Андре Мороа

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Хотел „Танатос Палас“

 

Андре Мороа

 

Превод от френски: Мария Коева

 

         По сюжета на този разказ на Андре Мороа е написан текста на песента „Хотел Калифорния“ на американската рок група „Ийгълс“. Публикуваме го в памет на китариста на групата Глен Фрай, който почина в края на януари 2016 г.

 

 

 

          - „Стийл” на колко е? – попита Жан Моние.
          - Петдесет и девет и четвърт – отговори една от дванайсетте машинописки.
         Тракането на пишещите машини звучеше със загатнат джазов ритъм. През прозореца се виждаха гигантските сгради на Манхатън. Телефоните виеха, размотаваха се хартиени ленти и с невъобразима скорост изпълваха офиса със зловещите си серпантинии, изпъстрени с букви и цифри.
         - „Стийл” на колко е? – попита повторно Жан Моние.
         - Петдесет и девет – отвърна Гъртруд Оуен.
         Спря за миг и се вгледа в младия французин. Немощно отпуснат в креслото, обронил глава в ръце, той изглеждаше сломен.
         „Поредният играч на борсата – помисли си тя. – Жалко за него!... Жалко и за Фани...”
         Жан Моние, служител в нюйоркския клон на банка „Холман”, две години по-рано се беше оженил за секретарката си.
         - „Кенъкот” на колко е? – обади се пак той.
         - Двайсет и осем – отговори Гъртруд Оуен.
         Някакъв глас извика иззад вратата. Влезе Хари Купър. Жан Моние се изправи.
         - Ама че работа! – заяви Хари Купър. – Двайсет процента понижаване на всички котировки. И още има глупаци, които твърдят, че това не било криза!
         - Криза е – каза Жан Моние и излезе.
         - Той си е изпатил – подхвърли Хари Купър.
         - Да – потвърди Гъртруд Оуен. – вече е гол като пушка. – А наум допълни: „Така каза Фани. Ще го напусне довечера.”
         - Какво да се прави? – въздъхна Хари Купър. – Криза.

 

         Красивата бронзова врата на асансьора се плъзна встрани.
         - Надолу – каза Жан Моние.

Корица на книгата
         - „Стийл” на колко е? – попита момчета, което обслужваше асансьора.
         - Петдесет и девет – отговори Жан Моние.
         Беше купувал на сто и дванайсет. Загуба от петдесет и три долара на акция. А и останалите му борсови операции не бяха по-успешни. Цялото му скромно състояние, спечелено по-рано в Аризона, беше отлетяло. За Фани нямаше и цент. Край. Когато се озова на улицата, забързан към гарата, опита да си представи бъдещето. Да започне от нулата? Ако Фани прояви кураж, не беше невъзможно. Припомни си как се беше борил в началото, как бе работил за един скотовъдец в Аризона, стремителното си издигане. Какво пък, беше само на трийсет години. Знаеше обаче, че Фани ще бъде неумолима.
         Така и стана.
         Когато Жан Моние се събуди следващата сутрин, почувства се съвсем обезсърчен. Въпреки бездушието на Фани я беше обичал. Чернокожата прислужница му поднесе закуската – обичайния резен пъпеш, овесена каша – и поиска пари.
         - Къде е господарката, мистър?
         - На пътешествие.
         Даде й петнайсет долара, после направи сметка какво му остава. Разполагаше с малко под шестстотин долара. Колкото да преживее два месеца, може би три... А после? Погледна през прозореца. През изминалата седмица вестниците почти всеки ден пишеха за случаи на самоубийства. Банкери, брокери, играчи на борсата избираха смъртта пред една вече загубена битка. Полет надолу от двайсет етажа височина? Колко секунди? Три? Четири? После ще се размаже... А ако не умре? Представи си страшни болки, потрошени крайници, раздробена плът. Въздъхна, сетне, с вестник под мишница, отиде да обядва в обичайния си ресторант и се изненада, че все още са му вкусни палачинките, полети с кленов сироп.

 

         Хотел „Танатос Палас”, Ню Мексико... Кой ли ми пише от този странен адрес?
         Имаше и бележка от Хари Купър – нея прочете първо. Шефът питал защо не се е появил в офиса. Сметката му в банката била на червено. Дължал осемстотин деветдесет и три долара. Какво възнамерявал да направи по въпроса?... Въпросът беше жесток или наивен. Но наивността не беше сред пороците на Хари Купър.
         Второто писмо. Под три напечатани кипариса се четеше:

 

 

 

Хотел „Танатос Палас”
Директор: Хенри Бурстечър

 

 

         Драги господине,

 

         Обръщам се към Вас не случайно, а защото разполагаме със сведения, които ни позволяват да се надяваме, че нашите услуги биха могли да Ви бъдат от полза.
         Положително сте установили, че в живота и на най-смелия човек е допустимо да възникнат обстоятелства, тъй злополучни, че борбата с тях е невъзможна – и тогава смъртта се явява избавление.
         „Да затворя очи, да заспя и да не се събудя, да не чувам повече въпроси, повече упреци...” Мнозина измежду нас са мечтали за това, пожелавали са го... И все пак, извън твърде малко на брой изключения, хората не посмяват да се отърват от мъките си. Впрочем разбираемо е, ако се вгледаме в онези, които са пробвали да го сторят – защото повечето от самоубийствата се провалят по ужасен начин. Един иска да си пръсне мозъка с куршум, но само прекъсва зрителния нерв и ослепява. Друг смята, че ще потъне във вечен сън благодарение на някакво приспивателно, но три дни по-късно се събужда с увреден мозък, заличена памет и парализирани крайници. Самоубийството е изкуство, което не допуска нито посредственост, нито дилетантство, при все че поради самото си естество не позволява натрупването на опит.
         Този опит, драги господин Моние – ако, както предполагаме, въпросът Ви вълнува, - ние сме готови да Ви предоставим. Притежаваме малък хотел на границата между Съединените щети и Мексико и поради пустинния характер на местността не подлежим на никакъв контрол, ето защо сметнахме за свой дълг да предложим на онези от ближните си, които поради сериозни и безусловни основания жадуват да се откажат от живота, способи да го сторят безболезнено и, смеем да твърдим, почти без опасност.
         В хотел „Танатос Палас” смъртта ще Ви застигне в съня и по най-благ начин. Техническите ни умения, придобити през последните петнайсет години на постоянни успехи (само миналата година имахме две хиляди гости), ни позволяват да гарантираме точна дозировка и бърз изход. Нека добавим, че посетителите, които биха се измъчвали от основателни религиозни задръжки, ние чрез изобретателен похват освобождаваме от всякаква лична отговорност.
         Отлично знаем, че в мнозинството си нашите клиенти не разполагат със значителни парични средства и че честотата на самоубийствата е обратно пропорционална на дебита в банковата сметка. Ето защо сме положили усилия да занижим цените в „Танатос” до възможно най-долната граница. Ще е достатъчно, като пристигнете, да внесете триста долара. Тази сума ще Ви освободи от всякакви други разноски по време на престоя Ви при нас – престой, чиято продължителност за Вас трябва да остане неизвестна, - ще покрие разходите във връзка с начинанието, погребението и впоследствие поддръжката на гроба. Поради очевидни причини обслужването е включено в посочената твърда сума и от Вас няма да се очакват никакви бакшиши.
         Важно е да добавим, че „Танатос” е разположен в извънредно красива местност и че разполага с четири тенис-корта, голф игрище с осемнайсет дупки и басейн с олимпийски размери. Тъй като нашите гости са от двата пола, а и почти всички принадлежат към висши обществени кръгове, сладостта на пребиваването Ви, подсилена от странността на ситуацията, ще е несравнима.
         Молим гостите да слязат на гара Дийминг, откъдето ще ги вземе хотелският автобус. Също така ги молим да ни предизвестят кога ще пристигнат, с писмо или телеграма, поне два дни по-рано. Адресът е „Танатос”, Коронадо, Ню Мексико.

 

 

 

         Жан Моние извади колода карти и нареди пасианс, на който го беше научила Фани.

 

         Пътуването се оказа много дълго. Часове наред влакът се движеше между памукови плантации, където над бяла пяна се подаваха главите на чернокожи работници. После, редувайки сън и четене, прекара още две денонощия. Накрая пейзажът стана каменист, могъщ и приказен. Композицията напредваше вдън дефиле, между шеметно високи канари. Огромни виолетови, жълти и червени ивици прорязваха напречно склоновете на планината. Някъде по средата й се рееше дълго повесмо от облаци. На гаричките, където спираше влакът, се мяркаха мексиканци с широкополи плъстени шапки и везани кожени сетрета.
         - Следваща станция: Дийминг – каза на Жан Моние чернокожият шафнер от пулмановия вагон. – Да ви лъсна ли обувките, мистър?
         Французинът прибра книгата и затвори куфара си. Удивляваше го простотата на сетното му пътуване. Дочу шум на буйна река. Спирачките изскърцаха. Влакът спря.
         - „Танатос”, сър? – подвикна носачът индианец, който тичаше покрай вагоните.
         На количката му вече бяха натоварени багажите на две руси момичета, които вървяха след него.
         „Възможно ли е тези очарователни момичета да са дошли тук, за да умрат?” – помисли си Жан Моние.
         Те също го гледаха, вглъбено, и си разменяха шепнешком думи, които той не чуваше.
         Автобусът на „Танатос” не оправда опасенията, че би могъл да има вид на катафалка. Боядисан в яркосиньо, с тапицирани в оранжево-синьо седалки, той блестеше на слънцето, сред разните таратайки и ругаещите наоколо им мексиканци и индианци, заради които площадът приличаше на автомобилно гробище. Скалите покрай железопътната линия бяха покрити с мъх, от който камъкът изглеждаше заметнат със сивосиньо було. По-нагоре искреше слюда. Шофьорът, който носеше сива униформа, беше пълен мъж с изпъкнали очи. Жан Моние седна до него, от желание да не се натрапва на спътничките си и да ги остави насаме; после, докато автобусът пое по острите завои, за да превземе планината, се опита да разприказва своя съсед:
         - Отдавна ли сте шофьор на „Танатос”?
         - Три години – измърмори човекът.
         - Работата ви сигурно е странна.
         - Странна ли? Защо пък странна? Въртя геврека. Какво странно има?
         - Пътниците, които превозвате нагоре, връщат ли се понякога по обратния път?
         - Рядко – отвърна човекът, леко смутен. – Рядко... Но се случва. Аз съм такъв пример.
         - Вие? Наистина?... Дошли сте тук като... клиент?
         - Господине – каза шофьорът, - приех службата, за да не говоря вече за себе си, а и завоите са много трудни. Нали не искате да ви убия, вас или тия момичета?
         - Не, естествено – отвърна Жан Моние.
         После си помисли, че отговорът е забавен, и се усмихна.
         Два часа по-късно шофьорът, без да продума, му посочи с пръст силуета на „Танатос” върху платото.

 

         Хотелът беше в испано-индиански стил, нисък, с покриви-тераси и червени тухлени стени, при които циментът във фугите грубо наподобяваше глина. Стаите гледаха на юг, към слънчеви площадки. Портиер италианец посрещна пътниците. Гладко избръснатото му лице тутакси припомни на Жан Моние за друга страна, за улици на голям град, за потънали в цветя булеварди.
         - Къде, по дяволите, съм ви виждал? – попита той портиера, докато едно пиколо отнасяше куфара му.
         - В „Риц”, Барселона, господине... Името ми е Саркони... Напуснах, когато избухна Гражданската война...
         - От Барселона, та в Ню Мексико! Какъв преход!
         - О, господине, длъжността портиер е еднаква навсякъде... Само формулярите, които ще ви помоля да попълните, тук са по-сложни отколкото другаде... Ще прощавате, господине.
         Действително, напечатаните листи, които бяха връчени на тримата новодошли, изобилстваха от графи, въпроси и обяснителни бележки. Препоръчваше се да упоменат съвсем точно датата и мястото на раждане, а също и близките, които бъдат уведомени при нещастен случай:
         „Моля, посочете поне два адреса на роднини или приятели и непременно препишете на ръка, на обичайно използвания от Вас език, текста, обозначен с А, а именно”:

 

         „Долуподписаният/ата... заявявам, че съм в добро физическо и душевно здраве, и удостоверявам, че по своя воля се отказвам от живота и при злополука освобождавам от всякаква отговорност ръководството и персонала на хотел „Танатос Палас”...

 

         Седнали една срещу друга на съседната маса, двете момичета прилежно възпроизвеждаха текст А и Жан Моние забеляза, че са избрали да пишат на немски.

 

         Директорът Хенри М. Бурстечър беше спокоен човек с очила със златни рамки, много горд със своето заведение.
         - Ваш ли е хотелът? – попита Жан Моние.
         - Не, господине, хотелът е собственост на анонимно дружество, но идеята беше моя и аз съм пожизнен директор.
         - А как така не сте имали сериозни неприятности с местните власти?
         - Неприятности? – повтори господин Бурстечър, учуден и шокиран. – Господине, та ние не правим нищо, което да е в противоречие с хотелиерските задължения. Осигуряваме на клиентите каквото желаят, всичко каквото желаят, нищо повече... Впрочем, господине, тук няма местни власти. Областта е погранична и всъщност не е ясно дали е част от Мексико или от Съединените щати. Дълго време това плато е минавало за непристъпно. Според една легенда тук преди няколкостотин години се събрала дружина индианци, за да умрат заедно и така да убягнат от европейците. Местните хора твърдели, че душите на тези покойници възпрепятстват достъпа до планината. Благодарение на това успяхме да придобием терена на съвсем приемлива цена и да водим тук независимо съществуване.
         - И семействата на вашите клиенти никога не са ви подвеждали под отговорност?
         - Да ни подвеждат под отговорност! – възкликна негодуващо господин Бурстечър. – Че защо, за Бога! И пред какъв съд? Семействата на нашите клиенти, господине, са предоволни, задето без разгласа се разрешават въпроси, които са деликатни и дори, почти винаги, мъчителни... Не, не, господине, тук всичко протича кротко, по най-редовен начин, а клиентите са за нас приятели... Ще желаете ли сега да видите стаята си?... Ако не възразявате, тя е номер сто и тринайсет. Нали не сте суеверен?
         - Ни най-малко – каза Жан Моние. – Възпитан съм обаче в религиозен дух и ще ви призная, че мисълта за самоубийство не ми допада...
         - Но и дума да не става за самоубийство, господине! – извика господин Бурстечър тъй безпрекословно, че събеседникът му не се задълба повече. – Саркони, покажете на господин Моние номер сто и тринайсет. Що се отнася до тристата долара, господине, бъдете любезен пътьом да ги внесете при касиера, канцеларията му е до моята.
         В сто и тринайсета стая, озарена от възхитителен залез, Жан Моние се впусна в търсене на смъртоносни съоръжения, но не намери и помен от такива.

 

         - В колко часа е вечерята?
         - В осем и трийсет, сър – отвърна прислужникът.
         - Облекло официално?
         - Повечето от гостите го предпочитат, сър.
         - Добре! Пригответе ми папийонка и бяла риза.
         Когато слезе във фоайето, Моние установи, че действително всички жени носят деколтирани рокли, а мъжете са в смокинги..
         - А, господин Моние... Търсех ви... Щом сте сам, помислих си, че може би ще ви допадне да споделите масата си с една от нашите клиентки, госпожа Кърби-Шоу.
         Моние направи жест на досада.
         - Не дойдох тук, за да водя светски живот... – възрази. – И все пак... Бихте ли ми показали дамата отдалеч, без да ме представяте?
         - Разбира се, господин Моние... Госпожа Кърби-Шоу е младата жена в бяла сатенена рокля, която седи до пианото и прелиства списание. Външността й едва ли ще ви отблъсне... Даже напротив... А и тя е твърде приятна дама, с прекрасни обноски, умна, артистична...
         Госпожа Кърби-Шоу със сигурност беше много хубава жена. Тъмната й коса на букли беше прибрана в нисък хлабав кок на тила и оставяше открито високото, волево чело. Погледът й беше мек, одухотворен. Защо, по дяволите, тъй чаровна личност искаше да умре?
         - Дали госпожа Кърби-Шоу...? Дали и тя ви е клиентка като мен и при същите условия?
         - Естествено – натърти господин Бурстечър и сякаш натовари наречието с дълбок смисъл. – Ес-тест-ве-но.
         - Е, тогава ни запознайте.
         Когато приключи вечерята, която се оказа простичка, но превъзходна, а обслужването бе отлично, Жан Моние вече беше наясно, поне в общи линии, с живота на госпожа Кърби-Шоу. Съпругът й бил богат и много добър, но тя никога не била изпитвала към него любов; шест месеца по-рано го напуснала и последвала в Европа някакъв млад писател, привлекателен и циничен, когото срещнала в Ню Йорк. Смятала, че е готов да се ожени за нея, щом тя получи развод, но още като пристигнали в Англия, той показал, че е склонен да се отърве от нея възможно най-скоро. Изненадана и наранена от коравосърдечието му, тя се опитала да му опише какво е пожертвала заради него и ужасното положение, в което щяла да изпадне. Той много се смял.
         - Клара, ти наистина живееш в някакво друго време!... – казал й. – Ако знаех, че си с такава викторианска нагласа, щях да те оставя на съпруга и децата ти... Върни се при тях, скъпа. Ти си родена да се грижиш мирно и тихо за многобройно домочадие.
         Тогава у нея назряла последна надежда – че мъжът й, Норман Кърби-Шоу, ще склони да я приеме обратно. Убедена била, че ако успее да го види насаме, лесно ще си го възвърне. Ала под влияние на роднините и съдружниците си, които му оказвали постоянен и враждебен към Клара натиск, Норман бил непреклонен. След няколко унизителни и напразни опита, една сутрин тя намерила в пощата си проспект на „Танатос” и проумяла, че за болката й това е единственото решение, незабавно и лесно.
         - И не се боите от смъртта? – попитал бе Жан Моние.
         - Боя се, разбира се... Но по-малко, отколкото от живота.
         - Красив отговор – отбеляза Жан Моние.
         - Не целях да е красив – отвърна Клара. – А сега, разкажете ми защо вие сте тук.
         След като изслуша Жан Моние, остро го порица.
         - Но това просто не е за вярване! Как?... Искате да умрете, защото акциите ви са се обезценили?... Не разбирате ли, че ако имате куража да живеете, след една, две, три, та дори и повече години, ще сте забравили загубата, а може би дори ще сте я възстановили?
         - Загубата е само предлог. Тя действително нямаше да е от значение, ако все още имаше за какво да живея... Но както ви споменах, жена ми се отказа от мен... Във Франция нямам близки роднини, нито приятели... Всъщност, за да бъда съвсем искрен, ще ви призная, че навремето напуснах родината си заради любовно разочарование... Заради кого да се боря сега?
         - Ами заради самия себе си... Заради хората, които тепърва ще ви обичат... и които неминуемо ще срещнете... Ако в тежки мигове сте пострадали от низостта на някои жени, не съдете несправедливо за останалите...
         - Наистина ли вярвате, че има жени... имам предвид жени, които бих могъл да обичам... които биха били способни да приемат, поне за няколко години, да живеят в бедност, в борба...
         - Убедена съм – заяви тя. – Има жени, които обичат да се борят и намират в бедността романтична притегателност... Аз например.
         - Вие?
         - О, исках просто да кажа... – Млъкна, после добави: - Май трябва да вървим във фоайето... Само ние сме останали в ресторанта и оберкелнерът броди отчаяно около нас.
         - Нали не вярвате – започна той, докато обгръщаше раменете на Клара Кърби-Шоу с хермелиновата й наметка, - нали не вярвате, че... още тази нощ...?
         - О, не! – възрази тя – Та вие току-що пристигнахте...
         - А вие?
         - Тук съм от два дни.
         На раздяла се уговориха идната заран да се разходят заедно в планината.

 

         Утринното слънце хвърляше връз площадката пред входа косо покривало от светлина и мека топлина. Жан Моние, който току-що беше взел студен душ, се хвана да мисли: „Животът е хубав!...” После си каза, че има пред себе си не повече от няколко долара и няколко дни. Въздъхна и гласно изрече:
         - Десет часът... Клара сигурно вече ме чака.
         Облече се припряно и в белия ленен костюм се усети лек, безтегловен. Когато стигна до тенискорта, установи, че Клара Кърби-Шоу също е в бяло; разхождаше се между двете млади австрийки, които бързо се отдалечиха, щом видяха французина.
         - Плаша ли ги?
         - Смущавате ги... Тъкмо ми разправяха историята си.
         - Интересна ли е?... Ще ми я разкажете. Успяхте ли да дремнете?
         - О, да, дори спах чудесно. Подозирам, че смущаващият господин Бурстечър сипва хлорал в напитките ни.
         - Едва ли – възрази Моние. – И аз спах като къпан, но сънят ми явно е бил съвсем естествен, защото тази сутрин се чувствам с напълно бистра глава. – И след миг добави: - И напълно щастлив.
         Тя го изгледа с усмивка, без да отговори.
         - Да тръгнем по тази пътека – предложи той – и ми разкажете за австрийките... Ще бъдете моята Шехерезада.
         - Само дето нашите нощи няма да са хиляда и една...
         - Да, за жалост... Нашите нощи...?
         Тя го прекъсна:
         - Близначки са. Отраснали са заедно, първо във Виена, после в Будапеща, и никога не са имали други близки приятелки. На осемнайсетгодишна възраст се запознали с някакъв млад унгарец, от стар благороднически род, красив като полубог, музикален като циганин, и двете в същия ден се влюбили безумно в него. Няколко месеца по-късно той поискал ръката на едната. От отчаяние другата се опитала да се удави, но безуспешно. Тогава избраницата решила също да не бъде с граф Ники и така се родил замисълът да умрат заедно... И тогава, като вас и мен, получили проспекта на „Танатос”.
         - Що за лудост! – възкликна Жан Моние. – Те са млади и възхитително красиви... Защо да не заживеят в Америка, където ще ги обикнат други мъже?... Няколко седмици търпение и...
         - Винаги от липса на търпение хората се озовават тук... – отрони тя тъжно. – Ала ние всички сме мъдри, що се отнася до другите... Кой беше казал, че човек винаги има достатъчно смелост да понесе чуждите нещастия?
         През целия ден гостите на „Танатос” наблюдаваха как една двойка в бяло обхожда парковите алеи в подножието на скалите, току до пропастта. Мъжът и жената разговаряха със страстно увлечение. Когато се мръкна, те тръгнаха обратно към хотела и виждайки ги прегърнати, градинарят мексиканец извърна глава.

 

         След вечерята Жан Моние се усамоти с Клара Кърби-Шоу в един малък салон и не спря да й шепне думи, които явно я вълнуваха. После, преди да се прибере в стаята си, отиде при господин директора Бурстечър. Намери го пред разгърната дебела тетрадка с черна подвързия. Господин Бурстечър проверяваше отчети и от време на време, с дебел червен молив, зачертаваше някой ред.
         - Добър вечер, господин Моние. С какво мога да ви бъда полезен?
         - Господин Бурстечър, добър вечер... Поне се надявам да е добра... Това, което имам да ви кажа, ще ви изненада... Промяната е внезапна... Но такъв е животът... Накратко, дойдох да ви съобщя, че се отказвам... Вече не искам да умра.
         Господин Бурстечър учудено вдигна очи.
         - Сериозно ли говорите, господин Моние?
         - Да, знам, че ще ви се сторя непоследователен, нерешителен... – продължи французинът. – Но ако обстоятелствата се променят, нима не е естествено това да се отрази и на желанията ни?... Преди седмица, когато получих писмото ви, се чувствах отчаян, сам на света... Не смятах, че си струва да се впускам в нови битки... Днес всичко е различно. И всъщност – благодарение на вас, господин Бурстечър.
         - Благодарение на мен ли, господин Моние?
         - Да, защото чудото се дължи на младата дама, при която ме настанихте първата вечер... Госпожа Кърби-Шоу е прекрасна жена, господин Бурстечър.
         - Бях ви го казал, господин Моние.
         - Прекрасна и храбра... След като й доверих колко окаяна е участта ми, тя склони да я сподели... Изненадан ли сте?
         - Ни най-малко... Тук сме навикнали с подобни ненадейни обрати. Много се радвам, господин Моние... Вие сте млад, твърде млад...
         - Та, ако не възразявате, ние с госпожа Кърби-Шоу утре ще заминем за Дийминг.
         - Значи и госпожа Кърби-Шоу като Вас се отказва от...?
         - Да, естествено... Впрочем тя лично ще ви го потвърди след малко... Остава да уредим една твърде деликатна подробност... Тристата долара, които ви изплатих и които представляват кажи-речи цялото ми имущество – дали остават безвъзмездно за „Танатос”, или е възможно да ми бъде възстановена част от тях, за да купя билетите?
         - Ние сме почтени хора, господин Моние. Никога не таксуваме услуги, които всъщност не сме извършили. Още утре сутрин на касата ще бъде изготвена сметката ви, изчислена на база двайсет долара дневно заедно с обслужването, и ще си получите обратно остатъка от сумата.
         - Вие сте извънредно любезен и великодушен... Ах, господин Бурстечър, безкрайно съм ви признателен! Преоткрито щастие... Нов живот...
         - Удоволствието е мое, господин Моние – отвърна господин Бурстечър и проследи с поглед французина, който се отдалечи и излезе. После натисна едно копче под бюрото и нареди: - Саркони да дойде при мен.
         След няколко минути портиерът се яви.
         - Викали сте ме, синьор диреторе?
         - Да, Саркони. Включете газта в сто и тринайсета стая след малко... Около два след полунощ.
         - Да пусна ли първо сънотворен газ, а после летален, синьор диреторе?
         - Едва ли ще е нужно... Нашият гост ще заспи като отсечен. Засега няма друго, Саркони... А утре – двете момичета от номер седемнайсети, както беше предвидено.
         Портиерът бе тръгнал да излиза, когато на вратата се появи госпожа Кърби-Шоу.
         - Влизай – покани я господин Бурстечър, - тъкмо се канех да те повикам. Твоят клиент дойде да ми съобщи, че си тръгва.
         - Смятам, че заслужавам поздравления – каза тя. – Добра работа свърших.
         - И то бързо-бързо... Ще ти го отчета.
         - Значи нощес?
         - Да, нощес.
         - Горкото момче! – отрони тя. – Беше мил, романтичен...
         - Те всичките са романтични – отсече господин Бурстечър.
         - Жесток си все пак – каза тя. – Премахваш ги точно когато си възвръщат вкуса към живота.
         - Жесток ли?... Напротив, тъкмо тук е човечността на подхода... Нашичкият имаше задръжки от религиозно естество. Отървах го от тях. – Взря се в черната книга: - Утре почиваш. Вдругиден обаче имам човек за теб... Пак банкер, но този път швед. И не е първа младост.
         - Младият французин ми харесваше – промълви тя замечтано.
         - Човек не си избира работата – строго каза директорът. – Ето ти десетте долара, плюс още десет бонус.
         - Благодаря – отвърна Клара.
         Но докато прибираше банкнотите в чантичката си, въздъхна.
         След като тя излезе, господин Бурстечър посегна към червения молив и с помощта на метална линийка зачеркна от регистъра едно име.

 

 

 

---

 

 

Романът е издаден на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

Електронна публикация на 15. март 2016 г.
Публикация в кн. „Разкази за любов от знаменити писатели“, Изд. „Фама“, С., 2011 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]