Ноеми Киш

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

КУЧЕ

 

Ноеми Киш

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

         В началото само си лежеше в бялата картонена кутия от велпапе, в която му бяхме постлали. Претъркули се навън, на другия ден сам си се изкатери, подуши, ще живея тук, сред вас – беше му изписано на муцунката, впрочем името му още висеше на китката, не го свалихме. Добре е да носи някакъв знак, за да не се загуби из парка и после никога да не го видим горкичкия. Беше се появил на тоя свят прекалено малък и уязвим, едва беше преживял раждането, още му личеше. Мислеха, че няма никой повече, когато внезапно и неочаквано се подаде от корема на майка си, а тя с боен напън го изтласка в света на живите.
         Дремеше сладко като тридневно пеленаче. Понякога ни се засмиваше с очи, а погледнехме ли го, джафкаше и продължаваше да спи. Скимтеше за храна, за мляко, за захарче и отново се унасяше в сън. Течаха му лиги. Крачетата му бяха прилепнали до тялото, приличаше на размазана върху асфалта жаба. Ноктите на пръстите му се бяха извили да дращи, макар че дори не умееше да хваща с тях. Крайниците не му служеха за нищо. Беше се разтлал с отпуснато тяло в леговището си, собствените му очертания бяха фактически без значение. Сякаш роля играеше само кожата.
         Обичаше да суче и да се отърква, нарекохме го галено Уста. Дадохме му цицка, всъщност гумено копие на живата гръд и то захапа чучурчето със скимтене, труди се без прекъсване, изпомпа цицката, сякаш вадеше вода от най-дълбокия кладенец до небцето си, такава жажда го беше налегнала. Пи така, че едва не умря. Лоченето го изтощи, доволно се сви в картоненото си легло, познаваше единствено този топъл скут и би се сгушил в него дори ако се беше родил птица. Ала ако се беше родил птица, щеше да е със счупено крило. Или да не се роди, ако стъпчат черупката на яйцето. А ние нямаше да го вземем и той нямаше да стане наше кутре. Ходеше със затворени очи. Отначало уплашено си помислихме, че нито вижда, нито чува, че няма сетива. Не вървеше, а се търкаляше, понеже краката му се хлъзгаха настрани, не успяваше да тръгне само, ние го водехме за лапичка, сложихме му нашийник, с него се научи да ходи, все се вкопчваше в нещо, в масата, в подлакътника на фотьойла, в крака на стола. Понякога се движеше едва-едва, в такива случаи се налагаше да го вземем на ръце, като чувалче. Чак ми се секна кръстът. Водехме го на процедури, правеха му гимнастика, разтриваха го, караха го да се протяга и го насърчаваха да ходи, мускулите на врата му се опъваха, коремчето му висваше, накрая се научи, ала много дълго, седмици наред костите на бедрата му се оплитаха и той се движеше с подчертано плоскостъпие. Вървеше бързо, защото бавно му беше много по-трудно.
         Когато го намерихме, състоянието му беше жалко. Чудехме се какво да правим, дали въобще да го вземаме, дали ще издържи пътя до дома или ще е по-добре да си остане в помещението, където живееха след раждането и другите новородени. Всички поставени зад стъкло, на хранилка. Дали ще преживее първата седмица? Вземете го, естествено, насърчи ни портиерът, всички са такива след раждането, не дават никакъв признак на живот. Ако не им понесе, е все едно, тук само ще посивеят. Може и да укрепнат, да станат по-силни отколкото човек предполага, тя силата понякога идва от нищото. Тези неща въобще не могат да се предвидят, и аз съм бил войник, а сега седя по цял ден в тоя кафез на инвалидна количка, а можеше да е обратното. Ако у някого има сила, той ще оцелее и да го нападат, него и болестта го прави силен. Силата не се вижда в едно такова малко тяло. Хубаво да се грижите за него! Давайте му да яде и да пие добро и мазно жълто мляко, от него ще живне!
         Главата му клюмаше, не умееше да я държи. Ръцете и краката бяха прилепнали като парцали към тялото. Сякаш пръстите, лицето и ноктите не бяха негови. Преплитаха се на кръст, безредно. Като облечен с чужда дреха. Тримата съседи дойдоха да видят какво се е родило в нашата къща. И вместо поздрав замълчаха. Изпаднаха в нямо обожание. Някои, като го видеха, се отправяха към клозета. Тръгваха си забързано. Боже помози, с тези две думи се измъкваха. По мъничката ни радост лепнеше някакъв нагъл смут, извръщахме се настрани, когато се осмеляха да ни честитят, знаехме, че ни съжаляват, задето нашето е такова, сгърбушено, кльощаво, недорасло, и са уверени, че няма да доживее до сутринта. Такова ни се е родило. А те бяха извървели дълъг път, предвождани от звезда. Ще живее, казаха, макар и да мислеха друго. Дълбоко в сърцето си даже се надяваха да се свърши най-сетне, от сърце го желаеха, за да ни е по-добре на нас, да се отървем от тази гад. Ала на нас ни беше добре, въпреки че едва не се съсипахме. Какво щяхме да правим, ако го нямаше? Празна кутия, празно легло. Как щяхме да го приспиваме, да го храним, да го възпитаваме, да го обличаме? Какъв щеше да стане, като порасне? Нищо не знаехме за него. Вършехме нещата неумело. Дори не се учудихме, когато първата му дума беше: бау-бау. Или с издадени устнички, като на английски: уау-уау.
         Беше жежко лято, отминаха две. Стана на година, минаха още три месеца, а то беше живо, нещо повече: оцеля. Задъхваше се – по собствено желание. За да се охлажда. Водехме го насам-натам: да играе, да се развива, завивахме лицето му с пеленка, макар и отдавна да нямаше нужда, нямаше и следа от родилните деформации. По лош навик го наричахме болнав, различен. Стресът беше преминал. Живееше като цветенце, полувкоренен в земята. Растеше, за да може да достигне масата и да се качи на столчето.
         Когато дойде, му показахме близнаците. Бързо ги обикна. Отначало малко, после много. Извоюваха си обща стая, заедно играеха на „мама и татко”, на колички, с колелцата на Монтесори, бутаха мъничкото такси, лежаха в катерушката, пъхаха формички в кутия, бинтоваха го, слагаха го в леглото и му строяха крепост от кубчета. Той също акаше в гардероба. Пиеше в палатката. Гризеха дрънкалките и едновременно подгизваха в мръсните пеленки. Тъпчеха ги в уста, а когато свършеха, започваха всичко отначало и така чак до вечеря. Дървената лъжица и подложката за чаши им бяха любимци. Гледахме го като свое. На улицата всички така го наричаха и ни поздравяваха, сякаш вече е наше, поискахме да го осиновим, уредихме ваксинациите, нови документи, регистрирахме го в данъчното и му поръчахме здравна карта. Никого не закачаше, макар че вече беше силно.
         Докато един хубав ден синът ми не го ухапа. Простена и цял половин час скимтя и врещя, от рамото му се беше откъснал голям къс. Извикахме лекар, макар и да не вярвахме, че ще го дочака, мислехме, че ще се обезкърви, но то издържа. Минаваха минута след минута, скимтенето ставаше все по-слабо, мястото на ухапването се поуспокои, кръвта вече не бълбукаше, стичаше се бавно, на паркета се образува гъста черна локва, след като попи в браздите на дървото и запълни грапавините по повърхността. Лежеше сред играчките в средата на детската. Синът ми проходи по-късно, синът ми имаше проблеми, синът ми го обожаваше. Искаше да го накаже, такъв беше моят малък син. Инстинктивна реакция, каза лечебната педагожка, да не го наказваме, обстоятелствата го притискат, иска да оцелее и се бори. И човекът хапе, когато е в ситуацията на кучето.
         Лекарят пристигна доста бързо. Паркира колелото пред къщата, дойде с ножица и голяма торба в ръката. Бързо дойде, трябва да бяха минали само няколко минути след като се обадихме във ветеринарната служба. Огледа се, стиснахме си ръце. Студена есенна ръка. Отпрати децата. Даже не попита къде е, усети миризмата още от стълбището. Вижлата беше още жива, тихичко сумтеше, лежеше безгласна, нямо застинала, с разперени покрай гръбнака ръце и крака, кожата й беше сбръчкана, понякога подсмърчаше силно с нос, от загубената кръв й прилошаваше. Дезинфекцира я, би й инжекция, превърза я. Поиска ми вода и храна, каза ми да я измия и да й дам да яде. И да пие, колкото може повече. За да има нова кръв. Налях й мляко, дадох й го с биберон, притиснах лицето й в скута си. Три пъти докоснах крайчеца на раната й. Синът ми се извини и ухапа собствената си ръка доста надълбоко. Изпищя веднъж, после мълчаливо търпя. Проскимтя към мен. С това ме помоли да престана или да я спася, представа нямах какво ще стане. Кожата ми настръхна при мисълта, че ще я загубя.
         Докторът излезе да пикае, поиска кърпа, изми си ръцете със сапун и ги подсуши, избърса си и лицето. Известно време стоя безмълвно. В един момент грабна решително вещите си. Извади от бялата рекламна торбичка дълъг черен чувал. Разтегна го и помоли мъжа ми да му помогне да го опънат и да го отворят, на студената пара краищата му се бяха слепнали. Дърпаха ги, разтърсваха го. Чак го скъсаха, и така ще стане, каза. Става за целта. Влезе в стаята, нас ни остави вън. Изшътка. Настъпи тишина, не си поемахме дъх, страхувахме се от смъртта, която беше довел в жилището ни. Минаха единайсет минути, гледах часовника на джиесема, чувах в ухото си тихо тиктакане. Цъкаха десетите на секундата. Откак бе дошъл докторът, бях забравила да оставя телефона и той беше още в ръката ми, понякога дори ръкомахах с него, не си спомням точно. Кучето на съседа наруши напрегнатото мълчание, залая. После отвън се обадиха четири котки, скимтяха като бебета, гърленият им рев нахлу през прозореца, оплакваха малкото. То джафна веднъж отвътре и замлъкна. Последният дъх се изниза през устата му. Вратата най-сетне се отвори. Сякаш излетяха ангели, не видях ясно. За миг нахлу силна светлина.
         Докторът си тръгна, беше изпотен, поиска носна кърпа, донесох му влажни салфетки, държах ги на нощното шкафче. Прибра си багажа, седна на масата, жалко че това дете е с такива остри зъби, каза. На годинка обикновено нямат други, освен млечните. Поиска нещо за писане. Иначе навярно можеше да се спаси. Написа фактура, накара ме да я подпиша, и някакъв формуляр, това беше смъртният акт, отсега нататък не трябва да плащаме повече данък-куче, освен ако не си вземем друго от кучкарника. Нали нямате такива планове, попита, предвид обстоятелствата, не е препоръчително.
         Кучето не е играчка, но детето не може да направи разлика. Да не мислите, че го е направило нарочно? Не знам, представа нямам какво нещо са инстинктите, аз отдавна нямам, преодолял съм ги. Беше се родило по-рано, учеше бавно, дори не успя да се научи да ходи. Вместо това хапе и откакто хапе, му изникнаха всички кътници. Много кротко и умно момче, обичат го, даже му се възхищават, защото отзад косичката му се къдри. Русичък е, в магазина за обувки една лелка пак му каза, че е ангелче, даже го погали с обувалката. И нея ухапа, защото се уплаши, а иначе се ужасява от болката. Трябва да е бил много разярен, щом така го е ударило в главата, иначе едва я държи, има мускули като на муха. Защитавате го, разбира се, разбирам ви, вие сте майка.
         Попълни документите, събра си багажа, попита дали да го вземе. Ами не знам, добре би било, каза мъжът ми, тук има две бебета, само ще обикаляме чувала. Докторът натовари чувала на колелото, който се побра лесно върху кормилото. От тежестта провисна надолу, наблюдавах от прозореца на детската как пази равновесие между колите и канавката. Лежеше в торбата, нищо не го стягаше, поклащаше се насам-натам. Понякога го подритваше докато караше или се удряше във веригата. Чувалът трябва да е бил пробит, защото кръвта се стичаше на капки по мокрия асфалт. Бих могла да тръгна по следите, накрая го загубих от поглед.

 

 

 

---

 

Ноеми Киш ще гостува в България от 2 до 5 октомври.

 

Срещи с унгарските писатели Ноеми Киш и Габор Шейн
По покана на Център Елиас Канети, Русе
С подкрепата на Сдружението на унгарските писатели, Националния фонд за култура (Унгария) и поредицата: "Самостоятелният живот на книгата"
За представянето в Шумен: издателство "Скалино"

 

 

3 октомври - УНГАРСКИ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ, София
4 октомври - КЪЩА-МУЗЕЙ "ЛАЙОШ КОШУТ", Шумен от 17.30
5 октомври - ЦЕНТЪР ЕЛИАС КАНЕТИ, Русе от 18.00 (Габор Шейн) и от 20.00 (Ноеми Киш)

 

С участието на Ласло Бедеч, лектор по унгарски език и литетарута в СУ "Климент Охридски", и Светла Кьосева, преводач

 

 

Електронна публикация на 24. септември 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]