Владимир Набоков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Истинският живот на Себастиан Найт“

 

Владимир Набоков

 

Превод от английски: Иглика Василева

 

Корица на книгата

         В своята небрежно написана и много подвеждаща книга господин Гудман с няколко зле подбрани изречения създава изключително погрешна представа за детството на Себастиан Найт. Едно е да си секретар на автора и съвсем друго – да можеш да разкажеш живота му; и ако подобна задача е подбудена от желанието да пуснеш книгата си на пазара, докато цветята върху пресния гроб могат да се полеят още веднъж, при това доста ползотворно, съвсем другояче стои въпросът да успееш да комбинираш търговска експедитивност с изчерпателно изследване, безпристрастност и мъдрост. Не съм тръгнал да съсипвам ничия репутация. Няма никаква клевета в това да кажеш, че само стимулиращото потракване на пишещата машина би могло да вдъхнови господин Гудман да заяви, че едно типично руско образование е било натрапено на малкото момче, което винаги е съзнавало, че носи у себе си дълбоко вкоренена английски жилка. Чуждото влияние, продължава господин Гудман, причинило на детето толкова силно страдание, че в зрелите си години той – потръпващ от отвращение – си спомняше за брадати мужици, икони и дрънкането на балалайки, които бяха заместили едно здравословно и здравомислещо английско възпитание.
         Едва ли си струва да споменавам, че представата на господин Гудман за образователната среда в Русия е толкова вярна, колкото, да речем, представата на един калмик за Англия като мрачно място, където учители с рижи бакенбарди налагат до смърт малките момчета с пръчки. Онова, което несъмнено трябва да бъде подчертано, е фактът, че Себастиан беше израснал в атмосфера на интелектуален финес, който включваше духовната възвишеност на руското семейство, както и най-блестящите съкровища на европейската култура, и каквато и да е била неговата реакция по отношение на руските му спомени, нейната сложна и по-специална природа никога не е падала до вулгарното равнище, за което намеква неговият биограф.
         Още виждам Себастиан като малко момче, шест години по-голямо от мен, и умението му да смесва водните боички под уютната аура на внушителната газена лампа, чийто абажур от розова коприна, сякаш изрисуван от собствената му четка, още осветява спомените ми. Виждам и себе си – момченце на четири или пет годинки, което стои на пръсти, протяга шия и пристъпва от крак на крак, опитва се да зърне кутията с бои, но лакътят на заварения му брат се мести непрекъснато и му пречи; лепкаво влажни червени и сини цветове, така издълбани в паничките си, че емайлът на дъното им блещука. Всеки път, когато Себастиан се протяга да смеси боите върху вътрешната страна на металния капак, се чува потракване, а чашата вода пред него се заоблачава от вълшебни цветове и нюанси. Тъмната му, ниско подстригана коса, оголва малко рождено петно точно над розовото му прозрачно ухо; вече съм успял да се покатеря на стола, ала той продължава да не ми обръща никакво внимание, докато най-накрая с рискован скок се опитвам да топна пръст в най-синята паничка в кутията, и тогава, с едно рязко сръчкване с лакът, той ме избутва встрани, без да се обърне, умълчан, далечен и недостижим, какъвто винаги е бил в отношенията си с мен. Спомням си как надничам между пръчките на перилата, за да го видя, като се връща от училище – как изкачва стълбите, облечен в черната задължителна униформа с кожен колан, за който тайно си мечтаех, как крачи бавно, с приведени рамене, тътри подире си шарената ученическа чанта, потупва разсеяно перилата, от време на време се стяга и прескача по две-три стъпала наведнъж. Свивах устни, събирах бялата си плюнка и я оставях да падне надолу, но никога не улучвах Себастиан; правех го не защото исках да го подразня, а по-скоро като отчаян и безуспешен опит да го накарам да забележи съществуването ми. Съвсем ясно си спомням и как караше едно колело с много ниско кормило по изпъстрената със слънчеви зайчета алея в парка на вилата ни в провинцията, като бавно се върти в кръг с неподвижни педали, а аз търча след него и току ускорявам ход, когато обутите му в сандали ходила натискат здраво педалите, за да ми избяга; как се мъча да се изравня със задното му, хрущящо по пясъка колело, докато той, разбира се, не ми обръща никакво внимание и аз кретам подире му безнадеждно, но макар и останал съвсем без дъх, продължавам да тичам.
         По-късно, когато беше на шестнайсет, а аз – на десет, той понякога ми помагаше с уроците, но ми обясняваше нещата така нервно и припряно, че от помощта му нямаше никаква полза, а малко след това пъхваше молива в джоба си и важно-важно излизаше от стаята. По онова време беше висок и с нездрав тен на лицето, с тъмна сянка над горната устна. Косата му блестеше от някакво мазило и беше разделена на среден път; пишеше стихове в една черна тетрадка, която държеше заключена в личното си чекмедже.
         Веднъж открих къде крие ключа (в пролука на стената близо до бялата кахлена печка в стаята си) и отворих чекмеджето. Видях въпросната тетрадка, също така снимка на сестрата на един от съучениците му, няколко златни монети и малка муселинена торбичка с бонбони виолетки. Стихотворенията бяха написани на английски. У дома бяхме започнали да учим английски още преди смъртта на баща ми и макар че аз така и не успях да проговоря свободно на този език, четях и пишех със сравнителна лекота. Смътно си спомням, че стиховете му бяха много романтични, пълни с черни рози, със звезди и зова на морето; но един детайл и досега изпъква отчетливо в спомените ми: подписът под всяко стихотворение представляваше малка черна шахматна фигурка на кон1, изписана с мастило.
         Мъча се да дам ясно и разбираемо описание на заварения ми брат в онези дни на моето детство, горе-долу между 1910-а (първата година, когато се почувствах съзнателно същество) и 1919-а (годината, в която той замина за Англия). Но задачата ми убягва. Образът на Себастиан никога не ми се явява като част от моето юношество, тоест обект на безкрайни варианти в развитието си, нито дори като серия от познати картини, а по-скоро ме връхлита като ярко видение, сякаш никога не е бил постоянен член на нашето семейство, а по-скоро случаен, блуждаещ посетител, който прекосява осветена стая и после задълго се изгубва в нощта. Обяснявам си всичко това не толкова с факта, че моите детски интереси са изключвали каквато и да било съзнателна връзка с човек, който не беше достатъчно млад, за да ми е приятел, нито достатъчно стар, за да ми е наставник и съветник, а с постоянната и доста надменна сдържаност на Себастиан, която, въпреки че много го обичах, никога не подхрани моята привързаност към него с признание или поощрение. Може би ще ми е по-лесно да опиша начина, по който вървеше, по който се смееше или кихаше, но всички тези неща биха приличали на откъслечни кадри, отрязани напосоки от филмова лента, които нямат нищо общо с основната драма. А драма имаше. Себастиан не можеше да забрави майка си, нито можеше да забрави, че баща му беше умрял за нея. А това, че нейното име никога не се споменаваше в нашата къща, добавяше мрачен отблясък към очарованието на спомените, които изпълваха, които изпълваха впечатлителната му душа. Не знам дали си спомняше добре времето, когато деветгодишен отново е видял майка си. Моята майка твърдеше, че стоял като онемял – равнодушен и апатичен, а сетне нито веднъж не споменал тази кратка и патетично недовършена среща. В „Изгубени вещи“ Себастиан намеква за някакво неясно раздразнение, което изпитвал към своя щастливо оженен за втори път баща, чувство, което изведнъж се смесило с възторжено преклонение и обожание, когато научил причината за фаталния дуел на баща си.
         Открих Англия – пише Себастиан („Изгубени вещи”), - и това вля нов живот в най-скъпите ми спомени... След Кеймбридж заминах за континента и прекарах две спокойни седмици в Монте Карло. Май там се намираше някакво казино, където повечето хора отиват, за да играят комар, но, ако е така, аз съм го пропуснал, тъй като през повечето време бях зает да пиша първия си роман – много претенциозна книга, за която се радвам, че беше отхвърлена от почти толкова издатели, колкото читатели имаше следващата ми. Един ден излязох да се разходя и ненадейно попаднах на място, което се наричаше Рокбрюн. Точно в Рокбрюн беше умряла майка ми преди тринайсет години. Много добре си спомням деня, в който баща ми ми съобщи за смъртта й, като спомена и името на пансиона, където това се бе случило. Казваше се „Теменужките”. Попитах един шофьор дали знае за пансион с такова име, но той ми отвърна, че не. После попитах друг мъж, който продаваше плодове и той ми показа пътя. Най-накрая стигнах до вила, боядисана в розово, с типичните за Прованс кръгли червени плочи, и тогава забелязах букет теменужки, несръчно изрисуван на входната врата. Значи това беше къщата. Прекосих градината и заговорих съдържателката. Тя каза, че поела пансиона от предишния собственик съвсем наскоро и нищо не знаела за неговото минало. Помолих я да ми разреши да поседна за малко в градината. Възрастен мъж, гол, докъдето можех да видя, ме гледаше втренчено от един балкон, но освен него друг човек не се виждаше наоколо. Седнах на една синя пейка под голям евкалипт, кората му обелена наполовина, както обикновено става с този вид дървета. Опитах се да видя розовата фасада и дървото, както и всички багри на мястото така, както ги беше видяла майка ми. Съжалих, че нямам представа точно кой е бил нейният прозорец. Съдейки по името на вилата, бях сигурен, че очите й често са съзерцавали същата леха сини теменужки. Неусетно изпаднах в такова състояние, че за миг розовите и зелените цветове затрептяха пред взора ми, сякаш виждах всичко през пелена от омара. Майка ми – мрачен, немощен силует с широкопола шапка – бавно изкачва стъпалата, които ненадейно се разтвориха и превърнаха във вода. Шумно тупване ме сепна и мигом дойдох на себе си. Един портокал се беше изтърколил от хартиената кесия в скута ми. Вдигнах го от земята и тръгнах да излизам от градината. Няколко месеца по-късно в Лондон случайно срещнах един неин братовчед. В хода на разговора ни така се случи, че му споменах за моето посещение до мястото, където беше умряла. „О, не – прекъсна ме той – това с нея стана в другия Рокбрюн, онзи във Вар.
         Любопитно е да се отбележи, че господин Гудман, като цитира същия откъс, се задоволява със следния коментар: Себастиан Найт имаше слабост към пародийната страна на нещата до такава степен и не го интересуваше тяхната сериозна същност, че успяваше, без иначе да е груб или циничен по природа, да се присмива и на най-дълбоки чувства, които останалата част от човечеството с право смята за светли. Нищо чудно, че този помпозен биограф е в пълен дисонанс с героя си във всеки момент от разказа.

 

 

 

---

 

1 Тук може би е уместно да поясним, че шахматната фигура кон на английски е „knight” (рицар) с произношение „найт”, тоест фамилното име на Себастиан. – б. пр.

 

 

 

Книгата е издадена на български език с марката на издателство „Фама“ и може да бъде закупена в книжарници „Хеликон“ и в „Български книжици“!

 

 

Електронна публикация на 02. април 2012 г.
Публикация в кн. „Истинският живот на Себастиан Найт“, Владимир Набоков, пр. Иглика Василева, ред. Мария Коева, Изд. „Фама“, 2006 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]