Хенри Милър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Тропик на Рака“

 

Хенри Милър

 

Превод от английски: Красимир Желязков

 

Корица на книгата          Пробудих се днес от здрав сън с радостни проклятия на уста, с безсмислици на езика, повтаряйки като молитва “Fay ce que vouldras!... Fay ce que vouldras!”1 Прави каквото искаш, но нека то да създава радост. Прави каквото искаш, но нека то да носи екстаз. Докато повтарям тези думи, главата ми е изпълнена с хиляди неща: с образи, весели, ужасни, вбесяващи, вълкът, козелът, паякът, ракът, сифилис с разперени крила и вратата на матката винаги незаключена, винаги отворена, готова като гроб. Похот, злодеяния, святост: животът е несполуките на тези, които обожавам, останалите след тях недоизказани думи, доброто, което влачеха след себе си, и причинените от тях зло, несъгласие, скръб, ненавист, конфликти. Но преди всичко, екстазът!
         Някои спомени за моите някогашни идоли ме трогват до сълзи: разривите, бъркотиите, насилието и най-вече омразата, която породиха. Просто изпадам във възторг, когато мисля за техните уродства, за избраните от тях безобразни стилове, за претенциозните им скучни творби, за объркването и хаоса, в които затъваха, за изкуствено създадените от тях препятствия. Всички затънаха в собствените си лайна. Тези хора безкрайно много усложняваха всичко. Толкова вярно е това, че почти съм изкушен да заявя: „Покажи ми някой, който усложнява нещата, и аз ще ти покажа един велик човек!” Онова, което за тях е „усложнение”, за мен е своя територия: то е символът на борбата, самата борба, в която влизаме с всички свои фибри, самата аура и атмосфера около бунтарския дух. А когато ми посочите човек, който се изразява безукорно, няма да кажа, че той не е велик, а само, че не ме привлича... Ще доловя отсъствието на качествата, водещи до пресита. Когато виждам, че поставената безусловно от твореца цел е да отхвърли съществуващите ценности, да превърне хаоса около себе си в свой собствен порядък, да посее спорове и вълнения, така че посредством емоционалното освобождение мъртвите да бъдат върнати към живота, тогава с удоволствие отивам при великите и несъвършени хора и тяхното объркване ми дава сили, тяхното пелтечене е божествена музика за ушите ми. В красиво изпоцапаните страници, следващи прекъсванията, аз виждам изтриването на незначителните тревоги, изличаването на мръсните отпечатъци от стъпките на страхливците, лъжците, крадците, вандалите, клеветниците. За мен набъбналите мускули на лирическите им гърла представляват олицетворение на изумителните усилия, които трябва да положат, за да обърнат хода на колелото, за да тръгнат оттам, където другите са спрели. Виждам, че зад ежедневните неприятности и тревоги, зад лъскавата долна злоба на посредствените и ленивите остава символът на изтощителната сила на живота и че онзи, който създаде ред, онзи, който посее спорове и разкол, защото му е вдъхната воля, такъв човек трябва отново и отново да отива на кладата, на бесилката. Виждам, че зад благородните му жестове е скрита цялата нелепост на всичко това – че той е не само величествен, но и смешен.
         Преди мислех, че да бъде човечен, е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес заявявам гордо: аз съм безчовечен, мястото ми не е при хората и правителствата, нямам нищо общо с убежденията и принципите. Нямам нищо общо със скърцащия механизъм на човечността – аз принадлежа на земята! Казвам това, положил глава на възглавницата и усещам как от слепоочията ми изникват рога. Виждам всичките свои смахнати предци да танцуват около леглото ми, да ме утешават, подстрекават, жигосват със змийски езици, озъбените им ухилени черепи да ме осмиват дебнешком. Аз съм безчовечен! Казвам го с безумна, призрачна усмивка и ще продължавам да го повтарям, та ако ще и крокодили да падат от небето. Зад думите ми се крият всичките озъбени, ухилени, черни черепи, някои от тях мъртви и отдавна озъбени, други ухилени като с изкълчени челюсти, трети пък озъбени в ухилена гримаса – предчувствието и последицата от всичко, което непрекъснато става. По-ясно от всичко виждам своя озъбен череп, виждам поклащащия се на вятъра скелет, виждам змии да излизат от разложения език, виждам подутите възторжени страници, изпоцапани с лайна. И присъединявам своята мръсотия, своите лайна, своята лудост и своя екстаз към голямата верига, преминаваща през подземните пещери на плътта. Цялата тази неканена, нежелана, пиянска бълвоч ще тече неспирно през умовете на онези, които ще пристигнат с неуморимия кораб, побрал в туловището си историята на човечеството. Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хляба във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-различни същества претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им неспирно газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог: и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизненоважните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрегнати да разберат, да схванат вечно недостижимото, виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма. Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го извърши! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността.
         Когато мисля за Ставрогин например, в съзнанието ми изниква представата за едно застанало на височината божествено чудовище, което хвърля към нас разкъсаните си черва. В „Бесове” земята трепери: това не е катастрофа, сполетяла въображаемата личност, а катаклизъм, в който голяма част от човечеството е погребана, унищожена завинаги. Ставрогин е Достоевски, а Достоевски е сборът от всички противоречия, които или парализират човека, или го възвисяват. За него няма подземен свят, в който да не може да влезе, няма високи небеса, където да не може да се въздигне. Той е бил навсякъде – от пъкъла до звездите. Жалко е, че никога повече няма да имаме възможността да видим човек, поставен в самия център на загадката, който със своите пламъци да осветява за нас дълбокия и необятен мрак.
         Днес аз съм наясно със своя произход. Не е нужно да правя справки с хороскопа или с родословното си дърво. Нямам представа какво е написано на звездите или в кръвта ми. Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът, който надига към устни свещената бутилка, престъпникът, който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът, който запрята полите на расото, за да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Словото – всички те са размесени в мен, всички те олицетворяват моето объркване, моя екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото да бъдеш човек, изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от „изми” и баналности. Изливам в гърлото си сока на гроздето и той ми носи мъдрост, но моята мъдрост не е родена от гроздето, моето опиянение изобщо не е предизвикано от виното...
         Искам да обходя тези високи безводни планински вериги, където човек умира от жажда и студ, тази „непреходна” история, този абсолют от време и пространство, където не съществуват ни звяр, ни растителност, ни твар, където човек полудява от самота и езикът е само думи, където всичко е разкачено, прекъснато, изключено, несвързано с времето. Искам свят от мъже и жени, от безмълвни дървета (защо и без това в нашия свят, какъвто е, прекалено много се говори), от реки, които ще ме отвеждат на различни места, не реки-легенди, а реки, които ще ме свързват с други мъже и жени, с архитектура, религия, растения, животни – реки с лодки в тях, реки, в които се давят хора, потъват не в митове, легенди, книги и/или в праха на миналото, а във времето, пространството и историята. Искам реки, които създават океани с измеренията на Шекспир и Данте, реки, които не пресъхват в празнотата на миналото. Океани, да! Нека да имаме повече океани, които заличават миналото, океани, създаващи нови геологически образувания, нови топографски перспективи и странни ужасяващи континенти, океани, едновременно унищожителни и съхраняващи, океани, в които можем да продължим да плаваме, да се отправяме към нови открития, към нови хоризонти. Нека имаме повече океани, повече катаклизми, повече войни, повече унищожение. Нека имаме един свят от мъже и жени с динамомашини между краката си, свят на естествено настървение, страст, действие, драма, мечти и лудост, свят, който създава екстаз, а не сухи пръдни. Вярвам, че днес повече от всякога книгата трябва да бъде търсена, даже в нея да има само една-единствена велика страница: трябва да издирваме фрагменти, отломъци, нокти, каквото и да е, стига то да съдържа руда, всяко нещо, което е способно да възроди тялото и душата.
         Може да сме обречени, да няма надежда за нас, за когото и да е от нас, но ако е така, нека тогава да нададем един последен агонизиращ, кръвосмразяващ рев, предизвикателен крясък, боен вик! Стига вече ридания! Стига вече елегии и траурни песни. Стига вече биографии и истории, библиотеки и музеи! Нека мъртвите да ядат мъртвите. А ние, живите, хайде да заподскачаме по ръба на кратера в последен предсмъртен танц. Но да бъде танц!
         „Обичам всичко, което тече”, е казал за нашето време великият слепец Милтън. За него мислех тази сутрин, когато отворих очи с яростно-радостен вик: мислех за неговите реки и дървета и за света на мрака, който той изследва. Да, аз също обичам всичко течащо: реки, канали, лава, сперма, кръв, жлъч, думи, изречения. Обичам изтичащата от матката околоплодна течност. Обичам бъбрека с неговите болезнени камъни, с неговия пясък и какво ли не още, обича струящата топла урина и неспирното триперно течение, обичам леещите се като дизентерия истерични думи и изречения, които отразяват всичките противни образи на душата, обичам големите реки, като Амазонка и Ориноко, където луди мъже от типа на Моравагин плават в открита лодка през мечти и легенди и се давят в задънените устия на реката. Обичам всичко течащо, даже менструалното течение, което отнася неплодовитото семе. Обичам ръкописите, дори и свещените, пък били те своенравни, езотерични, многообразни или едностранчиви. Обичам всичко течащо, всичко, което съдържа време и хармония и ни връща към началото на безкрая: ожесточението на пророците, екстатичното сквернословие, мъдростта на фанатика, разтегливата молитва на свещеника, изречените от проститутката мръсотии, отплуващата в канавката плюнка, млякото от гърдата и изтичащата от утробата горчив мед, всичко, което е течно, може да бъде втечнено, разтопено и разтворено, цялата гной и мръсотия, която при изтичането се пречиства, губи своето чувство за произход, затваря чудесната верига към разпадането и смъртта. Неистовото кръвосмесително желание на човека е да продължава да тече единно с времето, да обединява възвишения образ на отвъдното с настоящия свят, с настоящето време. Нелепо, самоубийствено желание, обезсилено от думите и парализирано от мисълта.

 

 

 

---

 

1 Прави каквото искаш!... Прави каквото искаш! (стфр.) - девиз на Телемското абатство в „Гаргантюа“ на Рабле. - Бел. прев. [горе]

 

 

 

Книгата е издадена на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

Електронна публикация на 07. август 2014 г.
Публикация в кн. „Тропик на Рака“, Хенри Милър, пр. Красимир Желязков, Изд. „Фама“, 2012 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]