Харуки Мураками

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Хроника на птицата с пружина“

 

Харуки Мураками

 

Превод от английски: Емилия Л. Масларова

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Малко преди два часа се прекатерих през циментовия зид и се озовах на уличката – по-точно на онова, което наричахме „уличка”. Всъщност не беше „уличка” в истинския смисъл на думата, но за онова, което беше, като че ли няма дума. Не беше „път”, не беше и „пътека”. „Пътят” би трябвало да има начало и край и ако тръгнеш по него, да те отвежда някъде. А нашата „уличка” си нямаше нито начало, нито край. Не можеше да се нарече и задънена улица – в тях поне се влиза отнякъде. Уличката беше задънена и в двата края. Хората в квартала я наричаха „уличка” просто за удобство. Беше дълга към двеста метра и лъкатушеше между задните дворове на къщите от двете й страни. Беше широка най-много метър и на няколко места трябваше да вървиш на една страна, за да се промушиш между оградите, изпречили се на пътя ти, или нещата, които хората бяха изнесли тук.
         Разправяха – всъщност разправял ми е вуйчо, който ми преотстъпи къщата за символичен наем, - че навремето уличката е имала и начало, и край и е скъсявала пътя между две улици. Но по време на бързия икономически растеж от средата на петдесетте години по празните парцели от двете й страни започнали да никнат нови къщи, които завземали малко по малко уличката, докато тя не се превърнала в тясна пътека. Хората не обичат непознати да им минават толкова близо до къщите и дворовете и скоро единият край на пътеката бил затворен, по-точно препречен със скромна ограда. После някой от местните жители решил да си разшири двора и напълно запечатал единия край на уличката с циментов зид. Сякаш в отговор на това в другия край се появила преграда от бодлива тел, така че да не влизат и кучета. Съседите не възроптали, защото уличката била безполезна – всички били доволни от тази допълнителна защита срещу престъпници. В този си вид мястото прилича на изоставен изкуствен канал, то е неизползваемо, нещо като буферна зона между две редици къщи. Паяците плетяха из буренака лепкавите си мрежи.
         Защо ли Кумико е идвала тук? Самият аз бях минавал по уличката най-много два пъти, а и жена ми се страхуваше от паяци. Но както и да е, беше ме помолила да потърся по уличката котарака и щях да го направя. Ако разберях нещо по-късно, тогава щях да му мисля. Беше далеч по-приятно да се разхождам, отколкото да стоя у дома и да чакам телефонът да иззвъни.
         Острата слънчева светлина на ранното лято изпълваше уличката с черните сенки на клоните, надвесени над нея. Нямаше вятър, който да ги полюшне, и сенките приличаха на неизличими петна, на които е отредено да си останат отпечатъци завинаги върху паважа. На това място сякаш не проникваха никакви звуци. Имах усещането, че чувам как стръкчетата трева дишат в слънчевата светлина. По небето се носеха няколко облачета с прецизни и точни очертания като на облаците по средновековните гравюри. Виждах всичко с такава ужасна яснота, че моето собствено тяло ми се струваше някак смътно, безгранично, носещо се във въздуха… и горещо!
         Бях с тениска, тънък памучен панталон и маратонки, но докато вървях под лятното слънце, усетих как под мишниците и в падинката между гърдите ми избива лека пот. Тениската и панталонът бяха в кашона с летни дрехи, тази сутрин ги извадих, така че още излъхваха острата миризма на нафталин.
         Къщите покрай уличката спадаха към две ясно разграничени категории: по-стари и строени наскоро. По-новите бяха по-малки, съответно с по-малки дворове. Сушилките с пране тук-там стърчаха над уличката и се налагаше да се промушвам през прегради от хавлиени кърпи, чаршафи и бельо. Иззад някои от задните стени ясно се чуваха включени телевизори и как някой пуска водата в тоалетната, миришеше на готвено.
         За разлика от тях по-старите къщи почти на даваха признаци на живот. Бяха оградени с добре разположени храсти и жив плет, между които зървах спретнато поддържани градини.
         В ъгъла на една от тях имаше кафява изсъхнала коледна елха. Друга градина беше превърната в бунище за всевъзможни играчки, очевидно останки от няколко детства. Имаше триколки, обръчи за хвърляне, пластмасови мечове, гумени топки, кокалени кукли и малки бейзболни бухалки. В една от градините видях обръч на баскетболен кош, в друга – красиви шезлонги, наредени около керамична масичка. Белите столове бяха целите в кал, сякаш никой не е сядал на тях от месеци, дори от години. Плотът на масата беше обсипан с лилави магнолиеви листенца, откъснати от дъждовете.
         През остъклената алуминиева врата зърнах хол. Вътре имаше кожено канапе и фотьойли към него, голям телевизор, масичка (на която бяха сложени аквариум с тропически рибки и някакви спортни купи) и лампион. Стаята приличаше на декор за телевизионна драма. В друга градина на видно място се възправяше голяма кучешка колиба, вратата й зееше и вътре нямаше куче. Мрежата на вратата се беше издула, сякаш обитателят на колибата я беше напъвал с месеци от вътрешната страна.
         Празната къща, за която ми беше казала Кумико, се падаше точно до двора с кучешката колиба. Беше достатъчно само да я погледна, за да разбера, че вътре няма никакви обитатели, и то от доста време. Двуетажна къща, сравнително нова, но дървените капаци на прозорците бяха прогнили, а металният корниз на втория етаж беше целият в ръжда. Отпред се виждаше хубава градинка, насред която наистина имаше каменна птица. Намираше се върху висок постамент, заобиколена от избуяли бурени. Дългите вейки на златника почти докосваха краката на птицата. Самата птица – нямах представа каква е – беше разперила криле, сякаш искаше час по-скоро да изчезне от това неуютно място. Ако не се брои изваянието, градината не бе украсена с нищо. Отстрани на къщата бяха събрани един до върху друг стари пластмасови столове и до тях имаше храст азалия, цъфнал с яркочервени цветове, които изглеждаха странно неестествени. Останалото беше в бурени.
         Облегнах се на мрежестата ограда, която ми стигаше до гърдите, и се взрях в градината. Тук би трябвало да е същински рай за котките, сега обаче котки не се виждаха. На телевизионната антена върху покрива беше кацнал самотен гълъб, който огласяше пейзажа с монотонното си гукане. Сянката на каменната птица падаше разцепена върху буренака наоколо.
         Извадих от джоба си лимонов бонбон, развих го и го сложих в устата си. Когато напуснах кантората, реших, че точно това е моментът да откажа цигарите, но сега винаги носех със себе си пакетче лимонови бонбони. Кумико заяви, че съм се пристрастил към тях, и ме предупреди, че скоро всичките ми зъби ще са с кариеси, но аз не можех без лимоновите бонбони. Докато стоях и наблюдавах градината, гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука и гука точно като чиновник, който подпечатва кочан с квитанции. Не знам колко съм стоял, облегнат на оградата, но помня, че когато устата ми се напълни с лепкавата сладост на бонбона, го изплюх на земята. Тъкмо бях преместил поглед към сянката на каменната птица, когато установих, че някой отзад ме вика.
         Обърнах се и видях, че в градината оттатък уличката стои момиче. Дребничко, с вързана на конска опашка коса. Беше със слънчеви очила с кехлибарени рамки и светлосиня тениска без ръкави. Дъждовният сезон бе приключил току-що, а момичето вече имаше по тънките си ръце хубав равномерен тен. Едната й китка беше в джоба на късите панталони, с другата се опираше върху бамбуковата портичка, която й стигаше до кръста. Деляха ни само три-четири крачки.
         - Горещо – каза ми момичето.
         - Да, горещо – потвърдих аз.
         След тази кратка размяна на мнения момичето продължи да стои и да ме гледа. После извади джоба на панталона си кутия цигари „Хоуп”, издърпа една и я пъхна между устните си. Устата й беше малка, горната устна леко издадена напред. Момичето драсна клечка кибрит и запали цигарата. Когато понаклони глава на една страна, видях красиво гладко ухо, сякаш току-що направено и обточено със светъл мъх.
         Момичето угаси с рязко движение клечката кибрит и издуха с издадени устни дима. После ме погледна така, сякаш е забравило, че аз съм там. От тъмните огледални стъкла на слънчевите очила не виждах очите му.
         - Някъде наблизо ли живеете? – попита момичето.
         - Ъхъ.
         Понечих да махна с ръка към нас, но толкова много бях заобикалял, че в момента не знаех накъде точно се пада. Затова показах напосоки.
         - Търся си котарака – обясних и изтрих потната си длан о панталона. – Няма го от една седмица. Някъде тук са го виждали.
         - Какъв котарак?
         - Голям. На кафяви ивици. С подвито връхче на опашката.
         - Името?
         - Нобору. Нобору Ватая.
         - Не, не вашето. На котарака.
         - Точно това е името на котарака.
         - О! Виж ти!
         - Всъщност така се казва шуреят ми. Решихме, че котаракът прилича на него. И го кръстихме така – на шега.
         - По какво прилича на него?
         - Не знам. Като цяло. Начинът, по който стъпва. И гледа нахакано като него.
         Момичето се усмихна за пръв път и ми се стори с много по-детски вид, отколкото в началото. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Малко издадената й горна устна се изви чудновато. Сякаш чух глас: „Докосни ме”, гласа на жената от телефона. Избърсах с ръка потта от челото си.
         - Котарак на кафяви ивици с подвита опашка – каза момичето. – Хм. Има ли нашийник?
         - Да, черен, срещу паразити.
         Момичето помисли малко, без да сваля ръка от протичката. После хвърли фаса и го смачка със сандала си.
         - Май съм го виждала – рече тя. – За опашката не помня, но беше кафяв тигров котарак, като че ли с нашийник.
         - Кога?
         - Кога ли? Хм. Най-много преди три-четири дни. Дворът ни е нещо като магистрала за съседските котки. Всички минават през нас от Такитани за Маяваки.
         Момичето посочи празната къща, където каменната птица още бе с разперени криле, високият златник се къпеше в слънцето на ранното лято, а гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука монотонно.

 

 

 

---

 

Романът излезе на български език с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 29. март 2010 г.
Публикация в кн. „Хроника на птицата с пружина“, Харуки Мураками, Изд. „Колибри“, С., 2007, Пр. Емилия Л. Масларова

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]