В тази спалня имаше и олтар със светци с човешки ръст, по-реалистични и по-мрачни от онези в църквата. Тук винаги спеше леля Франсиска Симодосея Мехия, първа братовчедка на дядо ми, която наричахме леля Мама и която след смъртта на родителите си заживя в къщата като господарка и собственичка. Аз спях в хамака отстрани, изплашен от треперенето на светците на лампата на Разпятието -лампа, която угасиха, чак когато всички умряха; и майка ми е спяла там в моминските си години, измъчвана от страх от светците.
         В дъното на коридора имаше две стаи, които ми бяха забранени. В първата живеше братовчедка ми Сара Емилия Маркес, дъщеря на вуйчо ми Хуан де Диос отпреди брака му, която беше отгледана от баба и дядо. Братовчедка ми, която освен вродено превъзходство притежаваше и силен характер, възбуди първите ми литературни интереси с един прекрасен сборник приказки на Калиеха¹ с цветни илюстрации, до който тя никога не ми позволи да припаря от страх, че ще му разбъркам страниците. Това беше първата ми горчива несполука на писател.
         Последната стая представляваше склад за вехтории и бракувани сандъци, които години наред държаха любопитството ми нащрек, но които никой никога не ми позволи да изследвам. По-късно узнах, че там се намират и седемдесетте нощни гърнета, които баба ми и дядо ми купили, когато майка ми поканила колежките си от курса на гости за ваканцията.
         Срещу тези две стаи, в същия коридор, се намираше голямата кухня с примитивни керамични котлони и с голямата фурна на баба ми, сладкарка по професия, чиито карамелени животинки изпълваха сутрините със сладкото си ухание. Това беше царството на жените, които живееха или прислужваха в къщата и които пееха в един глас с баба, докато й помагаха в многобройните й дейности. Друг глас беше гласът на Лоренцо Великолепния, стогодишният папагал, наследство от прадедите, който крещеше лозунги против Испания и пееше песни от войната за независимост. Беше толкова късоглед, че веднъж падна в тенджерата със санкочо² и се спаси по чудо, защото водата беше още хладка. На един 20 юли, в три часа следобед, наруши спокойствието на къщата с панически крясъци:
         - Бикът, бикът! Идва бикът!
         В къщата бяха само жените, понеже мъжете бяха отишли на коридата за националния празник, и те помислиха, че папагалът бълнува от старческо оглупяване. Жените в къщата, които умееха да говорят с него, разбраха какво казва, едва когато един подивял бик, избягал от коридата на площада, нахлу в кухнята със страшен рев, атакувайки на сляпо мебелите в хлебарницата и тенджерите на печката. Аз се движех срещу урагана от уплашени жени, които ме вдигнаха на ръце и ме затвориха заедно с тях в килера. Ревът на изгубения в кухнята бик и грохотът от копитата му по циментовия коридор разтрисаха къщата. Изведнъж той се показа през един отдушник и огненият му дъх и големите му кръвясали очи смразиха кръвта ми. Когато пикадорите успяха да го върнат на площада, в къщата вече беше започнало празненството по случай края на драмата, което продължи повече от седмица и за което се приготвиха неизброимо количество тенджери кафе и сватбени торти, които съпътстваха хилядократно повтаряния от развълнуваните оцелели разказ, всеки път, все по-героичен.
         Дворът не изглеждаше много голям, но в него имаше най-различни дървета, обща баня без покрив, с циментово корито за събиране на дъждовната вода и с издигната платформа, до която се стигаше по паянтова стълба, висока близо три метра. Там стояха двете големи бурета, които дядо пълнеше на зазоряване с ръчната помпа. По-нататък беше конюшнята с нешлифовани дъски и стаите за прислугата, а накрая огромният заден двор, където растяха овошки и където се намираше единственият нужник, в който прислужниците индианки изхвърляха ден и нощ гърнетата от къщата. Най-кичестото и гостоприемно дърво беше един кестен извън света и времето, под чиито старинни клони трябва да са издъхнали, пикаейки, поне двама пенсионирани полковници от многобройните граждански войни през миналия век.
         Семейството ми дошло в Аракатака седемнадесет години преди да се родя, когато започвали разправиите на Юнайтед Фрут Къмпани за монопола над банановите плантации. Водели сина си Хуан де Диос, на двадесет и една години, и двете си дъщери - Маргарита Мария Миниата де Алакоке, на деветнадесет години, и майка ми, Луиса Сантяга, на пет. Преди нея били изгубили двама близнаци при спонтанен аборт в четвъртия месец на бременнността. Когато майка ми се родила, баба ми оповестила, че това щяло да бъде последното й раждане, тъй като вече била навършила четиресет и две години. Почти половин век по-късно, на същата възраст и при подобни обстоятелства, майка ми съобщи същото, когато се роди Елихио Габриел, единадесетото й дете.
         Баба и дядо предвиждали преместването в Аракатака да бъде пътуване към забравата. Взели със себе си на служба двама индианци гуахиро, Алирио и Аполинар, и една индианка, Меме, купени за по сто песос по техните земи, когато робството било вече отменено. Полковникът носел всичко необходимо, за да възстанови миналото възможно най-далеч от лошите си спомени, преследван от зловещите угризения, че е убил човек на дуел. Познавал района от доста време, още откогато през една военна кампания минавал оттам на път за Сиенага и присъствал в качеството си на интендант на подписването на мирния договор в чифлика Нидерландия.
         Новата къща не им възвърнала спокойствието, тъй като угризението било толкова зловредно, че вероятно все още измъчва някой изгубен праправнук. Най-честите и въздействащи разкази, от които си бяхме изградили подредена представа за случилото се, бяха на баба Мина, вече сляпа и не с всичкия си. Въпреки безжалостните коментари за неизбежната трагедия, тя била единствената, която разбрала за дуела, едва след като се провел.
         Драмата се разиграла в Баранкас, мирно благоденстващо градче в подножието на Сиера Невада, където полковникът изучил от баща си и дядо си златарство и където се върнал за постоянно след подписването на мирните договори. Противникът му бил истински великан, с шестнадест години по-млад, либерал до мозъка на костите си също като него, набожен католик, беден земеделец, наскоро задомен, с две деца и с име на добър човек: Медардо Пачеко. Полковникът най-много се натъжавал от факта, че противникът му не бил един от многобройните безименни врагове, които се изправяли срещу него по бойните полета, а стар приятел, съмишленик и войник под негово командване в Хилядодневната война, и именно него се наложило да срещне в смъртоносен дуел, когато и двамата мислели, че мирът е извоюван.
         Това беше първата житейска случка, която разбуди писателските ми инстинкти, и оттогава все още не съм успял да я превъзмогна. Откакто се научих да мисля, разбрах значението и тежестта, които тази драма има за семейството ми, ала подробностите около нея оставаха неясни. Майка ми, тогава на три години, винаги си я спомняше като невероятен сън. Възрастните заплитаха историята пред мен, за да ме объркат, и така и не успях да разплета загадката напълно, понеже всеки, и от двете страни, подреждаше парченцата по свой начин. Най-правдоподобната версия за мен беше, че майката на Медардо Пачеко го насъскала да отмъсти за това, че честта й била поругана от едно долно изказване, което приписвали на дядо ми. Дядо ми, от своя страна, разобличил обвинението, като заявил, че е клевета, и публично се извинил на оскърбените, но Медардо Пачеко, озлобен, се превърнал от оскърбен в оскърбител и нанесъл жестока обида на дядо по повод поведението му на либерал. Така и не разбрах каква точно е била тя. Честта на дядо ми била засегната и той го предизвикал на дуел, без да определя дата.
         Показателен пример за нрава на полковника било времето, което той оставил да измине между предизвикателството и дуела. Оправил работите си много старателно, за да гарантира сигурността на семейството пред единствената алтернатива, която животът му готвел - смърт или затвор. Най-напред продал, без да бърза, малкото, което му било останало, за да преживява след последната война - златарската работилница и малкия чифлик, който наследил от баща си и където угоявал кози за заколение и имал нива със захарна тръстика. След шест месеца прибрал събраните пари в дъното на един шкаф и зачакал спокойно деня, който той сам си бил избрал - 12 октомври 1908 г., годишнина от откриването на Америка.

¹ Сатурнио Калиеха Фернандес (1855-1915) - испански писател и издател, прочул се като автор на сборници с детски приказки. [горе]
² Санкочо - ястие с месо, юка и банан. [горе]