Long temps je me suis cuche de bonne heure¹

Домът е пълен с решетки и недоверие, ако гледаш по-добре
мрачните му ъгли.
„Години съм си лягал рано“, шепне той.
„Поглеждах образа на Ил и образа на Магдалена,
преди да кажа лека нощ, поглеждах полилея,
излъчващ бяла светлина,
металните предмети, които бляскаха
и с мъка се откъсвах от гласовете гаснещи на деня.“
Докато го гледаш по-добре, домът,
пълен със стари мебели, възглавници и рамки,
се събужда от стъпките на майка ми по стълбата,
ръката й приглажда завивките или оправя
мрежата против комари
и устните, които угасяват пламъка на свещта.
Това са нявгашни истории, те
вече никого не занимават,
привързахме сърцата си, пораснахме.
Свежестта на планината не слиза никога
по-ниско от камбанарията,
която си приказва и отброява часовете -
ние я виждаме, когато идва в двора ни
следобед леля Дария Дмитровна Трофимович.
Свежестта на планината никога не докосва
мощната ръка на „Свети Никола“,
нито аптеката, която гледа с едно червено
и с едно зелено кълбо
като вкаменен презокеански параход.

За да достигнеш свежестта на планината,
трябва да се издигнеш по-високо от камбанарията
и от ръката на „Свети Никола“ -
около седемдесет или осемдесет метра - не са кой знае колко.
А все пак там шептиш, както като си лягаш рано,
и в свободата на съня изчезваше
горчивината на сбогуването,
не много думи, две-три само, това стига;
докато текат водите без страх да спрат,
шепнеш с глава, облегната на рамо на приятел,
сякаш не си израснал в смълчания дом с лица,
които ни тежаха и ни превръщаха
в неловки чужденци.
А нейде там малко над камбанарията
животът се променя.
Не е кой знае колко трудно да се изкачиш,
но толкова е трудно да се промениш,
щом къщата не е в каменната черкова,
а твоето сърце в дома, който потъва в здрача,
и всичките врати - заключени от мощната ръка
на „Свети Никола“.

1937

---

¹ „Дълго време си лягах рано“ - изречението,
с което започва романът на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време“ (бел. прев.)