Никола̀й Алексѐевич Некра̀сов

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

КОЙ Е СТРОИЛ ЖЕЛЕЗНИЯ ПЪТ

 

Никола̀й Алексѐевич Некра̀сов

 

Превод от руски: Алеко Константинов

 

 

В а н я  (в национално облекло).         
Тате, кой е строил този път?

 

Б а щ а т а  (в шинел с червена подплата).         
Инженерите, пиленце!

 

 

 

I

 

 

Чудна й таз есен с листа позлатена!
Въздуха морните сили крепи;
лед незаякнал в реката смразена,
също кат захар кога се топи;

 

окол гората, кат в мека постеля
можеш да спиш - тишина и простор!
Листите още не са потъмнели,
жълти и пресни лежат кат ковор.

 

Чудна й таз есен; нощ мразна, голяма,
ясни са тихите дни,
и безобразие във природата няма.
Блато, гора, лесове, равнини -

 

лунния блясък ги прави чудесни!
Родна Русия узнавам навред,
бърже летя аз по релси железни;
мисли се мяркат в ума ми безред...

 

 

 

II

 

 

Че защо генерале, в това заблуждение
умния Ваня да трай?
Да му разкажа пред вас с позволение,
правдата нека узнай.

 

Този труд, Ваня, бе страшно грамаден,
тежък, ужасен товар!
Цар има в мирът и цер безпощаден:
глад се нарича тоз цар.

 

Армия, флоти в морето той води,
хората тласка към трудове, пот,
след оралата, мотиките ходи,
вред зад гърба на работний народ.

 

Той е довлякъл тук маси народни,
множества - с гладна утроба,
те оживиха местата безплодни,
но си намериха гроба.

 

Път, гледаш, прав; виждаш насипи прости,
стълбове, мостове, релси наред;
а по страните все руски са кости...
Колко са! Ваня, ти знайш ли?... Безчет!

 

Чуй! Гласове се там грозни зачуват.
Скрежет от зъби се смесва с шумът,
вън край прозорците сенки минуват,
що е това? Мъртвеци, виж, вървят.

 

Ту ни преварват из пътя железни,
ту от страните вървят.
Чуваш ли пение?... „В нощи прелестни
драго й кат гледаме нашия път;

 

ние със мъки, по слънце, по хлад,
с вечно прегънат над работа кръст,
смръзнати, смокрени, с жажда и глад,
спяхме в колиби натрупани с пръст.

 

Грабиха ни граматици-десятници,
би ни началството, но т нужда
всичко търпяхме ний, божии ратници,
мирни деца на труда.

 

Братя, вий жнете това, що сме сеяли,
ние сме в гроба, от вази далеч...
Спомен за нас в паметта ви живее ли?
Ил ни забравихне веч?“

 

О, не плаши се от тяхното пение!
Сбрани от Волхов, от Волга сираци,
тук са дошли уж да търсят спасение...
Те са все братия твои - селаци!

 

Плашиш се - срам... да си криеш лицето...
Я погледни белорусина там -
болест му тежка разкъсва сърцето,
той се държи на нозете идвам:

 

с устни безкръвни и клепките хлътнали,
с язви на сухи ръце,
с вечно в вода до колените втънали
сдути нозе и с обрасло лице;

 

сгънат в гърдите - лопата старателно
с тези гърди е налегнал довека...
Виж го, огледай го, Ваня, внимателно:
мъчно си хляба добивал човека!

 

Той не изправил снага си гърбата
и досега с тъпоумност студена
той машинално ръждива лопата
вбива в пръстта замразена!

 

Навика този към труд благороден
трябва и ний да отхраним с търпение,
благослови този труд ти народен
и към селача пази уважение.

 

И се не бой за народа любезен...
Руский народ е търпял и пропатил:
той изтърпя веч и пътя железен -
всичко ще глътне, що бог му изпрати!

 

Всичко ще глътне! С гърди си железни,
с крепки гърди ще си пътя пробий,
жално е само, че в тез дни прелестни
няма да сме между живите ний.

 

 

 

III

 

 

В тази минута сигнал оглушителен
писна - и в миг мъртвеците изчезнаха.
- Тате, сънувах аз сън удивителен:
селяни с хиляди вкупом излезнаха -

 

всички от руский народ представители,
щом се явиха - и   т о й   ми внуши:
Тез на железния път са строители... -
Но генералът го в смях заглуши:

 

- Бях неотдавна във Рим, в Ватикана,
по Колизея ноще съм ходил,
вѝдех в Виена святого Стефана -
тамо народа ли й всичко сградил?

 

Вий извинете - смехът ми е дерзки,
ала вий нямате логика здрава
или за вас Аполон Белведерски
също кат грънци се лесно създава?

 

Вашья народ е и груб, и без срам,
всяко изкуство й предал на рушенье.
- Ази говоря на Ваня, не вам -
но генералът не трай възраженье:

 

- Ваште инглези, славяни, германци
не да създават - да требят им дай.
Варвари! Куп от диваци, пияници!...
Но... да разправим и Ваня да знай;

 

знаете, само с неща жаловити
грешно й да мътите детско сърце,
вий на детето сега покажите
светлата част.

 

 

 

IV

 

 

                                О, на драго сърце!
Слушай: веч немецът релсите стави,
свършен е пътя със мъки и пот.
Мъртви - заровени, болни, нездрави -
скрити в колибите. Бедний народ

 

чака в контора - пари ще им дават...
Чакат, почесват се по вратовете:
сметката сторена - длъжни остават -
всичко за вятър били трудовете.

 

Всичко гледачите туряли в смятка -
вземал за баня, лежал от сърце;
- Може да има и някой остатка,
кой ще те чуе!... - И махват с ръце.

 

Ето и предприемач се явява,
тлъст и широк, като мед зачервен.
Ходи по линията, наблюдава,
пътят въч свършен; днес празничен ден,

 

всите работници път струват чинно...
Предприемача се трие от пот
и им говори, изпъчен картинно:
- Хубаво... Браво... Работен народ!

 

Сбогом веч, свършено всичко - честито!
(Шапките долу, кога ви приказвам.)
Бъчва със вино ще бъде изпито -
от дълговете ви аз се отказвам!...

 

Някой Ура закрещя. И подхващат
силно, задружно, протегнато... С песни
бъчвата вече търкалят... Захващат...
Тук и ленив да си - пак ще се стресне!

 

Долу конете! - и предприемача
с крясък Ура го тълпата повлача...
Е, генерале, аз мисля - не може
нищо по-радостно да се изложи?

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1974 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]