Носталгията, както винаги, беше заличила лошите спомени и възвеличала хубавите. Нямаше спасение от щетите, които тя нанасяше. От прозореца на вагона се виждаха мъжете, седнали на прага на домовете си, и беше достатъчно човек да погледне лицата им, за да разбере каква надежда таят. Перачките по варовитите плажовете гледаха минаващия влак със същата надежда. Всеки чужденец с дипломатическо куфарче за тях беше човекът от Юнайтед Фрут Къмпани, който се връща, за да възроди миналото. На всяка среща, при всяко посещение, във всяко писмо, рано или късно, се появяваше заветната фраза: „Казват, че компанията се връща". Никой не знаеше кой е изрекъл тези думи, нито кога, нито защо, но и никой не ги поставяше под съмнение.
         След смъртта на родителите си майка ми беше прекъснала всякаква връзка с Аракатака и затова си мислеше, че от нищо не може да й трепне окото. При все това сънищата й я издаваха. Поне, когато сънуваше нещо, което да я развълнува толкова, че да го разкаже на закуска, то винаги беше свързано с тъгата й по банановата зона. Преживя най-тежките си периоди, без да продаде къщата, с надеждата, че ще получи за нея до четири пъти повече, когато се върне компанията. Най-накрая я беше надвил непоносимият натиск на реалността. Обаче когато чу свещеникът във влака да казва, че компанията всеки момент ще се върне, тя ми прошепна на ухото с отчаян израз:
         - Жалко, че не можем да изчакаме оше мъничко, за да продадем къщата за повече пари.
         Докато свещеникът говореше, минахме покрай едно място, където се беше събрала тълпа на площада и група музиканти свиреше весела военна мелодия под жаркото слънце. Всички онези села ми се струваха винаги еднакви. Когато Папалело ме водеше в новото кино Олимпия на дон Антонио Даконте, аз забелязвах, че гарите от каубойските филми приличат на гарите на нашия влак. По-късно, когато започнах да чета Фокнър, и селищата от неговите романи ми се струваха същите като нашите. И нямаше нищо изненадващо в това, тъй като те бяха построени под месианското вдъхновение на Юнайтед Фрут Къмпани и бяха образец на свойственото за компанията паянтово строителство. Спомнях си ги всичките - с църквата на площада и с къщичките като от вълшебни приказки, боядисани в основните цветове. Спомнях си групичките негри, наемни работници, които пееха на свечеряване; навесите на чифлиците, където сядаха работниците, за да гледат преминаващите товарни влакове; междите, където осъмваха ратаите, натряскали се по време на съботните веселби. Спомнях си частните градове на гринговците в Аракатака и в Севиля, от другата страна на железопътната линия, оградени с метални огради като огромни електрифицирани кокошарници, които в прохладните летни дни осъмваха почернели от изпечените на слънцето лястовици. Спомнях си протяжните им, сини ливади с пуяци и пъдпъдъци, резиденциите с червени покриви, със замрежени прозорци и с кръгли масички със сгъваеми столове, за да се хранят гринговците на терасата сред прашни палми и розови храсти. Понякога, през телената ограда, се виждаше как красиви, слаби жени, с муселинени костюми и големи газени шапки подрязваха със златни ножици цветята в градините си.
         Още в детството ми не беше лесно човек да различи едно село от друго. Двайсет години по-късно беше още по-трудно, защото на портиците на гарите табелките с идиличните имена - Тукуринка, Гуамачито, Неерландия, Гуакамаял - бяха паднали и всички села бяха още по-занемарени, отколкото в спомените ми. Около единайсет и половина сутринта влакът спря за петнайсет безкрайни минути в Севиля, за да смени локомотива и да се запаси с вода. Там започна жегата. Когато пътуването продължи, новият локомотив ни изпращаше на всеки оборот по облак сажди, който влизаше през прозореца без стъкла и ни покриваше с черен сняг. Свещеникът и жените бяха слезли в някое село, без да ги забележим, и това засили усещането ми, че двамата с майка ми пътуваме сами в забравен от Бога влак. Седнала пред мен, обърната към прозореца, тя беше откарала вече няколко сънища, но внезапно се размърда и за пореден път ми зададе страшния въпрос:
         - Тогава, какво да кажа на баща ти?
         Мислех си, че никога няма да се предаде, не преставаше да търси пробойна, откъдето да срази решението ми. Малко по-рано беше предложила няколко компромисни варианта, които аз бях отхвърлил без обяснения, но знаех, че отстъплението й няма да продължи за дълго. И въпреки това, този нов опит ме изненада. Подготвен за още една безплодна битка, аз й отговорих по-спокоен от предните пъти:
         - Кажи му, че единственото, което искам в този живот, е да бъда писател, и че ще бъда.
         - Той няма нищо против да бъдеш какъвто искаш - каза тя, - стига само да завършиш нещо, каквото и да е.
         Говореше, без да ме гледа, преструвайки се, че се интересува по-малко от нашия разговор, отколкото от живота, който течеше през прозореца.
         - Не знам защо толкова настоявате, след като много добре знаете, че няма да се предам - казах й аз.
         Тутакси тя ме погледна в очите и ме попита заинтригувана:
         - Защо си мислиш, че знам?
         - Защото ние с вас сме еднакви - отговорих аз.
         Влакът спря на една гара без село и малко след това мина покрай единствения бананов чифлик по пътя, чието име беше написано на портала - Макондо. Тази дума беше привлякла вниманието ми още от първите пътувания с дядо, но чак като възрастен открих, че ми харесва поетичното й звучене. Никога не съм я чувал от никого, нито съм се питал какво означава. Вече я бях използвал в три книги като име на измислено село, когато случайно научих от една енциклопедия, че макондо е тропическо дърво подобно на дървото сейбо, което няма цветове, нито плодове, и чиято шуплива дървесина се използва за изработката на канута и на кухненски мебели. По-късно открих в Енциклопедия Британика, че в Танганайка живее номадското племе на макондите и си помислих, че може би оттам идва думата. Ала така и не успях да проверя тази информация, нито да видя дървото, въпреки че много пъти питах за него в банановата зона и никой нищо не можа да ми каже. Може и изобщо да не е съществувало.
         Влакът минаваше в единайсет часа покрай чифлика Макондо, а десет минути по-късно спираше в Аракатака. В деня, когато отивах с майка ми да продадем къщата, влакът мина с час и половина закъснение. Аз бях в тоалетната, когато скоростта се увеличи и през счупения прозорец нахлу горещ сух вятър, примесен с грохота на старите вагони и уплашената свирка на локомотива. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, а ледено гадене смрази вътрешностите ми. Излязох много бързо, подтикнат от ужас подобен на този, който човек изпитва при земетресение, и заварих майка ми невъзмутима на мястото си да изброява на висок глас местата, които виждаше да минават покрай прозореца като мимолетни повеи на живота, който вече е минал и който няма да се върне никога повече.
         - Това са земите, които продадоха на татко с измислицата, че имало злато - каза тя.
         Мина като мълния къщата на учителите адвентисти, с цветната градина и надписа на портала: „The sun shines for all".
         - Това беше първото нещо, което научи на английски - каза майка ми.
         - Не първото - й отвърнах аз, - а единственото.
         Мина циментовият мост и напоителният канал с мътните си води, от който гринговците отклониха реката, за да я насочат към плантациите.
         - Кварталът на жриците на любовта, където мъжете осъмваха, танцувайки кумбиамба¹ с купища запалени банкноти вместо свещи - добави тя.
         Пейките по тротоара, бадемовите дървета, пожълтели от слънцето, паркът на малкото монтесорианско училище,² където се научих да чета. За миг цялото село в светлия неделен февруарски ден засия на прозореца.
         - Гарата! - възкликна майка ми - Как ли се е променил светът, щом вече никой не чака влака.
         Тогава локомотивът престана да свири, намали скоростта и спря с дълго стенание. Първото нещо, което ме впечатли, беше тишината. Осезаема тишина, която бих познал със завързани очи измежду всички останали тишини на света. Отражението на топлината беше толкова силно, че всичко се виждаше сякаш през вълнообразно стъкло. Нямаше и помен от човешки живот, докъдето стигаше погледът, нито пък от нещо, което да не е покрито с нежна роса от горещ прах. Майка ми остана още няколко минути на седалката, загледана в мъртвото село, разстляло се по безлюдните улици, и най-накрая възкликна ужасена:
         - Боже Господи!
         Беше единственото, което каза, преди да слезе.
         Докато влакът стоеше там, имах чувството, че не сме напълно сами. Но когато потегли с внезапно, сърцераздирателно изсвирване, двамата с майка ми останахме безпомощни под адското слънце и цялата мъка на селото се стовари върху нас. Но не си казахме нищо. Старата дървена гара, с цинков покрив и голям балкон беше като тропически вариант на тези, които познавахме от каубойските филми. Прекосихме изоставената гара, чиито плочи започваха да се пропукват от натиска на тревата, и потънахме в летаргията на сиестата все под закрилата на бадемовите дървета.
         От малък ненавиждах онези лениви сиести, защото не знаехме какво да правим. „Тихо, че спим", шепнеха спящите, без да се събуждат. Магазините, обществените учреждения, училищата се затваряха в дванайсет и не се отваряха отново почти до три. Отвътре къщите плаваха в сънливост. В някои от тях това беше толкова непоносимо, че хората дори окачваха хамаците на двора или слагаха табуретки под сянката на бадемовите дървета и спяха седнали насред улицата. Отворени оставаха само хотелът пред гарата с бюфета и с билярдната зала и офисът на телеграфа зад църквата. Всичко беше както си го спомнях, но по-малко и по-бедно, опустошено от фатален ураганен вятър - същите изгнили къщи, цинковите покриви, пробити от ръждата, тротоарът с останките от гранитените пейки и тъжните бадемови дървета; и всичко това преобразено от онзи невидим, горещ прах, който подлъгваше погледа и изгаряше кожата. Частният рай на банановата компания, от другата страна на железопътната линия, вече без оградата от електрифицирана тел, сега беше обширен гъсталак без палми, с разрушените къщи между маковете и останките от опожарената болница. Нямаше нито една врата, нито една цепнатина по стените, нито една човешка следа, която да не предизвика у мен свръхестествен отзвук.

¹ Кумбиамба или кумбия - народен танц в Колумбия и в Панама, при изпълнението на който участниците държат запалени свещи. [горе]
² Монтесорианско училище - на името на Мария Монтесори, италианска педагожка, която разработва и прилага собствен метод за развитие на сетивните органи при слабоумни деца. [горе]

---

Очаквайте всяка неделя по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

трета глава | пета глава