъпка - отвърна.
         - Не виждам защо - каза Фирмину.
         - Виж, Фирмину - обясни директорът, - ти твърдиш, че Маноло Циганина е описал на полицията тениската до най-малки подробности, но в своето комюнике полицията е обявила, че трупът е бил с гол торс.
         - Ами да - загуби търпение Фирмину, - и?
         - Сигурно си имат причина. Няма да опровергаваме полицията, я. Мисля, че най-разумно е да си направим уговорка, че според някои стигнали до нас слухове, трупът е носел тениска с надпис Stones of Portugal. Да не излезе после, че твоят Маноло си е изсмукал всичко от пръстите.
         - Но ако не съобщим, че полицията премълчава тениската, си проиграваме новината - възнегодува Фирмину.
         - Сигурно си имат причина - повтори директорът. - И би билопросто чудесно, ако вземеш да я откриеш.
         Фирмину едва се сдържа. Ама че грандиозни идеи му хрумваха на директора. В полицията нямаше да го пуснат да припари, камо ли да му отговорят на репортерските въпроси.
         - Вие как бихте подходили на мое място? - попита.
         - Размърдай си мозъка де - каза директорът, - млад човек си, имаш въображение...
         - Кой е съдия-следователят, поел случая?
         - Добре го знаеш, Куартин, само че от него нищо няма да измъкнеш, всички данни му ги подава полицията.
         - Идеалният порочен кръг - изсумтя Фирмину.
         - Размърдай си мозъка. Затова съм те пратил в Порту: да потърсиш сам.
         Фирмину излезе от кабинката вир-вода от пот. И по-раздразнен от преди малко. Отиде на чешмичката в средата на площадчето и си наплиска лицето. Дявол го взел, помисли си, ами сега? На ъгъла видя спирка и в последния момент успя да скочи на автобуса за центъра. Поздрави се наум, че вече е овладял основните отправни точки на този град, чието разположение в началото му се беше сторило тъй негостоприемно. Помоли шофьора да му посочи спирката, най-близка до някой търговски център. По едно време човекът му даде знак, Фирмину слезе и чак тогава се усети, че не си е купил билет. Влезе в търговския център, огромна площ, която някой интелигентен архитект - този изчезващ вид - бе успял да добие от вътрешността на няколко стари постройки, без да съсипе фасадите им.
         Личеше си, че Порту е подреден град: на входа, в широкото фоайе, пълно с ескалатори, които се спускаха на подземното ниво или се качваха към горните етажи, имаше щанд с красиво момиче в светлосиня униформа, което раздаваше на клиентите диплянки с карта, където бяха отбелязани всички магазини и точното им местонахождение. Фирмину разучи своята и решително се отправи към коридор Б на първия етаж. Магазинът се казваше „Тишърт Интернешънъл“ и беше пълен с огледала и кабинки, пробни и рафтове, които се огъваха от стока. Няколко хлапета пробваха блузки и се любуваха на отраженията си. Фирмину се обърна към продавачката, дългокоса блондинка.
         - Търся си тениска - каза, - но специална.
         - Имаме за всякакви вкусове, господине - отговори момичето.
         Наше производство ли са? - попита Фирмину.
         - И наше, и чуждо. Внасяме от Франция, Италия и най-вече от Щатите.
         - Добре. Значи, искам я тъмносиня. Макар че всъщност всякакъв цвят става, важен е надписът.
         - Какво искате да пише?
         - Stones of Portugal.
         Тя се замисли за миг. Нацупи леко уста, сякаш тези думи нищо не й говореха, извади един дебел каталог, написан на машина, и показалецът й пробяга по редовете му.
         - Съжалявам, господине - каза, - няма такава.
         - Аз обаче съм виждал. Носеше я един симпатяга, с когото се засякох на улицата.
         Момичето отново се замисли.
         - Може да е реклама - каза накрая, - но нашите тениски не са рекламни, а от различни модни линии.
         Фирмину също се замисли. Реклама. Можеше да е рекламна тениска.
         - Да, но реклама на какво? Вие как мислите, какво ще е Stones of Portugal?
         - Ами - рече момичето - нова рокгрупа например, която да е направила концерт. На големите концерти на входа обикновено предлагат рекламни материали. Защо не попитате в някой музикален магазин? Понякога с албумите продават и тениски.
         Фирмину излезе и потърси в диплянката магазин за музика. Класическа или съвременна? Съвременна, естествено. Намираше се в същия коридор. Младичкият продавач се беше отнесъл в онова, което звучеше в слушалките му. Фирмину търпеливо изчака да бъде забелязан.
         - Да знаете гурпа на име Stones of Portugal? - попита.
         Момчето го изгледа и учудено вдигна вежди.
         - Нещо не се сещам - отговори, - да не са нови?
         - Май да.
         - От последните месеци?
         - Нищо чудно - рече Фирмину.
         - Ние гледаме да сме в час с най-актуалното на пазара - увери го продавачът - и най-новите групи засега са „Парвеню“ и „Лисабонските гарвани“, но тази, дето я търсите, честно казано, дори не съм я чувал. Освен ако не са абсолютно начинаещи.
         - Според вас има ли някаква вероятност начинаеща група да си направи рекламни тениски? - попита Фирмину, вече загубил надежда.
         - О, абсурд - отговори момчето, - те и професионалистите понякога не стигат дотам. Все пак в Португалия живеем, не в Щатите.
         Фирмину благодари и излезе. Часът бе почти два следобед. Нямаше желание да търси ресторант. Може би щеше да успее да хапне нещо при дона Роза. Стига основното за деня да не беше шкембе.

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Из стихосбирката „Урок по неща“ (1962) на бразилския поет Друманд ди Андради (1902-1987). - Б. пр. [горе]
2 В Португалия съдебната полиция е част от структурата на Министерство на правосъдието и се занимава с разследване на престъпления. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Романът все още се намира на книжния пазар с марката на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

 

 

Издателство ``Алтера``!

 

Електронна публикация на 09. април 2019 г.
Публикация в кн. „Изгубената глава на Дамашсену Монтейру“, Антонио Табуки, Пр. Нева Мичева, Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, С., 2013.

©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]