Алегзандър Маккол Смит

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Неделният клуб по философия“

 

Алегзандър Маккол Смит

 

Превод: Боряна Джанабетска

 

 

 

Корица на книгата, снимка: Ednorog.com

        Изабел Далхаузи видя как младият мъж падна от втори балкон – беше чак горе, при ангелчетата. Полетът му беше толкова внезапен и кратък, че тя го видя за по-малко от секунда – с разчорлена коса, с главата надолу, ризата и сакото му се бяха свлекли към раменете така, че кръстът му беше оголен. После той се удари в парапета на първи балкон и изчезна, все така с главата надолу, в посока към партера.
        Странно, но първото, което й мина през ума, беше поемата на Одън за падането на Икар. Такива събития, казва Одън, се случват на фона на обичайните човешки занимания. Хората не вдигат глава и не виждат как момчето пада от небесата. „Говорех с една приятелка”, повтаряше си тя. „Говорех с една приятелка и момчето падна от небесата”.
        Дори това да не се беше случило, тя щеше да помни тази вечер. Измъчваха я съмнения по отношение на концерта – изпълненията бяха на симфоничния оркестър на Рейкявик, за чието съществование не беше и подозирала – и надали би отишла, ако една съседка не й беше предложила настоятелно свободния билет. Дали Рейкявик имаше истински професионален симфоничен оркестър, питаше се Изабел, или изпълнителите бяха аматьори? Но разбира се, дори да бяха, след като бяха дошли за концерта чак в Единбург тази пролет, те заслужаваха да имат публика; не биваше да се допуска да дойдат дотук чак от Исландия и да свирят пред празна зала. Така че Изабел дойде на концерта и изслуша първата част – романтичното съчетание на немски и шотландски композитори – Малер, Шуберт и Хеймиш Маккън.
        Вечерта беше топла – необичайно топла за края на март – и в Ъшър Хол беше задушно. За всеки случай тя беше дошла леко облечена и сега беше доволна от решението си, защото температурата на първи балкон неминуемо бе започнала да се покачва. По време на антракта Изабел слезе долу и подиша с наслада по-хладния въздух отвън, избягвайки блъсканицата и шумните разговори на бара. Разбира се, там щеше да срещне познати – невъзможно бе да излезеш някъде в Единбург и да не видиш човек, когото познаваш, но тази вечер нямаше настроение за разговори. Когато стана време да се връща в залата, тя се изкуши да се измъкне от втората част, но постъпките, говорещи за неспособност на концентрация или нещо по-лошо – несериозност, винаги я бяха отблъсквали. Така че се върна на мястото си, взе програмата от страничната облегалка, на която я беше оставила, за да види какво предстои – и си пое дълбоко дъх. Щокхаузен!
        Беше взела театралния си бинокъл – нещо крайно необходимо дори на не особено високия първи балкон. Насочи го надолу и се зае да оглежда музикантите един по един – никога не можеше да устои на това по време на концерти. Не беше редно да оглеждаш хората с бинокъл, но по време на концерт това бе приемливо – а ако бинокълът се отклонеше за миг към публиката, кой би забелязал? В щрайха нямаше нищо забележително, но един от кларнетистите имаше впечатляващо лице – високи скули, дълбоко хлътнали очи и брадичка, която бе сякаш разцепена с брадва. Тя не можеше да откъсне поглед от него, докато мислеше за поколенията яки исландци и датчаните преди тях, чийто плод беше този човешки тип – мъже и жени, които с мъка си бяха вадили хляба от бедната земя на планинските ферми; рибари, ловили треска` в стоманеносивите води; жени, които се бяха борили да изхранват децата си със сушена риба и овесено брашно – и ето го сега този кларнетист като краен резултат от всички тези усилия.
        Тя свали бинокъла и се облегна назад. Оркестърът се представяше чудесно, бяха свирили Маккън със замах, но защо ли хората продължават да свирят Щокхаузен? Трябва да беше някаква демонстрация на културна префиненост. Един вид – може да идваме от Рейкявик, и Рейкявик може да е малък град, отдалечен отвсякъде, но пък можем да свирим Щокхаузен не по-зле от всеки друг. Тя притвори очи. Музиката беше наистина непоносима – не беше редно един гастролиращ оркестър да причинява това на домакините си. Известно време мислите й се въртяха около нормите на приемливост, спазвани от оркестрите – разбира се, немските изпълнители много внимаваха с представянето на Вагнер в чужбина, поне в някои определени страни, и обикновено предпочитаха немски композитори, които бяха някак по... миролюбиви. Изабел нямаше нищо против, защото не обичаше Вагнер.
        Щокхайзен беше последен в програмата. Когато диригентът най-сетне се оттегли и ръкоплясканията затихнаха (Изабел отбеляза, че аплодисментите не бяха толкова възторжени, колкото бе очаквала – може би това се дължеше на Щокхайзен), тя стана от мястото си и тръгна към дамската тоалетна. Отвори крана и отпи малко вода от шепата си – в Ъшър Хол нямаше такива модернизации като чешма с фонтанче, от което да се пие, после наплиска и лицето си. Поразхлади се и излезе отново на площадката. И тогава забеляза приятелката си Дженифър, която стоеше в долната част на стълбите, водещи към първи балкон.
        Изабел се поколеба. Вътре беше все още неприятно топло, но не беше виждала Дженифър почти година и нямаше как да подмине, без да й се обади. Започна да си проправя път през тълпата.
        - Чакам Дейвид – поясни Дженифър и посочи към балкона. – Загубил си едната леща, представи си, и една от разпоредителките му услужи с фенерчето си, за да потърси под седалките. Веднъж изгуби една във влака за Глазгоу и сега пак.
        Двете продължиха да бърборят, докато тълпата се изнизваше надолу по стълбите зад гърбовете им. Дженифър, хубава жена в началото на четиридесетте – също като Изабел – беше облечена в яркочервен костюм, а на ревера си бе забола златна брошка с формата на лисича глава. Изабел не можеше да откъсне поглед от рубинените очи на лисицата, които сякаш я следяха. „Кума Лиса”, мислеше тя. „Точно като Кума Лиса”.
        След малко Дженифър погледна разтревожено нагоре.
        - По-добре да идем да видим дали не можем да му помогнем – каза тя нервно. – Ще бъде много досадно, ако не може да я намери.
        Изкачиха няколко стъпала, погледнаха надолу и видяха Дейвид, приведен зад една седалка, а светлината на фенерчето примигваше между редовете. И точно в този момент, докато стояха там, младият мъж падна от балкона над тях – тихо, безмълвно, размахал ръце, сякаш се опитваше да лети, или да предотврати сблъсъка със земята – и изчезна от погледите им.

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от издателство „Еднорог“.

 

Издателство ``Еднорог``!

 

 

Книгата може да закупите с отстъпка от сайта на издателството или от Книжарница „Нисим“!

 

 

Електронна публикация на 05. февруари 2012 г.
Публикация в кн. „Неделният клуб по философия“, Алегзандър Маккол Смит, Изд. „Еднорог“, 2006 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]