Джон Стайнбек

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „За мишките и хората“

 

Джон Стайнбек

 

Превод от английски: Тодор Вълчев

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Бавно като куче, което не иска да занесе топката на господаря си, Лени се приближи, отстъпи и пак приближи. Джордж щракна силно с пръсти и при този звук Лени сложи мишката в дланта му.
         - Нищо лошо не съм сторил, Джордж. Само си я галех.
         Джордж се изправи и метна мишката колкото можеше по-надалеч в сумрачния гъсталак, след което отиде да си измие ръцете в реката.
         - Ама че си ми глупчо! Да не мислиш, че няма да забележа мокрите ти крака – нали прецапа реката, за да вземеш мишката? – чу жалното подсмърчане на Лени и се обърна. – Какво си се разциврил като бебе! Боже мой, я се виж какъв мъж си!
         Устните на Лени трепереха, а от очите му се стичаха сълзи.
         - Недей така, Лени – прегърна го Джордж през рамото. – Не ти я вземам от проклетия. Тая мишка беше вече вмирисана. Пък и ти я беше съсипал от галене. Намери си друга да не е вмирисана и ще ти позволя да я задържиш известно време.
         Лени седна на земята и оброни глава.
         - Не знам къде да си намеря друга. Помня, че имаше една жена, която, щом хванеше мишка, ми я даваше. Но тази жена я няма тука.
         - Една жена, а? – присмя му се Джордж. – Даже си забравил коя беше тая жена. Ами че това беше собствената ти леля Клара. Но и тя престана да ти дава мишка. Ти все ги усмъртяваше.
         Лени го погледна нажален.
         - Те бяха толкоз мънички – взе да се оправдава той. – Аз си ги галех, пък те ме ухапваха; тогава ги стисвах леко и те умираха – само защото бяха толкоз мънички. Дано по-скоро се сдобием със зайци, Джордж. Те не са толкова мънички.
         - Майната им на тия зайци! Не бива да ти се дават живи мишки! Веднъж леля Клара ти даде една гумена, а ти не щя да я погледнеш.
         - Не ставаше за галене – каза Лени.
         Пламъкът на залеза изчезна от планинските върхове и в долината се спусна здрач, върбите и чинарите потънаха в полумрак. Едър шаран изскочи на повърхността на вира, пое въздух и пак изчезна тайнствено в тъмната вода, оставяйки кръгове отгоре. Листата зашумоляха отново и мънички пухчета върбов мъх полетяха надолу и кацнаха върху водата.
         - Ще събереш ли най-после съчки? – попита Джордж. – Ей там зад оня чинар има колкото щеш. Довлякла ги е водата. Хайде, събери ги.
         Лени отиде зад голямото дърво и домъкна наръч клонки и шума. Хвърли ги връз старото пепелище и няколко пъти се връща за още. Вече беше съвсем притъмняло. Над реката изсвистя гълъб. Джордж пристъпи към купчината и подпали сухата шума. Пламъкът запука между съчките и огънят се разгоря. Джордж разгърна одеялото и извади трите консерви фасул.
         Нареди ги до огъня, но така, че пламъкът да не ги докосва.
         - Тоя фасул ще стигне за четирима – рече той.
         Лени го наблюдаваше отстрани.
         - Аз го обичам с кетчуп – каза спокойно.
         - Обичаш, ама няма! – избухна Джордж. – Все искаш това, което няма. Ех, боже мой, да си бях сам, колко добре щях да си живея! Щях да си хвана работа и да се трудя, без да имам грижи. Никакви неприятности, а дойде ли краят на месеца, вземам си петдесетте доларчета, вдигам се в града и правя каквото си искам. Мога да седя цяла нощ в някое заведение. Да ям където ми хрумне, я в хотел, я другаде, да си поръчвам каквото ми душа иска. И то всеки месец, дявол го взел! Поръчвам си галон уиски или пък отивам в казиното да хвърля едни карти, да играя моникс.
         Лени клекна и погледна през огъня ядосания Джордж. Лицето му се смръзна от ужас.
         - А сега с какво се занимавам? – продължи гневно Джордж. – Занимавам се с тебе! А ти не си пазиш хляба и заради теб аз губя всяка работа, която намеря. Караш ме да обикалям непрекъснато страната. Но само това да е! Забъркваш разни каши. Правиш бели, а сетне пак аз те отървавам – вече почти крещеше. – Ти, смахнат кучи сине! Заради тебе непрекъснато се пека на огън. – После продължи превзето, както говорят малките момиченца, когато се подиграват едно на друго: - „Исках само да пипна роклята на онова момиче – исках само да я погаля като мишка.” А откъде да знае то, дявол те взел, че искаш само да пипнеш роклята му? То се дърпа, а ти стискаш, като че имаш мишка в ръцете си. То почва да пищи, а после трябва да се крием цял ден в напоителния канал и да бягаме през нощта от ония, дето ни търсят. Все такива ги забъркваш – все такива! Да можех да те сложа в клетка с един милион мишки и да те оставя да се забавляваш…
         Гневът му изведнъж се изпари. Той погледна през огъня лицето на Лени, на което бе изписана мъка, и се втренчи засрамен в пламъците.
         Беше вече съвсем тъмно, ала огънят осветяваше дънерите на дърветата и надвисналите клони. Бавно и предпазливо Лени заобиколи пълзешком огъня и се спря близо до Джордж. Клекна на петите си. Джордж обърна консервите да се стоплят от другата страна и се престори, че не забелязва Лени.

 

 

 

---

 

Романът е преиздаден в поредицата „Модерна класика“, с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 01. януари 2010 г.
Публикация в кн. „За мишките и хората“, Джон Стайнбек, Изд. „Колибри“, С., 2006, Пр. Тодор Вълчев

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]