Отпусна се в хамака с умората на стара мебел, съвзе се напълно и ни поздрави с кратко парещо ръкостискане. Забеляза удивлението ми и обясни: „От една година все ме мъчи треска“. Тогава стана от хамака, седна на леглото и ни каза на един дъх:
         – Не можете да си представите през какво е минало това село.
         Онова единствено изречение, което обобщаваше цял един живот, беше достатъчно, за да го видя такъв, какъвто сигурно винаги е бил – един самотен и тъжен човек. Беше висок, мършав, с хубава лъскава коса, подстригана как да е, и с пронизващи жълти очи, които бяха най-големият ужас на детството ми. Следобедите, на връщане от училище, се покатервахме на прозореца на спалнята му, запленени от чара на страха. Той беше там - люлееше се силно в хамака си, за да се разхлади. Играта се състоеше в това да го гледаме втренчено, докато той не ни усети и не се обърне рязко, за да ни изгледа с пламтящите си очи.
         Видях го за първи път на пет-шест годинки, когато една сутрин заедно с други съученици се промъкнахме в задния двор на къщата му, за да откраднем огромните плодове на манговите дървета. Изведнъж вратата на дъсчената тоалетната, построена в единия край на двора, се отвори и той излезе, завързвайки ленените си долни гащи. Приличаше ми на видение от друг свят с бялата си болнична риза, бледен и изпит и с онези жълти очи като на адско куче, които никога няма да забравя. Другите избягаха през пролуките на оградата, ала аз бях вкаменен от неподвижния му поглед. Втренчи се в плодовете, които току-що бях откъснал, и протегна ръка:
         – Дай ми ги! – заповяда той и добави, гледайки ме от глава до пети с огромно презрение: Кокошкар.
         Хвърлих плодовете в краката му и побягнах, изплашен до смърт.
         Той беше моят личен призрак. Ако бях сам, правех големи обиколки, за да не минавам покрай къщата му. Ако бях с възрастни, едва се осмелявах да хвърля бегъл поглед към аптеката. Виждах Адриана, доживотно прикована към шевната машина зад щанда, виждах и него през прозореца на спалнята да се люлее силно в хамака и този единствен поглед караше кожата ми да настръхва.
         Беше пристигнал в селото в началото на века, един от многото венецуелци, които успяваха да избягат през границата на Ла Гуахира от жестокия деспотизъм на Хуан Висенте Гомес¹. Докторът беше един от първите, повлечени от две противоположни сили - свирепостта на тиранина, управляващ неговата страна, и надеждата за бананово благоденствие в нашата. Още с пристигането си, той се прочу с клиничното си око - както се казваше тогава - и с добродушието си. Беше един от най-честите посетители в дома на баба и дядо, където масата беше винаги сложена, без да се знае кой идва с влака. Майка ми беше кръстница на големия му син, когото дядо ми научи на първите му стъпки. Израснах между тях, така както след това продължих да раста сред изгнаниците от испанската гражданска война.
         Последните следи от страха, който ми всяваше като дете онзи забравен пария, се изпариха изведнъж, докато ние с майка ми, седнали до леглото му, слушахме подробности от трагедията, която беше сполетяла населението. Той имаше такова умение да съживява историите, че всяко нещо, което разказваше, се случваше сякаш пред очите ни, в задушната стая. Причината за всички нещастия, естествено, било убийството на работниците, извършено от обществените сили, но все още съществували съмнения относно историческата истина - три ли са били жертвите или три хиляди? Може би не са били чак толкова много, каза той, но всеки увеличавал броя им в зависимост от собствената си болка. Сега компанията си била отишла завинаги.
         – Гринговците не се връщат никога – заключи той.
         Вярно беше единствено това, че бяха отнесли всичко със себе си – парите, декемврийския бриз, ножа за хляб, гръмотевицата в три следобед, жасминовия аромат, любовта. Останаха само прашните бадемови дръвчета, лъскавите улици, дървените къщи с ръждясали цинкови покриви, обитавани от мрачни, опустошени от спомените хора.
         За пръв път докторът се загледа в мен онзи следобед, когато забеляза изненадата ми от тропота като от дъждовни капки по цинковия покрив. „Това са лешоядите - каза ми той. - По цял ден ходят по покривите“. След това посочи с костеливия си показалец затворената врата и добави:
         – Нощем е още по-ужасно, защото се усеща присъствието на мъртвите, които се разхождат свободно по улиците.
         Покани ни на обяд и нямаше защо да откажем, тъй като оставаха да се уредят само някои формалности около сделката с къщата. Самите наематели бяха купувачите и подробностите бяха уточнени по телеграфа. Щяхме ли да имаме време?
         – Предостатъчно – отвърна Адриана. - Сега не се знае дори кога се връща влакът.
         Така че споделихме с тях креолския обяд, чиято простота нямаше нищо общо с бедността, а по-скоро с една умерена диета, която докторът спазваше и препоръчваше не само по отношение на храненето, а и на всички житейски дейности. Още щом опитах супата, изпитах чувството, че цял един заспал свят се пробужда в паметта ми. Вкусове, които познавах от детство и които се бяха изгубили, след като напуснах селото, се появяваха отново, непроменени, с всяка лъжица и караха сърцето ми да се свива.
         Още от началото на разговора пред доктора се почувствах сякаш бях на същата възраст, на която му се бях подигравал от прозореца, така че се стреснах, когато той се обърна към мен със сериозността и обичта, с които говореше на майка ми. Като дете се опитвах да прикрия смущението си в трудни ситуации с бързо и продължително мигане. Този неконтролируем рефлекс се завърна, щом докторът ме погледна. Жегата беше станала непоносима. Откъснах се за момент от разговора, питайки се как е възможно този мил и тъжен старец да е бил ужасът на детството ми. Изведнъж, след дълга пауза и като използва някакъв банален коментар, той ме погледна с усмивката на някой дядо:
         – Значи ти си големият Габито - каза ми той. – Какво учиш?
         Прикрих смущението си чрез подробно описание на обучението си – отлично завършено средно образование в държавен интернат, две години и няколко месеца хаотично право, емпирична журналистика. Майка ми ме изслуша и побърза да потърси подкрепата на доктора:
         – Представете си, братко – каза тя, – той иска да става писател.
         Очите на доктора светнаха.
         – Това е чудесно, сестрице – отвърна той. – Дар от Бога. – И се обърна към мен:– Поезия?
         – Романи и разкази – отговорих му аз, примрял от страх.
         Той се въодушеви:
         – Чел ли си „Доня Барбара“?
         – Естествено – отговорих аз, – и почти всичко останало на Ромуло Галиегос.
         Внезапното въодушевление сякаш го възкреси и той ни разказа, че се бил запознал с писателя на конференция в Маракайбо и че Галиегос му се сторил достоен автор на книгите си. Истината е, че в онзи момент, когато бях толкова запален по сагите на Мисисипи, започвах да виждам недостатъците на латиноамериканските романи. Но така непринуденото и сърдечно общуване с човека, който беше ужасът на цялото ми детство, ми се струваше истинско чудо и аз предпочетох да се присъединя към въодушевлението му. Поговорих му за „Ла Хирафа“ - всекидневния ми коментар в „Ел Ералдо“ и му доверих новината, че скоро ще почнем да издаваме списание, на което залагаме големи надежди. Вече по-уверен, му разказах за проекта и дори му споменах името - „Хроника“.
         Той ме изгледа от глава до пети.
         – Не знам как пишеш – каза ми той, – но вече говориш като писател.
         Майка ми побърза да обясни истината – никой нямал нищо против да бъда писател, но при условие, че завърша висшето си образование, което щяло да ми даде сигурна основа. Докторът не обърна внимание на това, а заговори за попрището на писателя. И той бил искал да стане писател, но родителите му, използвайки същите аргументи като майчините ми, го принудили да учи медицина, след като не успели да го накарат да стане военен.
         – Ами вижте какво, сестрице – каза той в заключение. – Аз съм лекар, ето ме тук пред вас, без да знам колко от болните ми са умрели по Божията воля и колко от лекарствата ми.
         Майка ми се почувства предадена.
         – Най-лошото – каза тя – е, че прекъсна правото след толкова жертви, които направихме, за да го издържаме.
         На доктора напротив, това му се стори блестящо доказателство за едно неудържимо призвание - единствената сила, която може да оспорва властта на любовта. И най-вече артистичното призвание, най-загадъчното от всички, на което посвещаваш целия си живот, без да очакваш нищо в замяна.
         – Това е нещо, което носиш в себе си от самото си раждане и да му се противопоставяш е крайно нездравословно - каза той. И завърши с очарователната усмивка на непоправим масон. - Такова трябва да е и призванието на свещеника.
         Останах изумен от начина, по-който той обясни нещо, което аз никога не бях успявал. Майка ми сигурно изпитваше същото, защото се взря в мен в бавно мълчание и се предаде.
         – Как ще е най-добре да кажа всичко това на баща ти? - попита ме тя.
         – Както току що го чухме -отговорих й аз.
         – Не, така няма да има полза – каза тя. И след още размишления заключи: - Но не се притеснявай, ще намеря подходящия начин да му го кажа.
         Не знам дали го беше намерила или не, но на това място спорът свърши. Часовникът отмери времето с два удара като две стъклени капки. Майка ми се стресна. „Боже мой - каза тя. - Забравих за какво дойдохме.“ И се изправи:
         – Трябва да тръгваме.

¹ Хуан Висенте Гомес - венецуелски диктатор, президент на републиката (1908-15, 1922-29 и 1931-35). [горе]