Имре Оравец

проза

Литературен клуб - 15 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Септември 1972“

 

Имре Оравец

 

Превод от унгарски: Мартин Христов

 

 

Корица на книгата

        След дълго, проточило се
                                                                       в нощта пътуване пристигнахме на крайната гара, имахме късмет, на опустелия перон се въртеше някой, който тъкмо търсеше гости за отсядане, и ние, без изобщо да забелязваме обточилите пътя, мержелеещи се в тъмнината, бленувани палми, грохнали под тежестта на багажа ни и умората, безмълвно забързахме след него и потънахме в постелята сякаш в пропаст, сънят мигом ни обори, без да остави време за каквито и да е разговори, не знаехме колко сме спали, ден, месец или година, когато се събудихме, открихме само, че пак се любим, подвластни на току-що събуденото желание, както и че нощта е свършила, през пролуките на жалузите в стаята се процеждаше светлина, и в тази светлина добиха очертания мебелите, дрехите, разпилени върху мебелите, добихме плът и кръв и самите ние, които бяхме разпилели дрехите, и когато се наситихме един на друг, станахме и нехаейки за пролетния хлад, отидохме голи до прозореца, разтворихме го широко и слънчевите лъчи безпрепятствено нахлуха като през двойни лещи, проникнаха през телата ни, и докато обгръщаха в пламъци и изпепеляваха тленността на това, което бяхме вършили един с друг в леглото, погледнахме навън през прозореца и видяхме сияйното небе, прозирната морска шир, белите кораби на пристанището, крещящите чайки във въздуха, искрящите къщи на брега, разцъфналите портокалови дървета в градините, веселите хора по улиците, почувствахме сладостта на чистотата и осъзнахме, че наистина сме пристигнали, давайки по този начин един на друг обет, който по-сетне лекомислено и взаимно престъпихме.

 

 

        О, онези отминали
                                                         очаквания, беше винаги нощем, седях в квартирната стаичка, светеше лампа за четене, нямах постоянна работа, всичките ми вещи се побираха в един куфар, бях двадесет и осем годишен и сянката ми падаше върху стената, стената скриваше от мен нощта, а нощта – света, който ме разделяше от теб с граници, с идеали, разпоредби и забрани, пред мен стоеше телефонът на хазяина, донесен от коридора, старомоден, захабен, дрънчащ, черен, с разтуптяно сърце чаках да звънне и от далечна централа непознат глас да съобщи на майчиния ми език, че на линията е И., твоят увенчан със снежни планини град, моля говорете, и в родината ти, в една друга квартирна стаичка, с нагласена на ухото телефонна слушалка и ти очакваше същата подкана, само че на друг език, и докато чаках и чаках дълги минути, в себе си вече те питах как си и в себе си отговарях, в себе си вече питах как съм и в себе си отговарях, и задавах и отговарях на всички възможни въпроси, които очаквах, и на своите, и на твоите, и целият горещо жадуван разговор протичаше в мен предварително, не забравях нищо, засягах всички теми, важни и маловажни, нищо не ми убягваше, нямаше смущаващи моменти, шум, обиди или недоразумения, не изпитвах чувство за липса, дори ревността оставаше неподкладена, общуването ни бе удовлетворително и съвършено, и когато най-накрая ти заговаряше и заговарях и аз, когато най-накрая връзката се осъществяваше и започваше нашият разговор от дистанция, почти имах чувството, че вече не си заслужава да говорим, вече сме си казали всичко, дори и онова, за което не може да се говори, което е отвъд думите и говори вместо нас самите.

 

 

        Помня добре
                                           първото ти пристигане, беше по къса пола и прозрачна блуза, с леки сандали, багажът ти бе лек като перце, и някак самата ти беше лека като перце, ведра като пролетта, в която дойде, будна, възприемчива към всичко, и млада, още почти дете, и тялото ти - още почти детско тяло, кадифено и свежо, разказа ми подробно как са минали паспортната проверка, митническият контрол, какви местности си видяла от прозореца на влака, какви са били по пътя хората към теб и изобщо, какво е чувството да си за първи път в източния блок, и се учудваше на това, което за мен е естествено, а приемаше за естествено онова, на което аз се учудвах, градът ти хареса, харесаха ти старинните вили, улиците, мостовете, сладкарниците, музеите, плажовете, униформите на милиционерите, трамваите, и всеотдайно се стараеше да наваксаш в леглото онова, което междувременно беше пропуснала, и държеше всичко за мен винаги да е много хубаво, защото всичко за теб беше много хубаво, на всичко се радваше, на мен, на себе си, на света, и помня добре последното ти пристигане, беше в цял костюм, с дебел пуловер и затворени обувки, багажът ти бе тежък, и някак самата ти беше по-тежка, унила като есента, в която дойде, сдържана, към определени неща вече безчувствена и по-стара, вече истинска жена, и тялото ти – истинско женско тяло, зряло и уморено, и дума не отвори как са минали паспортната проверка, митническият контрол, какви местности си видяла от прозореца на влака, какви са били по пътя хората към теб и изобщо, какво е чувството отново да си в източния блок, вече не се учудваше на това, което за мен е естествено, нито приемаше за естествено онова, на което аз се учудвах, градът вече ти беше безразличен, равнодушна те оставиха старинните вили, улиците, мостовете, сладкарниците, музеите, плажовете, униформите на милиционерите, трамваите, и вече не се стараеше така всеотдайно да наваксаш в леглото онова, което междувременно беше пропуснала, вече не държеше всичко за мен винаги да е много хубаво, защото за теб вече не всичко беше много хубаво, и вече не се радваше толкова на всичко, нито на мен, нито на себе си, нито на света.

 

 

        Както навсякъде,
                                                      оттогава промени са настъпили и тук, безбожно скъпият, добре познат от цветни картички, опасан от древни стени исторически квартал оттогава е реновиран, а достроеното към него през по-новите столетия е продължило да се разраства нагоре, чак до голия планински връх, отворили са нови хотели, магазини за хранителни стоки, увеселителни заведения, бензиностанции, през стръмния склон са прорязали пътища и където е било възможно, са направили движението еднопосочно, изчезнали са симпатично потракващият трамвай и идиличната теснолинейка от монархическо време, означаваща тогава единствената сухопътна връзка с големия свят, с нея - и носталгичната железопътна гара, автомобилите, туристите нямат чет, и местните не са вече толкова дружелюбни, все пак това е същият онзи град, със същите снежнобели къщи, с ефирнолеки балкони и тесни улици, с ромолящи фонтани, със същите онези палми с кафяви стебла, с кипарисите с тъмнозелени корони, с лавровите храсти с месести листа, с ароматите на подправки, със същото онова неправдоподобно синьо море, с винаги ясния небосвод, с всемогъщата светлина, с деликатното потрепване на въздуха, с кротка неотстъпчивост, с фамилиарна чуждост, както преди шестнайсет години, когато в зората на младостта си прекарах тук с теб две седмици на пържена риба, портокали и черен шоколад, вярно, недотам вълнуващо загадъчни, трепетно възхитителни и неустоимо примамливи, каквито си ги въобразявам, защото завинаги отмина времето, когато онова, което си въобразявах зад нещата, беше вълнуващо загадъчно, трепетно възхитително и неустоимо примамливо, както отмина и пламенността ми към теб, чиято живописна сцена бе този град, където в наетата за без пари стая на хазяйката мохамеданка в ненаситността си се любех с теб почти до изнемога, а в паузите между любовните актове, без да виждам самите неща заради нещата, които си въобразявах зад тях, почти до изнемога те измъчвах с ревността си.

 

 

        Отидох в университета,
                                                                        където бяхме студенти, и като на поклонение се усамотих на втория етаж, в края на коридора, до колонадата откъм атриума, където в зимни вечери, когато навън вече беше много студено, се любехме прави в полумрака, в такъв час залите за лекции вече бяха безлюдни, катедрите – опустели, голямата библиотека беше затворила, оживлението по стълбите – стихнало, вече само една-две любовни двойки нехаеха из коридорите, само един-двама учени усърдно се трудеха в кабинетите, бяхме по палта, под тяхно прикритие, будейки представата за невинна прегръдка, дебнехме стъпките, и телата ни ту оживяваха, ту неподвижно застиваха според това дали някой приближаваше към нас или се отдалечаваше, и сега също бе вечер, и сега в сградата се намираха вече малцина, исках да видя, запалих лампата, онази, която винаги загасвахме, за да ни виждат по-малко, светлината се разля наоколо, напои повърхностите, всичко си беше предишното, само че по-очебийно, по-контрастно, изпъкнаха дефектите на мазилката, по варта се откроиха цепнатини с дебелината на косъм, а оттогава сигурно бяха боядисвали неведнъж, и зад радиатора, където не можеше да достигне четка, мръскавата на цвят стена беше покрита от размития рисунък на следи от течове, всичко си бе на мястото, не липсваше нищо, ъгълът, където облягаше гръб, первазът, в който се вкопчвах, гипсовите орнаменти, капителът, издатината, сводът, мраморът, пространството бе съхранило всичко, също както фосилите, само нас ни нямаше никъде, само ние се бяхме изгубили ведно с лекомислието ни, с нашата беззащитност, разточителство и младост, само нас беше погълнало времето, което като неканен воайор винаги се бе навъртало наоколо.

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“!

 

Книгата предстои излезе на български език до края на месец ноември с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

Електронна публикация на 19. ноември 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]