Майка ми вървеше много изправена, стъпваше леко, почти без да се поти в траурния си костюм, и пазеше пълно мълчание, ала мъртвешката й бледност и изостреният й профил издаваха вътрешното й вълнение. На края на тротоара видяхме първото човешко същество - дребна жена, с бедняшки вид, която се появи от ъгъла на Хакобо Беракаса и мина покрай нас, носейки метална тенджерка, чийто недобре сложен капак потропваше в ритъма на походката й. Майка ми ми прошепна, без да я поглежда:
         - Това е Вита.
         Бях я познал. От дете работеше в кухнята на баба и дядо и колкото и да се бяхме променили, щеше да ни познае, ако беше благоволила да ни погледне. Но не - тя се беше пренесла в друг свят. И до ден днешен се питам дали Вита не беше умряла много преди онзи ден.
         Когато завихме зад ъгъла, пясъкът ми пареше на краката през дупките на сандалите. Чувството на беззащитност ми стана непоносимо. Тогава видях себе си и видях майка си, така както като дете видях майката и сестрата на крадеца, когото Мария Консуегра беше убила с един изстрел предишната седмица, когато се опитвал да разбие вратата на къщата й.
         В три часа сутринта я събудил шумът от някой, който се опитвал да разбие входната врата от външната страна. Станала, без да запали лампата, намерила опипом в гардероба един стар пистолет, който никой не бил използвал от Хилядодневната война,¹ и открила в тъмнината не само къде стояла вратата, а и точната височина на ключалката. Тогава насочила оръжието с две ръце, затворила очи и дръпнала спусъка. Никога преди не била стреляла, но изстрелът попаднал в целта през вратата.
         Това беше първият мъртвец, когото видях. Когато отивах на училище в седем сутринта, тялото все още стоеше на тротоара, проснато в засъхнала локва кръв, с лице, обезобразено от куршума, който му беше разбил носа и беше излязъл от едното му ухо. Носеше моряшка фланелка на цветни райета, обикновен панталон с въженце вместо колан и беше бос. До него, на земята, откриха шперца, с който се е опитвал да разбие ключалката.
         Първенците на селото се стекоха в къщата на Мария Консуегра, за да й изкажат съболезнования за това, че е убила крадеца. Онази вечер отидох с Папалело и я заварихме седнала в кресло от манила, чиято облегалка приличаше на огромен паун от ракитови пръчки, заобикоена от въодушевени приятели, които слушаха стократно повтаряния й разказ. Всички се съгласиха с нея, че е стреляла чисто и просто от страх. Точно тогава дядо ми я попита дали е чула нещо след изстрела, а тя отговори, че е настъпила първо дълбока тишина, после е чула металния звук от шперца при падането му на циментовия под и веднага след това, слаб и измъчен глас: „Ох, майчице!". Изглежда Мария Консуегра не си беше дала сметка за сърцераздирателния вопъл, докато дядо ми не й зададе въпроса. Едва тогава тя избухна в плач.
         Това се случи един понеделник. Следващата седмица, във вторник, по време на сиестата, играехме на пумпал с Луис Кармело Кореа, най-старият ми приятел, когато се изненадахме, че спящите се събуждат по-рано и се показват на прозорците. Тогава видяхме на безлюдната улица жена в строг траур с момиче на около дванайсет години, което носеше букет повяхнали цветя, увити във вестник. Пазеха се от изгарящото слънце с черен чадър, напълно безразлични към безочието на хората, които ги гледаха да минават. Бяха майката и по-малката сестра на мъртвия крадец, които носеха цветя за гроба.
         Тази гледка ме преследваше дълги години - като съновидение, което цялото село видя от прозорците си - докато не успях да я прокудя в един разказ. Но истината е, че не осъзнавах драмата на жената и момичето, нито тяхното невъзмутимо достойнство до деня, в който отидох с майка ми да продадем къщата, и се стреснах, че самият аз вървя по същата самотна улица в същия смъртен час.
         - Чувствам се сякаш аз съм крадецът - казах аз.
          Майка ми не ме разбра. Нещо повече - когато минахме покрай къщата на Мария Консуегра, тя дори не погледна вратата, където все още се виждаше кръпката върху дупката от изстрела. След години, като се сещахме двамата за това пътуване, аз се уверих, че тя си спомня за трагедията, но би дала и душата си, за да я забрави. Това беше още по-очевидно, когато минахме пред къщата, където живееше дон Емилио, по-известен като Белгиеца, ветеран от Първата световна война, който беше загубил и двата си крака на едно минирано поле в Нормандия и който една неделя на Петдесетница се спаси от мъчението на спомените, като прикади със златен цианид. Аз съм бил на не повече от шест години, но помня, сякаш беше вчера, суматохата, която предизвика тази новина в седем сутринта. Толкова поразени бяхме всички, че когато се върнахме в селото, за да продадем къщата, майка ми най-накрая наруши двайсетгодишното си мълчание по въпроса.
         - Горкият Белгиец - въздъхна тя. - Както каза ти, никога повече не игра шах.
          Намерението ни беше да отидем направо в къщата. Въпреки това, когато бяхме само на една пряка, майка ми спря изведнъж и зави на предишния ъгъл.
         - По-добре да минем оттук - каза тя. И понеже поисках да узная защо, тя ми отговори: - Защото ме е страх.
          Така разбрах и защо ми се повдигаше - беше от страх, и то не само страх от това да се срещна с призраците си, а страх от всичко. Така че продължихме по една успоредна улица, за да направим обиколка, чиято единствена цел беше да не минаваме покрай нашата къща. „Нямаше да има смисъл да я гледаме, без да сме говорили предварително с някого", щеше да ми каже по-късно майка ми. Така беше. Почти влачейки ме, тя влезе без никакво предупреждение в аптеката на доктор Алфредо Барбоса, една ъглова къща на по-малко от сто крачки от нашата.
          Адриана Бердуго, съпругата на доктора, беше толкова погълната в шиенето на примитивната си ръчна машина „Доместик", че не усети кога майка ми застана пред нея и каза почти шепнешком:
         - Сестрице.
          Адриана вдигна учудения си поглед зад дебелите очила за късогледство, свали ги, поколеба се за миг, и скокна с отворени обятия и с въздишка:
         - Ах, сестрице!
          Майка ми вече беше зад щанда и, без да си кажат нищо повече, двете се прегърнаха и заплакаха. Аз стоях от другата страна на щанда и ги гледах, без да знам какво да правя, стреснат от убеждението, че тази дълга прегръдка с безмълвни сълзи е нещо безвъзвратно, което се случва завинаги в собствения ми живот.
          Аптеката беше най-добрата по времето на банановата компания, но от старите аптекарски принадлежности в празните шкафове вече бяха останали само няколко пръстени шишенца със златни букви. Шевната машина, везната, кадуцеят, часовникът с махало, все още цял, линолеумът с хипократовата клетва, разглобените люлеещи се столове, всички неща, които съм виждал като дете, си бяха все същите и стояха на същите места, само че преобразени от ръждата на времето.
          Самата Адриана беше негова жертва. Въпреки, че носеше, както преди, рокля на големи тропически цветя, сега едва бе останала следа от поривистостта и палавостта, с които беше известна чак до зряла възраст. Единственото непокътнато нещо около нея беше миризмата на валериан, която побъркваше котките и която до края на живота ми свързвах с усещане за крушение.
          Когато Адриана и майка ми останаха без сълзи, се чу силно, кратко кашляне зад дървената преграда, която ни разделяше от задната стая. Адриана възвърна част от старата си грация и заговори, така че да бъде чута от другата страна на преградата:
         - Докторе - каза тя, - познайте кой е тук.
         Дрезгав глас на суров мъж попита без интерес от другата страна:
         - Кой?
          Адриана не отговори, а ни направи знак да отидем в задната стая. Някакъв страх от детството ме парализира и устата ми се напълни със слюнка, обаче влязох с майка ми в претъпканото помещение, което преди беше аптекарска лаборатория, а сега беше пригодено за спалня за спешни случаи. Там беше доктор Алфредо Барбоса, по-стар от всички стари хора и животни на земята и във водата, легнал по гръб на неизменния си хамак от репейни стъбла, без обувки, облечен с легендарната си пижама от суров памук, която приличаше по-скоро на туника на каещ се грешник. Беше се втренчил в тавана, но щом ни усети да влизаме, обърна глава и ни загледа с прозрачните си жълти очи, докато не позна майка ми.
         - Луиса Сантяга! - възкликна той.

¹ Хилядодневната война - гражданска война в Колумбия между либерали и консерватори, избухнала през август 1899 и продължила до ноември 1902. [горе]