На пръв поглед къщата на отсрещния тротоар нямаше почти нищо общо със спомените ми и още по-малко с носталгията ми. Двете бадемови дървета, които години наред я бяха закриляли и й бяха служили като безпогрешен отличителен белег, сега бяха изкоренени и къщата стоеше беззащитна под откритото небе. Под жаркото слънце оставаха не повече от тридесетина метра фасада - едната й половина бе от такъв материал и с такъв керемиден покрив, че напомняше на къща за кукли, а другата беше от неизмазани плочки. Майка ми почука леко на затворената врата, след това малко по-силно и попита през прозореца:
         - Има ли някого?
         Вратата се открехна много бавно и от мрака на къщата една жена попита:
         - Какво желаете?
         Майка ми, вероятно без дори да осъзнава властния си тон, отговори:
         - Аз съм Луиса Маркес.
         Тогава външната врата се отвори широко и една жена в траур, кокалеста и бледа, ни погледна сякаш от друг живот. В дъното на стаята един възрастен мъж се поклащаше в инвалидна количка. Това бяха наемателите, които след много години бяха предложили да купят къщата, ала нито те имаха вид на купувачи, нито къщата бе в състояние да заинтересува някого. Според телеграмата, която майка ми беше получила, наемателите се съгласяваха да платят половината сума в брой с разписка, подписана от нея, а останалото щяха да дадат, когато подпишат документите по-късно същата година; никой обаче не си спомняше да има уговорена среща. След дълъг безсмислен разговор единственото, което успяха да си изяснят, беше, че помежду им няма никаква уговорка. Изтощена от цялата тази нелепост и от ужасяващата жега, окъпана в пот, майка ми се огледа наоколо и от гърдите й се изтръгна въздишка:
         - Бедната къща е на края на силите си - каза тя.
         - Още по-лошо - каза мъжът. - Ако не се е срутила върху ни, то е единствено заради всичко, което сме похарчили за поддръжката й.
         Бяха изготвили списък с предстоящи ремонти, в който не влизаха досегашните, които си бяха приспаднали от наема, така че сега излизаше, че всъщност длъжниците сме ние. Майка ми, на която обикновено не й трябваше много, за да се разплаче, можеше да проявява и страшна твърдост, за да се справя с клопките на живота. Доста поспори, но аз не се намесих, защото още от първия сблъсък разбрах, че купувачите са прави. В телеграмата не се казваше нищо за датата и начина на продажба, затова пък ставаше ясно, че те трябва да се уточнят допълнително. Ситуацията бе типична за семейството ми, което си умираше да си доизмисля. Можех да си представя как са взели решението - на обедната трапеза и то още в мига, в който е пристигнала телеграмата. Без мене оставаха десет деца с равни права. Накрая майка ми е събрала няколко песос оттук-оттам, стегнала си е ученическия куфар и е тръгнала без никакви други средства освен пари за билет за връщане.
         Майка ми и наемателката преповториха всичко още веднъж от самото начало и след по-малко от половин час бяхме стигнали до заключението, че сделка няма да има. Сред другите непреодолими пречки беше и тази, че не се бяхме сетили за ипотеката, която тегнеше над къщата и която бе погасена много години по-късно, когато продажбата най-сетне се извърши окончателно. Така че когато наемателката се опита да излезе отново със същия порочен аргумент, майка ми го срази категорично с безапелационния си вид.
         - Къщата не се продава - каза тя. - В крайна сметка тук сме се родили и сме умрели всички.
         Остатъка от следобеда, докато пристигне обратният влак, прекарахме в събиране на носталгични спомени в призрачната къща. Цялата къща беше наша, но само наетата част, която гледаше към улицата, беше обитаема; там се бяха помещавали кабинетите на дядо. Останалото беше само черупка от проядени стени и ръждясали цинкови тавани, оставени на милостта на гущерите. Майка ми, вкаменена на прага, нададе силен възглас:
         - Това не е къщата!
         Но не уточни коя къща, понеже в детството ми я описваха по толкова различни начини, че къщите ставаха поне три - променяха си формата и смисъла в зависимост от това кой ги описваше. Първата, според това, което баба ми разказваше със свойствения си пренебрежителен маниер, била индианска колиба. Втората, построена от баба и дядо, била със стени от плет и с тавани от палмово дърво, с просторна, добре осветена дневна, с трапезария на терасата, където цъфтяли цветя във весели тонове, с две спални, с двор с огромен кестен, с добре засадена градина и с обор, където козите мирно съжителствали с прасетата и кокошките. Най-често срещаната версия беше, че тази къща била изпепелена от фойерверк, паднал на палмовия покрив, по време на честванията на 20 юли, деня на Независимостта, през кой знае коя година от толкова много войни. Единственото останало от нея били циментовите подове и постройката от две части с врата към улицата, където се намираха кабинетите на Папалело, когато той работеше като държавен служител.
         Върху все още димящите останки семейството построило окончателното си убежище. Едноетажна къща с осем стаи една до друга и с коридор, по чиято дължина се простираше цяла върволица бегонии; там жените в семейството сядаха да бродират на гергеф и да си приказват на свежия следобеден въздух. Стаите бяха обикновени и не се различаваха една от друга, но само един поглед ми бе достатъчен, за да осъзная, че във всеки един от неизброимите им детайли се крие по един съдбовен момент от живота ми.
         Първата стая служеше за гостна и личен кабинет на дядо. Имаше писалище, застлано с покривка, въртящ се стол на пружини, електрически вентилатор и празна библиотека с една единствена огромна и разшита книга - тълковният речник. Точно до кабинета се намираше златарската работилница, където дядо прекарваше най-хубавите си часове, изработвайки златни рибки с тела от различни части и с миниатюрни изумрудени очи - с тях по-скоро се забавляваше, отколкото си изкарваше прехраната. Там са били приемани някои известни личности, най-вече политици, държавни служители, останали без работа, ветерани от войните. Измежду тях и две исторически личности, идвали по различни поводи: генералите Рафаел Урибе Урибе¹ и Бенхамин Ерера², които са обядвали със семейството. Само че това, с което баба ми щеше да запомни Урибе Урибе до края на живота си, беше въздържаността му на масата: "Ядеше колкото пиленце".
         Общото пространство между кабинета и златарската работилница беше забранено за жените по заповед на карибската ни култура така, както им бяха забранени и селските кръчми по заповед на закона. Обаче накрая това пространство се превърна в болнична стая - там умря леля Петра, а Уинефрида Маркес, сестра на Папалело, прекара последните месеци на дълго боледуване. Оттам насетне започваше херметичният рай на многото жени, които или живееха в къщата, или ни идваха на гости в детството ми. Аз бях единственият мъж, който се наслади на привилегиите и на двата свята.
         Столовата беше просто разширен участък на коридора с бегониите, където жените в къщата сядаха да шият; там беше разположена маса за шестнадесет предвидени или неочаквани сътрапезници, които пристигаха ежедневно с обедния влак. Майка ми погледа оттам счупените саксии с бегонии, изгнилата растителност и стеблото на проядения от мравките жасмин, и се посъвзе.
         - Понякога не можехме да дишаме от топлата миризма на жасмините - каза тя, загледана в ослепителното небе, и въздъхна дълбоко. - Обаче това, което най-много ми липсва оттогава, е гръмотевицата в три следобед.
         Смая ме, защото аз също си спомнях този единствен по рода си гръм, който ни будеше от сиестата като каменен залп, но не бях осъзнал, че беше само в три.
         След коридора имаше приемна, запазена за специални случаи, тъй като ежедневните гости се канеха на по ледена бира в кабинета, ако бяха мъже, или в коридора с бегониите, ако бяха жени. Там започваше митичният свят на спалните. Първата беше спалнята на баба и дядо, с голяма врата към градината и с дървена гравюра с цветя с датата на построяването на къщата - 1925. Там, без никакво предупреждение, майка ми ме изненада с триумфалния си патос:
         - А тук се роди ти!
         Дотогава не го знаех или пък го бях забравил, но в следващата стая намерихме люлката, където спях до четиригодишна възраст и която баба ми беше запазила. Бях я забравил, но щом я видях, си спомних самия себе си, облечен в чисто новия си гащеризон на сини цветенца и ревящ с цяло гърло, за да дойде някой и да ми махне нааканите пелени. Едва можех да се задържа прав, сграбчил металните пръчки на люлката, малка и крехка като кошницата на Мойсей. Случката често бе давала повод за спорове и подигравки от страна на роднини и приятели, на които им се струваше, че мъката ми от онзи следобед е нещо прекалено разумно за дете на толкова ранна възраст. И още повече, когато настоявах, че мотивът за моето вълнение не беше отвращението от собствените ми нечистотии, а страхът да не си нацапам новия гащеризон. Или по друг начин казано, не ставаше дума за хигенни предразсъдъци, а за естетическа пречка, и съдейки по начина, по който се съхранява в паметта ми, мисля, че това е първото ми преживяване на писател.

¹ Рафаел Урибе Урибе (1859-1914) - колумбийски публицист и политик. [горе]
² Бенхамин Ерера (1853-1924) - колумбийски държавник, поддръжник на консереваторите. [горе]