Франсоаз Саган

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Добър ден, тъга“

 

Франсоаз Саган

 

Превод от френски: Елка Лазарова

 

Корица на книгата          Колебая се да нарека с красивото, строго име тъга непознатото чувство, смутно и благо, което ме обсебва. То е тъй цялостно, тъй себично, че почти се срамувам от него, а досега тъгата винаги ми се е струвала достойна. Не съм познавала нея, а само скуката, съжаленията, по-рядко – угризенията. Днес нещо ме обгръща като коприна, дразнеща и мека, и ме отделя от другите.
         През онова лято бях седемнайсетгодишна и безоблачно щастлива. „Другите” бяха баща ми и Елза, неговата любовница. Нека веднага поясня това положение, което отстрани би могло да изглежда неловко.
         Баща ми беше на четирийсет години, вдовец от четиринайсет; младееше, преливаше от жизненост и възможности, и когато две години по-рано завърших пансион, нямаше как да не проявя разбиране, че има връзка с жена. По-мъчно ми бе да приема, че последната биваше сменяна на шест месеца. Но очарованието му, новият лесен живот и собствената ми нагласа скоро ми помогнаха да свикна и с това. Баща ми беше лековат, но с делови умения; проявяваше неизчерпаемо любопитство, но бързо се отегчаваше. Жените го харесваха. Не се затрудних да го обикна, и то нежно, понеже беше мил, великодушен, весел и преизпълнен с любов към мен. Не си представям по-добър, нито по-забавен приятел. Тогава, в ранното лято, той бе дотолкова внимателен с мен, че дори ме попита дали не възразявам да прекараме почивката с Елза, настоящата му любовница. Нямах друг изход освен да го поощря, тъй като знаех, че не може без жени, пък и Елза нямаше да ни досажда. Тя беше високо червенокосо момиче с доста лек нрав, статистка в киното и в баровете по Шанз-Елизе. Беше приятна, не особено умна и без големи изисквания. Впрочем двамата с баща ми така се радвахме, че заминаваме, та не се получиха никакви разногласия. Той бе наел на средиземноморския бряг голяма бяла вила, уединена и прелестна, за която си мечтаехме още от първите юнски горещини. Тя си издигаше на скалист нос, а от шосето я отделяше борова горичка; козя пътека се спускаше до златисто заливче, опасано от червеникави скали, между които се плискаше морето.
         Първите дни бяха чудни. Прекарвахме часове на плажа, изнемогващи от жегата, и постепенно добивахме здрав загар – с изключение на Елза, която изгаряше и се белеше болезнено. Баща ми правеше сложни упражнения с краката, за да смъкне коремчето си, несъвместимо с донжуановските му наклонности. От зори бях във водата, хладка и прозрачна вода, в която се гмурках и изтощавах в безразборни движения, за да измия от себе си всички сенки, всички прахоляци на Париж. Излягах се на пясъка, гребвах от него в шепа, оставях го да изтече между пръстите ми – жълтеникава гальовна струйка. Казвах си, че той изтича като времето, че това е простичка мисъл и че е приятно да ти минават през ума простички мисли. Беше лято.
         На шестия ден видях Сирил за пръв път. Той плаваше с малка платноходка успоредно на брега и се преобърна точно пред заливчето. Помогнах му да извади вещите си от водата и между изблиците смях узнах, че се нарича Сирил, че е студент по право и че прекарва ваканцията с майка си в една от съседните вили. Беше южняшки тип, много смугъл, с открито лице и нещо уравновесено и покровителствено, което ми допадна. А иначе отбягвах питомците на университета, твърде резки, прекалено заети със собствената си личност и най-вече с младостта си – в нея те намираха сюжет за драма или оправдание за отегчението си. Не обичах младежите. Пред тях далеч предпочитах приятелите на баща ми – четирийсетгодишни мъже, които разговаряха с мен кавалерски и с умиление, засвидетелстваха ми нежност и на баща, и на любовник. Сирил обаче ми хареса. Беше висок и на моменти красив, с красота, която вдъхваше доверие. Без да споделям нетърпимостта на баща ми към грозотата, заради което често общувахме с глупаци, изпитвах своего рода смущение и отчужденост пред хората, лишени от всякаква физическа привлекателност – тяхното примирение, че не са харесвани, ми се струваше непристоен недъг. Защото нима търсехме друго, освен да бъдем харесвани? Дори днес не съм наясно дали в това пристрастие към завоеванията се крие излишък от жизненост, жажда за власт или пък подмолна, ненаказана потребност да се самодокажем и да намерим подкрепа.
         На тръгване Сирил предложи да ме учи да управлявам платноходка. Прибрах се за вечеря погълната от мисли за него и почти не участвах в разговора. След като станахме от трапезата, отидохме, както винаги, да се изтегнем на шезлонгите на терасата. Небето беше обсипано със звезди. Гледах ги със смътната надежда, че ще преварят времето си и ще започнат да падат, образувайки лъчисти бразди. Ала беше едва началото на юли и те не помръдваха. Из чакъла на терасата свиреха щурци. Навярно бяха хиляди, упоени от зноя и от луната, щом по цели нощи издаваха странния си звук. Бяха ми обяснили, че те всъщност триели едно о друго твърдите се надкрилия, но аз предпочитах да си внушавам, че тази гърлена, дълбока песен е инстинктивна като зова на котките през март. Тъкмо тогава баща ми се прокашля и се надигна от шезлонга.
         - Искам да ви съобщя, че ще имаме гости – рече. Корица на книгата
         Отчаяно затворих очи. Наистина, такова спокойствие не можеше да продължи безконечно.
         - Бързо кажете кой! – възкликна Елза, всякога жадна за светски прояви.
         - Ан Ларсен – отвърна баща ми и се извърна към мен.
         Погледнах го, твърде изумена, за да реагирам.
         - Бях я поканил да дойде, ако се почувства уморена от модните си колекции, и тя... ами тя пристига.
         Умът ми не го побираше. Ан Ларсен беше стара приятелка на горката ми майчица и с баща ми не поддържаше почти никакви отношения. Все пак две години по-рано, след излизането ми от пансиона, баща ми, който се чудеше какво да прави с мен, ме прати при нея. За една седмица тя ме облече с вкус и ме научи на обноски. Това ми вдъхна пламенно възхищение, което тя умело пренасочи към един младеж от своята среда. И тъй, аз й дължах първите си елегантни тоалети и първата си любов, та изпитвах дълбока признателност към нея. На четирийсет и две години тя беше много привлекателна и много търсена жена с красиво лице, гордо, уморено и безразлично. Именно безразличието бе единственото, за което можеше да бъде упрекната. Тя беше любезна и далечна. Всичко у Ан говореше за овладени чувства и душевно спокойствие, което действаше смущаващо. Макар и разведена, свободна, не беше известно да има любовник. Впрочем ние не се движехме в едни и същи кръгове: тя общуваше с изискани, умни, ненатрапливи личности, а ние – с шумни, жадни за живот хора, от които баща ми не искаше друго, освен да бъдат красиви или забавни. Смятам, че тя донякъде презираше баща ми и мен заради пристрастието ни към развлеченията и към всичко повърхностно, тъй както презираше крайностите изобщо. Събирахме се само на делови вечери – тя се занимаваше с висша мода, а баща ми с реклама, - а иначе връзката се поддържаше само благодарение на спомена за майка ми и на моите усилия, защото въпреки страхопочитанието си аз много й се възхищавах. Тъй или иначе, ненадейното й посещение ми се струваше досадно, като имах предвид присъствието на Елза и представите на Ан за моето възпитание.

 

 

 

---

 

 

Книгата е издадена на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

Електронна публикация на 08. август 2014 г.
Публикация в кн. „Добър ден, тъга“, Франсоаз Саган, пр. Елка Лазарова, Изд. „Фама“, 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]