Синтия Озик

есеистика

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна литература

 

„УОШИНГТЪН СКУЕЪР”, 1946*

 

Синтия Озик

 

Превод от английски: Калоян Игнатовски

 

             „...тази част на Ню Йорк в очите на мнозина е най-представителната. Внушава някакво непоклатимо спокойствие, каквото не се среща много често в опнатия по протежението на реката оглушителен град; има по-зрял, по-богат, по-благороден изглед от всички учленения по централната артерия – изглед на квартал с обществена история.”1 
                                                          Хенри Джеймс, „Уошингтън Скуеър”

 

         За пръв път стъпих на „Уошингтън Скуеър” една мрачна февруарска сутрин през 1946 г. Бях на седемнайсет години и половина и носех обяда си в кафяв хартиен плик, както го бях носила в гимназията само месец преди това. Беше – мислех си, че беше – първият учебен ден на пролетния семестър в колежа „Уошингтън Скуеър”, моето постъпване в първи курс в Нюйоркския университет. Всичко, което знаех за него по онова време, бе, че моят запален по науката брат го е посещавал; беше писал от казармата, че и аз трябва да вляза в НУ. С възторга на церемониалмайстор брат ми описваше читалнята на втория етаж в главната сграда като райска стая, чиито пристрастени към четенето посетители прелистват разсеяно списания и си разменят благородни остроумия в междучасията. В читалнята се долавя шум като в застлан с килим литературен клуб в Бостън от времето на Оливър Уендъл Холмс, Пъпа на света2; клуб, осеян с кожени фотьойли и омайващи стари броеве на „Йелоу Бук”3.
         До този ден не бях чувала за Оливър Уендъл Холмс, нито за „Йелоу Бук”, а „Уошингтън Скуеър” беше отдалечено зашумено кътче, където ранени птички падаха от дърветата. Веднъж брат ми донесе вкъщи от парка на „Уошингтън Скуеър” малко врабче със счупен крак, за да го храним, докато оздравее и пак полети. Но то умря, писукайки меланхолично и немощно в последните си часове и оставяйки след себе си дълбоко познание за незначителната категоричност на тленността. Въпреки това във февруарската сивота „Уошингтън Скуеър” примамваше със силата на божествено неизвестното. Едно врабче можеше да умре, но собственият ми живот бе сияйно нов: усещах младостта си като ореол.

Ако не виждате корицата на книгата, моля инсталирайте си по-нова версия на програмата за ползване на Интернет!
         Който се разтваря в сивокафявата рехава мъгла на ниското и навъсено градско небе. И ето аз излитам от станция „Астър Плейс” на метрото по линията „Лексингтън Авеню”, на няколко метра от „Уонамейкърс”, тук завивам покрай антикварна книжарница и профсъюзна зала; вече закъсняла, поемам с много бърза крачка към парка. Въздухът е задимен от пясъка, с който ръсят улиците на Ню Йорк през зимата, а на задръстения „Бродуей” група камиони сменят с грачене скоростите. Но ей там отпред, набразден от пътеки под високи клони, е „Уошингтън Скуеър”. И на тротоара три ясни предзнаменования; или ги наречете загадки, объркани и уханни. Тях ще разкрия след малко, но преди това трябва да отворите тежката врата от месинг и стъкло на главната сграда и да влезете с мен, енергично и задъхано, във фоайето на колежа „Уошингтън Скуеър” в най-ранната сутрин на първи курс.
         Вляво няколко асансьора. Отпред – дълъг излъскан коридор, призрачен като осветен тунел. И празен, целият празен. Чувам как самотните ми стъпки отекват досущ като в криминална радиопиеса: те ме водят нагоре по къси стълби в обширен, тъмен и запустял ресторант. Писмото на брат ми, наред с описание на лабораториите по физика и химия (така и няма да ги видя), вече е пояснило, че това място се нарича „Мензата” – и тук сърцето ми ще се научи да трепти с безмилостната новост на живота. Но не и днес; днес няма нищо. Мъдрят се празните очертания на маси и столове. Изтичвам през притихнал лабиринт от зали и стълбища обратно до вратата от месинг и стъкло – там стои самотен пазач. От джоба на палтото си изваждам късче хартия с надраскан върху него номер на учебна зала и питам къде се намира. Пазачът съобщава със закачлив дрезгав глас, че първият учебен ден още не е дошъл; елате утре пак, казва.
         Тъпа лоша шега: унизена съм. Изминала съм целия път от края на линията на метрото – Пелам Бей, в североизточен Бронкс – за да претърпя провал, и то само заради едно объркване: вторник не е сряда. Ореолът на очакването се стопява. Пликът с обяда в ръката ми се изпълва с мазна покруса. Не съм готова да се спусна обратно в метрото – ще разгледам наоколо.
         Срещу главната сграда от другата страна на улицата – трите предзнаменования. Първото, кифладжия с количка. Облечен е с пуловер, кепе, което напълно закрива лицето му – той не е нищо повече от сянка на своите гънки, – и вълнени ръкавици с изрязани пръсти. Стои съвсем неподвижен; би могъл да е направен и от папие-маше, закрепен и оставен на открито още от пролетта. Кифлите почти са се свършили и това ми дава възможност да огледам как са сглобени голите прътове. Кифлите са закачени на стълб от цилиндри от сив картон, които на свой ред са нанизани върху прът, също както при играта подковите се нанизват около пръта. Картонените цилиндри са ролки за тоалетна хартия.
         Кифладжията е вкоренен между кафене „Чок Фул о’Нътс” (това е второто предзнаменование) и будка за вестници (това е третото).
         Кафенето „Чок Фул”: вратите са като ветрила, завихрящи откъслеци от разговори. Тя ще се омъжи за него. Тя няма да се омъжи за него. Ухание на кафе и горещ шоколад. Може да се докаже, че сетивата са частични и ненадеждни проводници на информация, но кой би заявил, че разумът не е подобен продукт на човешкото ограничение? Пудра захар от понички по устните им.
         Будката за вестници, прилепена до магазин за захарни изделия. Броеве на „Партизан Ривю”: списъкът на боговете. Джийн Стафорд, Мери Маккарти, Елизабет Хардуик, Ървинг Хау, Делмор Шуорц, Алфред Казин, Клемънт Грийнбърг, Стивън Спендър, Уилям Филипс, Джон Бериман, Сол Белоу, Филип Рав, Ричард Чейс, Рандал Джаръл, Симон дьо Бовоар, Карл Шапиро, Джордж Оруел!! Не познавам нито едно от тези имена, но усещам как малкият им интензивен пожар пламти на мрачната улица: прелестната топлина на тяхното обещание. Възнамерявам да навляза във всеки един от тях. Тъй като имам пари само за билет за метрото – две петцентови монети, – не си купувам списание (цената на „Партизан” през 1946 г. е петдесет цента); продължавам нататък.
         Продължавам нататък към редица от къщи от северната страна на площада. В една от тях е роден Хенри Джеймс, но аз и това не знам. Къщите са очевидно стари, макар и изгубили аристократичния си вид: надменни овехтели постройки от миналия век със спуснати клепачи, съградени от червеникавокафяви порядъчни тухли и белязани от лош късмет. Оттатък парка се извисява църквата Джъдсън с тумбестата си четвъртита камбанария. В сутерена на тази сграда в края на седмицата аз ще крея в периферията на баскетболен мач, окаяна на вид в синия си спортен костюм, който износвам от гимназията, и отнесена по Емили Дикинсън:

    Има едни диагонални светлини –
    през зимата – в следобедите тесни –
    те ни притискат – като тежестта
    на катедрални песни. 4

 

         И други неща не са ми известни. Не ми е известно, че У. Х. Одън живее точно там и всеки момент можеш да го зърнеш как крачи към къщи, висок, сбърчено прегърбен; не ми е известно, че домът на Мариан Мур е малко по-натам по улицата, а триъгълната й шапка е свалена и лежи на тоалетната маса в спалнята. Това е Гринич Вилидж – това го знам – не повече от двайсет години след като Една Сейнт Винсънт Милей разпръсна музиката на своето име (най-доброто, може би единственото й най-добро стихотворение) по тези бохемски улици: бохемата, бурканът с мед на поетите.
         В този първи ден в чашата на града с чаени листенца аз съм невежа, невежа! Но трите загадки-предзнаменования скоро ще изригнат и всички заедно ще изпълнят с озарение „Уошингтън Скуеър”.
         Да започнем от пейките в парка. Тук, редом със студентите и техните тетрадки, се облягат или лежат сенките на кифладжията, неговите сбръчкани призраци или двойници: всички онези клети създания, полужени и полумъже, нито будни, нито заспали, онези, които не са за вярване, отритнатите, незабележимите. На тях обръщат толкова внимание, колкото на подхвърляно от вятъра парче вестник по алеята. Дори тогава, дори в онези далечни години пейките на „Уошингтън Скуеър”са пъпчасали с тази пасмина от изчадия адови, с тези Луди Маргарети и Коки Джоевци, с тези вулканично кашлящи, клатещи се, пъшкащи, треперещи, лигавещи се, ругаещи, публично уриниращи, с дъх на повърнато и загнили корени на зъбите, с изцъклен поглед, запуснати, влачещи остатъци от обуща, взети от боклука, навлечени с пластове парцаливи кожи от плъхове. Кифладжията с ролките за тоалетна хартия ги извиква чрез магия и ги бълва – той е по-издигнатият брат на тези граждани на разложението, пазач в градината на отхвърлените. Те трополят по краищата на „Уошингтън Скуеър”. Те са фирканият град, истинският и универсален град под градовете, вълчият прокиснал Вавилон, който като хрътка преследва нахрачените покрайнини на бохемата. Ролките за тоалетна хартия са храмовите колони в тази свещена дъбрава.
         Следват въртящите се врати на „Чок Фул о’Нътс”. Тук е пазарният център на „Уошингтън Скуеър ”, неговият базар, неговият врящ и кипящ клюкарник, офисът и арената на сватовниците – най-външното крило, така да се каже, разгръщащо се от Мензата. В ден като днешния, когато Мензата е затворена, „Чок Фул” пращи от по-силно оживление, виолончело, което компенсира липсваща цигулка. До този момент огънят на сърцето и ума ми се разпалваше от надменните трагически актьори в „Енеида”; бях живяла в тясното ждрело на поезията. Още година, година и нещо в това забвение и шокът на европейския череп – окървавената планета на лагерите на смъртта и войната – ще ме разклати из основи. Елинор Рузвелт още не е написала прочутия текст за рубриката си, в който обявява, че е открит дневникът на Ане Франк. Терминът „студена война” е нов. Мензата, както и самият колеж, е претъпкана, старите студенти на прагматичната си трийсетгодишна възраст са в една компания с апатичните заплеснати зайци. И Мензата се тресе от политика: организира се шествие до пристанището, неизвестно от кого, в протест срещу пристигането на Валтер Гизекинг, немския музикант, който си е спечелил голяма популярност сред нацистите. Комунистите – двама-трима лесно различими заядливи фанатични привърженици – нахълтват с тежка стъпка, понесли своите ежедневни позиви и подмятайки подигравки. Има дори един монархист, мъж с правоъгълни форми и безизразно лице с потайни зорки очи, който на въпроса какви са възгледите му, винаги призовава – със съвършен бронксов акцент – неговият крал да бъде върнат на престола. Сгодените момичета – вижда ми се, че са толкова много! – се фукат с пръстените си и покриват глезени с дългите си поли от новата мода. Няма феминизъм, нито феминистки; аз съм, мисля, единствената. Мензата е прилив: отмива Студената война, отмива пръстените на сгодените момичета, отмива неколцината философи и многобройните поети. Философите до един са екзистенциалисти; поетите до един са повлияни от „Пуста земя” на Елиът. Когато Мензата прелее, сгодените момичета пресичат улицата, за да покажат пръстените си в „Чок Фул”.
         Наречете го гъстота, наречете го интензивост, наречете го приемственост: наречете го най-сетне общество. Мензата е територията на сатириците. Един следобед тук цъфва Алфред Честър, като държи в ръка няколко косъма и ги показва на тайфата. (Някога той ще пише разкази и романи. Ще умре млад.) „Какви са тези косми?”, питам невинно, тъй като съм пристигнала по-късно. „Срамни”, отговаря той, а аз съм обзета от чувството, което изпитва Вирджиния Улф, когато обявява, че човешката природа се е променила „през или около декември 1910 г.” – скоро след като сестра й Ванеса дава обяснение за петното на роклята си, като казва, че е „сперма”.
         През или около февруари 1946 г. човешката природа не се променя; продължава в същия дух. На стената в стаята ми закачвам – изрязвам го от списание „Лайф” – най-щурия Пикасо, който откривам: лице, което същевременно е и шкембе. Мистър Джордж Е. Мъч, лиричен млад учител по английски на двайсет и седем години, пише на дъската: „Когато люляците в двора най-сетне цъфнат”5, и „съборен храм, де птичи хор е пял”6, и „зелена мисъл във зелена сянка”7. Учителят ни съветва да горим като Уолтър Пейтър – с острия блясък на скъпоценен камък. Друг преподавател по английски, казва се Емерсън, оприличава Уолт Уитман на водопроводчик; следващата година той ще се застреля в една гора. Първите букви на колежа „Уошингтън Скуеър” са повод да си припомня три от Седемте смъртни гряха: похотливост, леност, алчност8. В Мензата се водят спорове за ефективността на оргоновата енергия. Еда Лу Уолтън, весела като птичка, познава всички бардове във Вилидж, самата тя е бард от Вилидж. Сидни Хук е интелектуална мърморана в логическия среден план. Хоумър Уот, ръководител на английската катедра и водеща фигура в колежа, в далечни отминали години на омая назначил Томас Улф.
         И така през февруари 1946 г. правя първата си покупка на „истинска” книга – което ще рече, не за училище. Книгата е изложена на витрината на антикварната книжарница между станция „Астър Плейс” на метрото и профсъюзната зала и аз си мечтая за нея от седмици: „За времето и реката”. Преобразена съм. Проникната съм от възторг. Пропуснала съм часа по физическо и седя всред сутрешната мъгла на една ветровита пейка на ръка разстояние от зловонието на Лудата Маргарет, и потъвам в този обилно леещ се сироп: „Младостта е прекрасна. Преизпълнена е с терзания и очарование и човек така и не я опознава истински, докато тя не го напусне завинаги... И що за странно и горчиво чудо на живота, което усещаме така мъчително, така неизразимо, с толкова остра болка и радост, когато сме млади?” Томас Улф, изгубен и от вятъра нажален дух, върни се пак! На „Уошингтън Скуеър” аз съм загърната в одеянията на „застиналите тържествуващи потайности на мъглата, застинало-мъглив въздух, пропит с празнична радост от неназовимо и неизбежно пророчество, древна жълта светлина, старата опушена охра на утрото...”
         Опушената охра на утрото. Ах, вие, които сте захвърлили Томас Улф заедно със странната си и очарователна младост върху купчината пепел от младежки творби и прекомерност, в това число и аз, как мислите, това не е ли чудесна фраза все пак? Тя изниква от паважа на „Уошингтън Скуеър”, нежно обагрена като черупка на яйце.
         Старите студенти на прагматичната си трийсетгодишна възраст са приковани към Нуждата; те имат семейства и бъдеще, за които да се грижат. Когато мистър Джордж Е. Мъч ги поучава да горят с острия блясък на скъпоценен камък и пише на дъската стиха, който разкрива собственото му име9:

    Все преследва ни светът; бързаме под срок,
    губим или пък печелим, и пилеем ценни сили, 10

 

         един от старите студенти апострофира: „Какво ще кажете да си вземем един буик, да пропилеем някой долар?” Честър е на шестнайсет, с година по-малък от мен; има светли очи и розови устни и е влюбен в една поетеса на име Даяна. Вече е обиколил баровете във Вилидж, а в портфейла си пази тайния телефонен номер на Труман Капоти. Хубаво се загръщаме с шаловете си да ни пазят от студа и крачим нагоре-надолу по Четвърто Авеню, сновейки между стелажите с книги, наблъскани един до друг в антикварните книжарници. Собствениците седят и си четат стоката, без да вдигат поглед. Хилядите книги ухаят сънливо на изба. Завистта ни към антикварите е осеяна с копнеж; копнежът ни е помрачен от завист. Ние сме печалните литературни младежи.
         Всеки ден, месец след месец аз се навъртам покрай будката за вестници до магазина за захарни изделия, ровейки в енигматичните страници на „Партизан Ривю”. Още не съм си купила брой на списанието; още не разбирам нито дума. Не знам какво означава „студена война”. Кой е Троцки? Не съм чела „Одисей”; юношеските ми фантоми са влезли в разпра с пий Еней, която се води в творителен падеж. Моят интелект е още в люлката си, забулен от тържествуващите потайности на мъглата.
         „Уошингтън Скуеър” ще ме събуди. В лекционна зала в главната сграда Дилън Томас с гръмък глас ще чете заплетените си лекции. След това ще се сгрее в таверната „Уайт Хорс”. В коридора ще видя Сидни Хук в семпла светлина. Ще прочета „Бхагавадгита” и Катул, и Лесинг, и един роман на иврит с тайнственото заглавие „Накъде?”. Ще минат доста години, докато натрупам достатъчно интелект и опит, за да прочета Алфред Казин и Мери Маккарти.
         През пролетта целият светски „Уошингтън Скуеър” ще се събуди за лъскавината на зелените листенца.

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Х. Джеймс, „Уошингтън Скуеър”, превод Весела Еленкова, ИК „Фама”, С., 2009. – бел. прев. [горе]
2 Евфемистично название на град Бостън, дадено от писателя Оливър Уендъл Холмс. – бел. прев. [горе]
3 Английско литературно списание, просъществувало в периода 1894-1897 г. – бел. прев. [горе]
4 Превод Цветан Стоянов. – бел. прев. [горе]
5 Стихотворение от сборника „Стръкчета трева” на Уолт Уитман. – бел. прев. [горе]
6 Цитат от Сонет 73 на Уилям Шекспир, превод Евгения Панчева. – бел. прев. [горе]
7 Цитат от стихотворението „Размисли в една градина” на Андрю Марвъл. – бел. прев. [горе]
8 На англ. съотв. Wantonness, Sloth, Covetousness и Washington Square College. – бел. прев. [горе]
9 На англ. mutch (диал.) – изкрънквам, изпросвам. – бел. прев. [горе]
10 Цитат от сонет на Уилям Уърдсуърт, превод Любомир Терзиев. – бел. прев. [горе]

 

 

 

 

* Есето е включено в книгата на Синтия Озик „Метафора и памет“, която предстои да излезе на български език с марката на Издателство „Стигмати“!

Електронна публикация на 19. декември 2010 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]