Фернандо Санмартин

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ЛИСАБОН

 

Фернандо Санмартин

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Преди много години, в дни, когато тъгата ме преследваше, отидох в Лисабон. Беше начин да прекъсна всекидневието, да бъда друг, да разгадая желанието и да направя обещания, които разголват този, който не ги изпълнява. Лисабон беше, в началото, един силует в нощта. Но то се промени. Много скоро. От първия път, когато стигнах в него, с Експрес Лузитания, една хладна утрин, която още престоява маркирана в паметта, една утрин, която се превърна в пакт с онзи град, докато пиех кафе в бюфета на гарата Санта Аполония, едно прекалено горещо кафе, което ми изгори пръстите, когато хванах стъклената чаша, в която ми го сервираха. Но в живота човек се опарва много пъти: с един сбогом, със слънцето, с една жена, с мътното и със съмненията. Включително с мимолетното. Защото и крокерите парят. Прясно приготвени. На небцето.

 

* * *

 

         Има филми, които те оставят хладен, безразличен. Други, обратното, са като листче хартия, където някой е написал онова, което човек би искал да напише. Един от тези последните е озаглавен Dans la ville blanche1, на Ален Танер, и е един албум за меланхолията, уморите, алкохола, заблудите и секса. Развива се в Лисабон. И съм го гледал няколко пъти, защото ме очарова. Освен това ме изненадва актьорът Бруно Ганц, който играе моряк от търговски кораб, когато твърди: „Аз съм измамник, който се опитва да каже истината”.
         Мислел съм над това изречение. И над други негови, които мога да си спомня без никакво усилие (например, „Паметта и забравата имат един и същ произход”). Зад някои измами има ключ, понятие, без което животът не би съществувал. И това понятие е времето. В него е истината и безутешността. Времето е обвивката на едно сбогуване. Това последното написа писател от Тенерифе. И колко ми харесва тази дефиниция.

 

* * *

 

         Има хора, които си купуват обувките, правени по мярка в Милано, ризите в лондонски магазин на Джърман Стрийт, кожените облекла от флорентинската фирма на Виа Туорнабони. Аз не правя нищо от това. Защото единствената ми мания е да си купувам часовниците в Лисабон, ръчните часовници, тези, които служат да видиш часа в градски автобус, сутрин, при започване на затъмнение или когато някой отива на ненужна среща.
         Първия часовник, който купих в Лисабон, беше през едно слънчево утро, преди двадесет години, след като бях във Факултета по медицински науки, знам ли за какво отидох там!, след като бях съзерцавал статуята на доктор Соуза Мартинес2 и стотиците мраморни табели, които му благодарят за чудесата и услугите, които му приписват, след като слязох по Калсада де Сантана. Онази покупка направих в часовникарски магазин на Руа Барош Кейройз. Спомням си много добре кой бях аз, за какво бягах в Лисабон и как намирах сигурност в моите бъркотии.
         И преди няколко седмици купих нов часовник в Лисабон, последният засега. Със заплатеното за две литературни сътрудничества. Този път в Жоагара Ферейра Маркес. Но в тази бижутерия, като в други подобни, когато купуваш нещо, сядаш на маса от благородна дървесина, ти от едната страна и продавачът от друга, сякаш вместо да купиш часовник ще придобиваш недвижима собственост.
         Сигурното е, че ще продължа да нося часовници, купени в Лисабон. Защото във всекидневието е нужно да ни подтикват мании като тази. Мании, за да се залъгваме. Мании да се прислоняваме. Мании да знаем, че можем да подкастрим рутината. Мании, може би, за да се преустроим.

 

* * *

 

         На излизане от бижутерията Ферейра Маркес, на площада Росиу, си сложих часовника, който бях купил. Закрачих, защото имах уговорка в кафенето А Бразилейра. Сложил новия часовник, пристигнах много рано и седнах вътре. Скоро се появи мъж с лице на интелектуалец, който носеше бяла риза, малко намачкана, и вишневочервени на цвят тиранти. Седна на маса много близо до моята, и от кожена чанта извади няколко книги и бележник. Не можах да надвия любопитството си да погледна онези книги. Всичките разглеждаха психиката на човешкото същество в XXI век. Онзи мъж четеше страниците им скрупольозно, без да премигва, и използваше за бележките си две химикалки, една червена и една черна, и един молив. Когато ме огледа, сякаш четеше страница от своите книги, си тръгнах от страх, че следващите бележки ще направи за мене.

 

* * *

 

         Харесват ми шапкарниците. Харесват ми почти всичките. И в Лисабон влязох в една, Азеведу Руа, на площад Росиу, за да видя техните фуражки, техните шапки. Да съзерцаваш хоризонта със сложена шапка е като да закусваш пред морето. Но не си купих никаква шапка. Поради нерешителност. Случва ми се понякога. И оттам тръгнах, тъй като се намира много близко, към сладкарница Суиса. Поръчах си фанта и попитах за тоалетните, които са в мазето. Когато влязох, един модерен просяк си миеше краката в мивката. После се среса. Беше спретнат просяк. Видях го по-късно с едно куче и спален чувал. Носеше фуражка от сукно и погледът му бе чист, макар и малко сюрреалистичен. Завчера видях друг просяк. Беше облечен в черен костюм. Имаше брада на патриарх и едното рамо по-изпъкнало от другото. Носеше небесносини чорапи, които контрастираха с черното на панталона му. И ядеше сладолед с шоколадова глазура и бадеми. От онези с пръчка, която после се хвърля.

 

* * *

 

         Кафенето, в което винаги ми се иска да ходя, в Португалия, не е в Лисабон. То е Мажестик, в Порто. Последния път, когато бях там, един петък след като обядвах, имаше една старица, която като млада трябва да е била много красива. Устните й бяха начервени и роклята на капки. Беше сама. Също сам беше един плешив руснак, с блуза, каквато трябва да е носил Толстой в Ясна Поляна. Приличаше на мистик, но не беше. Защото ядеше без да спре сладкиши, които сервитьорка с бяло жакетче му носеше. Руснакът гледаше двойка влюбени, които си правеха снимки, не знаейки какво ще правят с тях, когато минат няколко години, не знаейки дали тези снимки ще се превърнат в религиозен обект или в хартия, хвърлена в боклука като в клада.
         Онзи ден, след като бях в Мажестик, поисках да си подстрижа косата и се отправих към най-красивата бръснарница в града, Барбеариа Венеза, с червени кресла, които имат алуминиеви стъпенки. Попитах дали ще ме вземат скоро и ми казаха, че е невъзможно. Имах един свободен час преди да се кача на влак към Лисабон. И го прекарах в барчето на хотел Инфанче де Сагреш, барче със слаба светлина, стени в тон с тъканта на диваните и дървени табуретки, залепени за бар плота. Поръчах си ginger-ale3. Нямаше никой друг в бара. Доспа ми се, защото беше идеално място за сиеста. Или да се мисли за края на света без никакъв страх. Но отидох на гара Сау Бенто, качих се на един влак и няколко часа по-късно пристигнах в Лисабон, на гара Санта Аполония. Кафенето на гарата, където толкова пъти бях закусвал, не съществуваше вече. На негово място намерих една Телепица и едно Стоп-Кафе. Но исках да се подстрижа, също както в Порто. Човек винаги се встрастява в простотии. Хванах такси и обясних на таксиджията нуждата си. Стори му се странно, защото ми каза, че нормалното е да молят да откара някого до някой пансион, до клуб фадо, до ресторант, до увеселителна зона или където има проститутки. Но това за бръснарницата не е често, добави. Ще Ви откарам, ми каза, до една елегантна бръснарница, която е наблизо, и на господина, така ме нарече, ще му хареса. В действителност ме остави на площад Рестаурадорес. Бръснарницата беше на Улица 1 декември. Беше хубава. Но бръснарят, с ножицата между пръстите, ми каза, че не е възможно да ме вземе, защото имало трима души преди това. Наблизо, на Руа Ауриа, забелязах, че на манекените в един магазин им сменят дрехите. Бяха манекени без коса, с космополитен вид; но изпълнени със самота, като онези кораби, които вкарват в бутилки.

 

* * *

 

         Една сутрин, когато въздухът миришеше на сини домати, се качих на трамвай 15, за да ида на площад Комерсиу. Трамваят беше пълен с туристи, които отиваха в Белен4. И трамваят, на Руа дос Фанкейрос, трябваше да спре. Един паркирал фургон не му позволяваше да мине. Слезе ватманът от трамвая, огледа превозното средство и след пет минути, след като се появи собственикът на фургона, трамваят продължи своята траектория. Онези минути послужиха за това двама италианци да ме попитат за колко време се стига до Белен. Казах им, че малко, че отсечката е къса. И си спомних други пъти, в които аз съм бил в Белен. Спомних си гробовете на Камоинш5 и на Вашку да Гама6 в църквата на Манастира на Йеронимитите. Спомних си един Христос на Кръста, изваян в нашарена дървесина, от Фелипе де Верис, който ме порази. Спомних си срещата, един следобед във влака на връщане в Лисабон, с моряци от Гуаяс, учебен кораб от Еквадор, и как слязох с тях в Алкантара, и как се качих на кораба и как пихме после, с повтарящи се наздравици, докато ми говореха за островите Галапагос и за жени.
         Но с трамвай 15 стигнах до площад Комерсиу, оставих туристите, които отиваха в Белен, и се отправих пеша към речната гара Терейро ду Пасу. Там купих билет, за да отида с ферибота до Барейро. И купих Диариу ди Нотисиас. Качих се на ферибота, водите на Тахо бяха пълни с кафяви медузи и във вестника, на последната му страница, се казваше, че писател, когото не бях чел, Александър Солженицин, е починал. Новината, на португалски, звучеше малко баладично, беше друга форма да се огласи една кончина: „O escritor russo Alexandre Soljenitsine, de 89 anos, premio Nobel da literature, morreu ontem a noite na sua residencia em Moscovo, vitima de una insuficiencia cardiasa aguda”.7
         Следобед не издирих никаква книга на Солженицин. Намерих една на Мигел Торга8, публикувана в Коимбра през 1959 година. Поговорих с книжаря. Имаше бяла брада и движеше бавно ръце, като думите си. Попита ме за Бласко Ибанес9.
         Свечери се. Слязох на площад Рестаурадорес. И минах по Руа 1o ди Дезембро, за да вляза отново във фризьорския салон. Но бяха затворили. И реших да забравя онази натрапчивост за подстригването. За да премина към друга.

 

* * *

 

         Четох Песоа10 в хотел Алфа Лизбоа. В стая на висок етаж, много висок, с огромен прозорец, гледащ към булевард Колумбану Пинейро. Когато се уморявах да чета Песоа, гледах такситата, зеления им покрив, размислях за разстоянието, меланхолията, фалшификациите, а после, за да не съм толкова духовен, се качвах на такси от тези, които бях видял, и отивах да вечерям в ресторант Руа дас Портайс де Санту Антану.
         Четох също Лобу Антунеш11 в Лисабон, в стая на хотел Тиволи. Четох го с пуснат телевизор, нещо, което никога не правя с никого. Но той винаги пише с пуснат телевизор. И то като казва, че когато пише, човек е по-близо до емоциите! Когато се уморявах да го чета, отивах в парка Едуард VII и влизах в Естуфа Фриа, една чудесна оранжерия, и в Естуфа Калиенте, друга оранжерия с големи кактуси от Мексико, Южна Африка или Боливия, с остъклен покрив, което кара човек да диша затруднено, защото е ужасяваща жега, сякаш в сауна сме загърнати в тюленова кожа.
         Хубаво е да четеш писателите в града, където са живели. И сега бих искал да мечтая с изрази, които познавам от португалски автори. За да почувствам, че съм отново в Лисабон. Изрази, които са като парапет. За да съм надникнал.

 

* * *

 

         Свършва лятото. Аз съм в Олорон Сент-Мари, малък град на юг във Франция. Пия чаша бяло вино. Това е едно Кло де Гируи, от Жюрансон. И тук, в едно бавно здрачаване и благоприятстващо щастието, си мисля, че моите пътувания до Лисабон се сливат помежду си, смесват се и се свързват, те са фрагменти от песни, които тананикам понякога. И мисля за елеватора на Калсада де Лавра, който има двадесет и две седалки; и за трамвай 28, който преминава на няколко сантиметра от някои къщи; и за въжетата за сушене на дрехи, които се виждат в Лисабон като в никое друго място; и за госпожата, която в Алфама ме предупреди за някакви злосторници, чакащи мене или когото и да е; и за някои билярди, които сега не бих могъл да кажа къде се намират, с типове с недобронамерен вид, които познават други теореми за щастието. Мисля за един ден, когато обядвах в Кашкайш, за имената на риболовните му кораби (Мирадору, Карла-София, Мария да Лус, Селести-Абел), за дългата алея до Бока до Инферно с едно сладко момиче. Мисля за дъждовно утро, без таксита, без нищо, на площад маркиз Помбал. Мисля, че да пътуваш е кубче лед, което ни удивява, когато го захапваме, за да опознаем същината на студа. Мисля за Мирадор де Санта Каталина, и аз в наблюдателницата, сам, окръжен от пиячи на бира, окръжен от анголци, които си носят слушалки да слушат музика; и от там виждам няколко пристигащи крана, червеникави на цвят, и кораби, кръстосващи река Тахо; и виждам повести и погледи без насилие, погледи без умора, погледи, които са разговори.
         Но във всяко пътуване има една пауза. И една среща със самия себе си, която не трябва да е прекалено дълга. Защото човек си задава въпроси и отговаря на които може. Мисля за Дока де Санту Амару, за Вашку да Гама, слушайки funky12 и отказвайки да участвам в едно караоке, отказвайки да се премоделирам. Мисля за тетрадката, която купих от магазин на Руа Анчита. Мисля за хлъзгавите плочки на всекидневното. Мисля, че да отидеш в други места, в градове, които не са нашия, означава да не падаш. И мисля, че без да пътуваме, на мнозина, ни остава само безпомощността. А това не.

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 В белия град (фр.), филм на швейцарския режисьор, сценарист и продуцент Ален Танер (Женева, 1929). Филмът е швейцарско-португарско-британска копродукция от 1983 г., представен на XXXIII Берлинаре същата година. - Б. пр. [горе]
2 Д-р Соуза Мартинес (1843-1897) е прочут лекар, грижил се за бедните. След смъртта му неговото име е въздигнато в култ от благодарност за „чудодейните“ излекувания. - Б. пр. [горе]
3 Джинджър-ейл (англ.) - Сладка газирана напитка, подправена с джинджифил. - Б. пр. [горе]
4 Белен е фортификационна кула в Лисабон, построена в началото на 16 век в чест на експедицията на Вашку да Гама. Тя е един от символите на града и на португалското могъщество през епохата на Великите географски открития. През 1983 г. кулата, заедно с манастира Жеронимуш, е включена в Списъка на световното наследство ЮНЕСКО. - Б. пр. [горе]
5 Луиш ди Камоинш (Коимбра, 1524 - Лисабон, 1580), национален поет на Португалия. Поезията му се вписва между класицизма и маниеризма и е предходник на барока. Награда на негово име, най-голяма за португалския език, е учредена през 1988 г. от правителствата на Португалия и Бразилия. - Б. пр. [горе]
6 Вашку да Гама (ок.1469-1524), известен португалски мореплавател, откривател на морския път до Индия, на която е назначен за вицекрал в 1524 г. и в която е починал. - Б. пр. [горе]
7 Руският писател Александър Солженицин, на 89 години, Нобелова награда за литература, почина вчера през нощта в своето жилище в Москва, жертва на остра сърдечна недостатъчност (португалски). - Б. пр. [горе]
8 Мигел Торга (Сао Мартиньо де Анта, Саброза 1907 - Коимбра, 1995), псевдоним на Адолфо Корея да Роха от 1934 г. Считан за най-големия португалски поет от XX век, носетил на Наградата Камоинш (1989). Издава 16 тома дневници и 6 тома автобиография. - Б. пр. [горе]
9 Висенте Бласко Ибанес (Валенсия, Испания, 1867 - Мантон, Франция, 1928), политик и световно известен романист от Поколението на 98-а година. - Б. пр. [горе]
10 Фернанду Антониу Ногейра де Сеабра Песоа (Лисабон, 1888-1935), поет, есеист и преводач, един от най-значимите автори в историята на португалската литература. - Б. пр. [горе]
11 Антониу Лобу Антунеш (Лисабон, 1942), португалски романист, журналист, психиатър, носител на Наградата Камоинш (2007) и на най-голямата награда на Португалия, ордена Сантиаго-Мечоносец (2005). - Б. пр. [горе]
12 Фънки (англ.), стил в джаза, тръгнал от 50-те години, свързан с хард боп или по-общо с фънки джаз и фънк, отнасящ се повече за формата на свирене с подчертано „черни“ характеристики в афроамериканската музика, отколкото до конкретен музикален стил. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Фернандо Санмартин, „Лисабон“, В градовете. Антология, координирана от Иларио Х. Родригес. Мадрид: Ноториус, 2009

Електронна публикация на 20. май 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]