И никога ли, никога ли вече във нощите пълни
с потрепващи звезди, ни в чистите зори,
ни в жертвените вечери не ще го видя?

Край никоя ли бледа и утъпкана пътека,
опасла полето, край никой ли студен
ромонещ извор, от луната посребрен?

Под сплетените плитки на гората,
де вечерта ме свари, както го зовях,
ни в пещерата, екнала от моя вик?

О! Не! Но да го видя, дето и да бъде,
в водите тихи на небето, в кипнал луд въртоп,
под мирната луна или във мъдър страх.

И с него да съм винаги през всяка пролет,
през всяка зима, със мъчителна примка,
пристегнала окървавената му шия!