Плутарх

античност

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

Из „Успоредни животописи“

 

Превод от старогръцки: Драгомира Вълчева

 

 

 

 

         Из „Перикъл”

 

         6. Не само тези блага получил Перикъл от общуването си с Анаксагор1. Както изглежда, той успял да се издигне и над суеверието, което се предизвиква от смайването пред небесните явления поради непознаване на техните причини и което води до обсебване и смут от божествените сили вследствие на неопитност. Учението за природата освобождава от тази неопитност, като замества страхливото и възпалено суеверие с непоклатимото и съчетано с добри надежди благочестие.
         Говори се, че веднъж донесли от селското имение на Перикъл глава на еднорог овен. Гадателят Лампон разгледал твърдия здрав рог, който стърчал в средата на челото, и казал, че в града сега имало две мощни партии – тази на Тукидид2 и тази на Перикъл, – но властта щяла да премине у човека, който е получил това знамение. Анаксагор обаче разцепил черепа надве и показал, че мозъкът не изпълвал долната му част, ами се бил приплъзнал, подобно на яйце, от цялата кухина към мястото, където се намирала основата на рога. Тогава присъстващите се възхитили на Анаксагор, но не след дълго – и на Лампон, понеже Тукидид бил низвергнат и всички обществени дела преминали в ръцете на Перикъл.
         Смятам, че нищо не пречи и естествоизпитателят, и гадателят да са имали право, тъй като първият е схванал причината, а вторият целта. Заложбата на единия е да изследва от какво възникват нещата и как се случват, а на другия – защо възникват и какво означават. Тези, които твърдят, че откриването на причината отменяло знамението, не си дават сметка, че заедно с божествените знаци те отричат и такива изкуствени символи като звъна на дисковете, огъня на факлите и сянката на слънчевите часовници. Всеки от тези символи е създаден по някаква причина и с такава направа, че да представлява знак на нещо. Но може би това е обект на друго съчинение.

 

 

         Из „Фабий Максим”

 

         19. Когато научили, че след битката Ханибал се е насочил към други части на Италия, римляните добили кураж, започнали да стягат войски и да избират военачалници. Най-прославени от тях били Фабий Максим и Клавдий Марцел, двама мъже с едва ли не противоположни възгледи, но радващи се на почти еднакво възхищение. Както съм разказал в животописа му, в действията си Марцел бил блестящ и поривист, имал здрава ръка и по природа бил от хората, които Омир нарича “войнолюбиви” и “необуздани”. Първите му военни операции били проведени рисковано и стремително, с дързост, съответстваща на дързостта на Ханибал. Фабий пък се придържал към известния си първоначален план, надявайки се, че ако никой не дразни и предизвиква Ханибал на бой, той ще се съсипе и износи във войната от само себе си, тъй както тялото на атлета губи върховата си форма след изнурително пренапрягане на силите. Тъкмо затова римляните наричали Фабий щит, а Марцел меч, както съобщава Посидоний3, и спойката между Фабиевата устойчивост и сигурност и Марцеловия устрем се оказала спасителна за Рим. Марцел често влизал в стълкновение с Ханибал и подобно на буйна река разклащал и прекършвал силата му, която Фабий неусетно и постепенно подривал и изразходвал, промъквайки се неспирно като стаено подмолно течение. И в крайна сметка Ханибал изпаднал в безизходното положение да бъде сразяван от Марцел, когато воювал, и да се бои от Фабий, когато не воювал.

 

 

         Из „Алкивиад”

 

         2. С течение на времето характерът на Алкивиад проявил неравности и претърпял промени, както би следвало да се очаква от хора с големи начинания и променлива съдба. Многобройни и силни страсти бушували в него по природа, но най-силни от тях били желанието да се състезава и желанието да бъде пръв. Това личи от разказите за детските му години.
         Веднъж бил приклещен от противника си по време на борба. За да не бъде повален, протегнал глава към мястото на захвата и захапал ръката на противника. Онзи отпуснал хватката и възкликнал: “Хапеш като жена, Алкивиаде!” – “Не! – отвърнал той. – Хапя като лъв!”
         Когато бил малък, веднъж играел на ашици в някаква тясна уличка. Дошъл неговият ред да хвърля, но по улицата се задала тежко натоварена кола. Алкивиад помолил коларя да почака, защото ашиците щели да попаднат на пътя му. Човекът бил недодялан, не му обърнал внимание и продължил да подкарва впряга. Останалите деца се отдръпнали встрани, но Алкивиад се хвърлил по очи пред колата, проснал се посред пътя и казал на коларя, че ако иска, може да минава. Човекът уплашено дал на заден ход, а свидетелите на случката се втурнали към Алкивиад с ужасени викове.
         Като ученик прилежно се подчинявал на всичките си учители, но на флейта отказвал да свири, понеже смятал, че това занимание е за нисши и несвободни хора. Твърдял, че употребата на лира и перце за свирене не уврежда с нищо държанието и външния вид, прилягащи на един свободен човек. Но когато надуваш флейтата с уста, дори и близките ти хора трудно биха разпознали лицето ти. Освен това лирата свири в съзвучие с гласа и песента на музиканта, а пък флейтата те запушва и задръства, лишавайки те и от глас, и от говор. “Затова – казвал – нека оставим флейтите на децата на тиванците4. Те и бездруго не могат да говорят. Ние, атиняните, както казват бащите ни, имаме Атина за родоначалник и Аполон за покровител. Но Атина е захвърлила флейтата, а Аполон е одрал кожата на флейтиста5.” Говорейки подобни неща хем на шега, хем на сериозно, Алкивиад отървал от уроците по флейта не само себе си, но и мнозина други. Слухът, че се гнуси от свиренето на флейта и презира тези, които го изучават, и то с основание, бързо се разнесъл сред децата. Оттогава насетне флейтата била напълно изхвърлена от програмата на свободното образование и била завинаги опозорена.

 

 

         Из „Кориолан”

 

         22. В град Анциум живеел мъж на име Тул Амфидий. Богатството, храбростта и знатният произход му отреждали царско положение сред всички волски6. Марций знаел, че е мразен от него повече от всеки друг римлянин. В битките често си разменяли заплахи, предизвикателства и ежби, към каквито младите бойци прибягват от честолюбие и боен хъс. За Марций и Тул междуплеменните вражди били прераснали в лични. Знаейки, че Тул притежава силен дух и най-много от всички волски чака удобен случай, за да накърни целостта на Рим, Марций потвърдил правотата на този, който е изрекъл думите7: “Трудно е да се бориш с гнева. Пожелае ли нещо, купува го дори с цената на живота.” Облякъл дрехи, в които трудно можел да бъде разпознат, и досущ като Одисей

 

... във вражески град проникнал.8

 

         23. Било по вечерно време. Срещнал мнозина, но никой не го разпознал. Стигнал до дома на Тул, влязъл вътре ненадейно и седнал край огнището9, без да каже нито дума. Покрил главата си и не помръдвал. Хората в къщата били озадачени, но не посмели да го изгонят, понеже и в осанката, и в мълчанието му имало нещо величествено. Съобщили на Тул, който вечерял, за странното събитие. Той станал от масата, отишъл при непознатия и го попитал кой е и защо е дошъл. Тогава Марций открил главата си и след кратко мълчание рекъл: “Ако не можеш да ме познаеш или не вярваш на очите си, Туле, налага се сам да си стана обвинител. Аз съм Гай Марций. Причинил съм много злини на волските, за което свидетелства и прозвището ми Кориолан. За всичките мъки и опасности, които преживях, не получих никаква друга награда освен това име, този знак за враждата ми към твоя народ. И единствено то ми остана. Всичко друго ми беше отнето поради завистта и наглостта на римския народ и мекушавото предателство на властниците и хората от моето съсловие. Осъдиха ме на изгнание. Дойдох като молител при твоето огнище не за да търся неприкосновеност и спасение (та бих ли дошъл, ако се страхувах от смъртта?), а за да отмъстя на тези, които ме изгониха, което ще се случи, щом се поставя на твое разположение. Ако гориш от желание да нападнеш враговете си, то съумей да се възползваш от моята беда, храбри човече, и превърни нещастието ми в щастие за всички волски. Във ваша полза ще воювам много по-добре, отколкото воювах срещу вас, защото познаващите врага воюват по-добре от тези, които не го познават. Ако пък нямаш такива намерения, то нито аз ще пожелая да остана жив, нито за теб би било добре да пощадиш живота на човек, който някога ти беше враг и неприятел, а сега е безполезен и ненужен.”
         Щом чул това, Тул се зарадвал невъобразимо много и му подал десницата си. “Стани, Марцие, и не се страхувай – казал. – Идването ти тук за нас е голям подарък. Очаквай да ти го върнем многократно.” Поканил Марций на трапезата си прелюбезно, а в следващите дни започнали да обмислят заедно предстоящата война.

 

 

 

 

 

Бележки:

 

1 Анаксагор от Клазомена в Йония, М. Азия (500-428) – натурфилософ, преселил се в Атина около 470 г. пр.Хр. Според учението му първоначално съществували безкрайно много разнообразни частици (спермата), а светът възникнал, когато еднородните частици (хомеомери) започнали да се свързват помежду си под въздействие на ума (нус). [горе]
2 Тукидид – атински политик от средата на V в. пр.Хр., водач на олигархическата групировка, противник на Перикъл. Не бива да се бърка с едноименния старогръцки историк, на чиято “История на Пелопонеската война” Плутарх се позовава често. [горе]
3 Посидоний от Апамея в Сирия (135-50) – философ-стоик, живял в Атина, Рим и Родос, смятан за най-големия ерудит на своето време. От съчиненията му са запазени само фрагменти. [горе]
4 Тиванците, както и всички останали беотийци, били смятани за твърде глупави. [горе]
5 Атина захвърлила флейтата, защото видяла отражението на обезобразеното си лице във водата на един извор. Аполон победил сатира Марсий в музикално състезание и го одрал жив. [горе]
6 Волски – италийско племе, населяващо южната част на областта Лациум. [горе]
7 Хераклит, Фрагмент 105. [горе]
8 Омир, “Одисея”, IV, ст. 246. [горе]
9 Огнището било неприкосновено място в дома, където молителите търсели убежище. [горе]

 

 

 

---

 

Плутарх. Успоредни животописи. Прев. Драгомира Вълчева, Невена Панова, Доротея Табакова; ред. Мирена Славова. С.: Фондация за българска литература (колекция Архетип), 2008, ISBN: 978-954-677-055-4, 342 с., 13 лв.
Изданието представя следните четири двойки животописи:
Тезей (прев. Н. Панова) и Ромул (прев. Д. Табакова); Перикъл и Фабий Максим (прев. Д. Вълчева); Алкивиад и Гай Марций Кориолан (прев. Д. Вълчева); Демостен и Цицерон (прев. Н. Панова).

 

 

 

Свързани линкове:

 

Клавдий Елиан, из „Шарени истории“

 

Електронна публикация на 25. юни 2009 г.
Публикация в „Успоредни животописи“, Плутарх, Фондация за българска литература, С., 2009 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]