Фернандо Сабино

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ЕДИН ГОЛ МЪЖ*

 

Фернандо Сабино

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

         Фернандо Сабино е роден през 1923 г. в Бело Оризонте, столицата на Минас Жерайс. Работи, включително и като писател, чиито заслуги са признати в родния му край. През четиридесетте години заминава за Ню Йорк като служител на бразилското консулство. Но, едва когато през петдесетте се премества да живее в Рио де Жанейро, творчеството му започва да оказва влияние на национално ниво. Романът “Маркирана среща” (1956), история за неориентирани младежи, отдадени на мимолетни удоволствия, огорчени, отегчени и отчаяни, маркира, сякаш заглавието е пророческо, цяло едно поколение, борещо се да намери смисъл в изостаналата страна, в свят, травмиран от Втората световна война, травмиран и от Студената война. Творчеството му, отличено с редица награди, е огромно, почти неизброимо. Включва романи, новели, разкази и хроники. Някои творби никога не са преставали да бъдат много търсени. През 1999 г. романите “Големият глупак” (1959) и “Момчето и огледалото” (1982) са имали, всеки от тях, по петдесет и пет издания. А “Маркирана среща” през същата година е излязла за седемдесети път. Текстът на “Един гол мъж” (заглавие и на книга – с тридесет и осем издания до 1999 г.), подбран тук, е нещо средно между хроника на нравите и градски разказ за индивида. Описва забавен епизод, вече филмиран в киното и телевизията. На практика, този разказ, написан през далечната 1960 г., е задължителен за всяка бразилска антология на ХХ век. Фернардо Сабино умира на повече от осемдесет години в Рио де Жанейро – на 11 октомври, 2004 г. По негова молба на гроба му има епитафия със следното съдържание: “Тук почива Фернандо Сабино, който се роди мъж и умря момче.”

 

 

 

         Щом се събуди, каза на жена си:
          – Слушай, миличка, днес е денят за плащане на вноската за телевизора, ще дойде оня тип със сметката, това е сигурно. Обаче вчера не донесох пари от града, на нула съм.
         – Обясни това на човека – предложи жена му.
         – Не ми харесват тия работи. Правят те да изглеждаш мошеник, обичам стриктно да изпълнявам задълженията си. Слушай, когато той дойде, ще стоим тихо тук вътре, няма да вдигаме шум, за да си помисли, че няма никой. Ще го оставим да чука, докато му писне – утре ще платя.
         Малко по-късно, след като бе свалил пижамата си, се упъти към банята, за да се изкъпе, обаче жена му вече се беше заключила вътре. Докато чакаше, реши да си направи кафе. Сложи да се вари вода и отвори задната врата, за да прибере хляба. Понеже беше абсолютно гол, внимателно се огледа насам и натам, преди да се осмели да направи двете крачки до пакетчето, оставено от хлебаря върху мраморния парапет. Все още беше твърде рано, не можеше да се появи никой. Обаче, пръстите му едвам бяха докоснали хляба и вратата зад него се хлопна с трясък, блъсната от вятъра.
         Ужасен, той се втурна към звънеца и след като позвъни, остана да чака, оглеждайки се тревожно наоколо. Чу как вътре водата на душа внезапно спря, но никой не дойде да отвори. Със сигурност жена му мислеше, че е човекът за телевизора. Почука с кокалчетата на пръстите:
         – Мария! Отвори ми, Мария. Аз съм – повика я, снижавайки гласа си.
         Колкото повече чукаше, толкова по-тихо ставаше вътре.
         Докато траеше това, чу как долу се затваря вратата на асансьора, видя показалецът бавно да изкачва етажите... Този път беше човекът за телевизора!
         Не беше. Скрит на стълбището между етажите, изчака асансьорът да отмине и се върна пред вратата на апартамента си. Продължаваше нервно да държи в ръце пакета с хляб:
         – Мария, моля те! Аз съм!
         Този път нямаше време да настоява – чу стъпки по стълбите, бавни, равномерни, идваха отдолу... Обзет от паника, се огледа наоколо, направи един пирует и така гол, с пакета в ръка, сякаш изпълняваше гротеска на зле подготвен балет. Стъпките по стълбите наближаваха, а той нямаше къде да се скрие. Изтича към асансьора, натисна копчето. Едвам отворил вратата и влязъл вътре, мина прислужницата, бавно, поемайки нагоре към следващата площадка на стълбището. Той въздъхна облекчено и с пакета хляб обърса потта от челото си. Но ето че вътрешната врата на асансьора се затвори и той започна да се спуска. Това ужаси голият:
         – О, само това не!
         Ами сега? Долу някой щеше да отвори вратата на асансьора и да се натъкне на него, гол-голеничък, би могъл да е и някой познат съсед... Осъзна, както бе объркан, че бива отнасян все по-далече от апартамента си. Вече започваше да преживява действителен кошмар по Кафка. В него, в онзи момент, се настаняваше най-истинският и безумен Режим на Терора!
         – Само това не – повтори гневно.
         Вкопчи се във вратата на асансьора и със сила я отвори между етажите, като по този начин го накара да спре. Пое дълбоко въздух и затвори очи, за да си създаде моментната илюзия, че сънува. После се опита да натисне копчето на своя етаж. Долу продължаваха да викат асансьора. Най-напред: “Авария – стоп!” Много добре. Ами сега? Ще се качи или ще слезе? Внимателно пусна аварийния бутон, пусна също вратата и продължи настойчиво да натиска за нагоре. Асансьорът тръгна нагоре.
         – Мария! Отвори тая врата! – крещеше, този път блъскайки с юмруци – вече без никаква предпазливост. Чу как зад него се отваря друга врата. Стреснат се обърна, опирайки задника си върху касата на вратата, като напразно се опитваше да се покрие с пакетчето хляб. Беше старата от съседния апартамент:
         – Добър ден, госпожо – каза той объркан. – Представете си как аз...
         Възрастната жена с ужас вдигна ръце нагоре и извика:
         – Господи помилуй! Хлебарят е гол!
         И се втурна към телефона, за да повика полицията:
         – Има гол мъж пред вратата!
         Други съседи, чули крясъците, се стекоха, за да видят какво става:
         – Някакъв извратен!
         – Гледай, какъв ужас!
         – Не, не гледай! Веднага влизай вътре, скъпа!
         Мария, съпругата на несретника, най-накрая отвори вратата, за да види какво има. Той влетя като ракета и бързо се облече, без дори да се сети за банята. Минути след това, когато отвън се възцари спокойствието, някой потропа на вратата.
         – Сигурно е полицията – каза той, все още запъхтян, и отиде да отвори.
         Не беше. Беше човекът за телевизора.

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 15. февруари 2015 г.
Публикация в кн. „Още бразилски разкази“, Посолство на Бразилия, Издателство „Пет плюс“, С., 2014 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]