Медардо Пачеко живеел в околностите на селото, но - дядо знаел - не може да пропусне процесията за празника на Девата от Пилар¹ онзи следобед. Преди да излезе да го търси, дядо написал на жена си кратко и нежно писмо, в което й казвал къде бил скрил парите си и й давал последни напътствия за бъдещето на децата им. Оставил го под общата възглавница, където жена му със сигурност щяла да го открие, когато си легне, и без излишни сбогувания излязъл да посрещне злощастната си съдба.
         Дори и най-неправдоподобните версии са единодушни, че е било най-обикновен понеделник през карибския октомври с тъжен дъжд от ниски облаци и с погребален вятър. Медардо Пачеко, празнично облечен, тъкмо влизал в една глуха уличка, когато полковник Маркес се изпречил на пътя му. И двамата били въоръжени. Години по-късно, в лунатичните си бълнувания, баба ми често повтаряше: "Господ даде възможност на Николасито да помилва живота на онзи беден човек, но той не съумя да се възползва." Мислеше си така, сигурно защото полковникът й казал, че видял тъжен блясък в очите на изненадания си противник. Kазал й също, че когато огромното му тяло се повалило в шубрака, се чул стон, без думи, "като от измокрено коте". Устната традиция приписва на Папалело една високопарна фраза, която той произнесъл, когато се предал на кмета: "Куршумът на честта победи куршума на властта." Това изказване отговаря на либералния дух на времето, обаче не успявам да го свържа с нрава на дядо. Истината е, че е нямало свидетели. Официална версия биха представлявали съдебните показания на дядо ми и на съвременниците му и от двете страни, но от делото, ако такова изобщо е имало, и помен няма. Измежду многобройните версии, които съм чувал, не съм открил две еднакви.
         Събитието разделило семействата в селото, включително и семейството на убития. Някои от роднините му си поставили за цел да отмъстят за смъртта му, а други приютили в домовете си Транкилина Игуаран и децата й, докато отмине опасността от отмъщение. Тези подробности ме впечатляваха толкова силно като дете, че не само приех като своя вината на дядо, но и сега, когато пиша за това, продължавам да изпитвам повече състрадание към семейството на убития, отколкото към своето.
         Преместили Папалело в Риоача за по-голяма сигурност, а по-късно в Санта Марта, където го осъдили на една година затвор: едната половина при затворен режим, а другата, при отворен. Щом го освободили, отишъл за кратко със семейството си в селището Сиенага, след това в Панама, където от една случайна връзка му се родила още една дъщеря, и накрая, в нездравословното и сухо кметство Акатарака, където го назначили за бирник на департамента. Никога повече не излязъл въоръжен на улицата, дори и по време на най-големите жестокости на банановата компания, само държал револвер под възглавницата си, за да си защитава дома.
         Аракатака далеч не било спокойното място, за което мечтаели след преживения кошмар с Медардо Пачеко. Възникнало от постройки на племето чимила и влязло с левия крак в историята като затънтено селище в община Сиенага, селище без Бог и без закон, което по-скоро се покварило, отколкото забогатяло от банановата треска. Името му не е название на село, а на река, която на чимилски е "ара"; а "Катака" е думата, с която общността наричала управляващия. Затова ние, местните, помежду си не го наричаме Аракатака, а както трябва да бъде - Катака.
         Кoгато дядо се опитал да запали семейството с илюзията, че там парите текат по улиците, Мина казала: "Парите са фъшкиите на дявола." За майка ми там беше царството на всички ужаси. Най-старият от всички, които си спомняше, беше нашествието на скакалци, което опустошило посевите, когато тя била много малка. "Чувахме ги да преминават като вятър от камъни" - каза ми тя, когато отидохме да продадем къщата. Ужасеното население трябвало да се барикадира в къщите си и успяло да се спаси от бедата само с помощта на магия.
         По всяко време ни изненадваха сухи урагани, които отнасяха покривите на колибите, връхлитаха младите бананови дървета и засипваха селището със звезден прах. Страшни суши мъчеха добитъка през лятото или пък падаха всемирни порои през зимата, които превръщаха улиците в буйни реки. Инженерите гринговци плаваха с каучукови лодки сред подгизнали дюшеци и умрели крави. Юнайтед Фрут Къмпани, чиито системи за изкуствено напояване бяха отговорни за необузданите води, отклони реката, едва когато най-силният от онези потопи изрови труповете от гробището.
         При все това най-страшната напаст беше човешката. Един влак, който изглеждаше като детска играчка, изхвърли на парещите пясъци на Аракатака сбирщина авантюристи от цял свят, които завзеха улицата с оръжие в ръка. Шеметният им успех предизвика неконтролируем демографски прираст и социални безредици. Само на пет левги беше поправителният лагер Буенос Айрес над река Фундасион, чийто затворници имаха навика да бягат през почивните дни, за да си играят на терор в Аракатака. Станахме досущ като селата от американските уестърни, откакто колибите от палма и тръстика на племето чимила започнаха да се заменят с дървените къщи на Юнайтед Фрут Къмпани с двускатните им цинкови покриви, с прозорците им от груб лен и с навесите им, украсени с прашни увивни цветя. Сред онази вихрушка от непознати лица, от индиански колиби насред пътя, от мъже, преобличащи се на улицата, от жени с разпънати чадъри, седнали върху куфарите си, и от мулета, мулета и мулета, умиращи от глад в конюшните на хотелите, тези, които бяха дошли първи, ставаха последни. Ние бяхме вечните чужденци, натрапниците.
         Убийствата ставаха не само по време на съботните разправии. Един следобед чухме викове от улицата и видяхме да преминава на магаре човек без глава. Бил обезглавен с мачете при разчистване на сметки с банановите чифлици и главата му била повлечена от ледените води на напоителния канал. Онази вечер чух обичайното обяснение на баба ми: "Нещо толкова ужасно би могъл да стори само някой от контетата."
         Контетата бяха коренното насление на голямото плато и ги различавахме от останалата част от човечеството не само по вялите им обноски и по неправилното им произношение, но и по самочувствието им на пратеници на Божието провидение. Образът им стана толкова омразен, че след стачките в банановите плантации, жестоко потушени от военни от вътрешността, започнахме да наричаме хората от войската не войници, а контета. В нашите очи те бяха пълномощни представители на политическата власт и много от тях се държаха като такива. Само така може да се обясни ужасът на "Черната нощ на Аракатака", легендарно клане, оставило толкова мъглява следа в народната памет, че не се знае със сигурност дали наистина се е случило.
         Започнало една събота, по-злополучна от останалите, когато един почтен човек от местните, чиято самоличност не е известна на историята, влязъл в една кръчма, за да поиска чаша вода за момчето, което водел за ръка. Един чужденец, който пиел сам на бара, поискал да накара момчето да изпие глътка ром вместо вода. Бащата се опитал да му попречи, но чужденецът държал на своето, докато накрая детето, уплашено и без да иска, бутнало чашата с ръка и я разляло. Чужденецът, без да му мисли, го убил с един изстрел.
         Това беше още един от призраците на детството ми. Папалело ми го припомняше често, когато двамата влизахме в някоя кръчма да пием безалкохолно, но разказваше толкова отвлечено, че сигурно и той самият не си вярваше. Трябва да се е случило малко след като пристигнали в Аракатака, защото майка ми си го спомня само по ужаса, който случката всявала у възрастните. За насилника се знаело само, че говорел с превзетото произношение на хората от Андите, така че репресалиите не били само срещу него, а срещу всеки от многото омразни чужденци, които говорели със същия акцент. Хайки от местни хора, въоръжени с мачете, излизали по тъмно на улиците, сграбчвали невидимия силует, когото изненадвали в мрака, и му заповядвали:
         - Говори!
         Само заради произношението му го разсичали с мачете, без да осъзнават невъзможността да улучат предвид съществуването на толкова много различни говори. Дон Рафаел Кинтеро Ортега, съпруг на леля ми Уинефрида Маркес, най-строгият и най-обичаният от контетата, почти навършил сто години, защото дядо ми го затворил в един килер, докато се уталожат страстите.

¹ Празникът на Девата от Пилар се чества на 12 октомври. Според легендата през 40 г. сл. Хр. Дева Мария се явила на Свети Яков в Сарагоса, стъпила върху мраморна колона (пилар), и му наредила да й издигне църква с олтар около мраморната колона. Така била построена първата църква, която носи името на Дева Мария. [горе]