След нещастието в Аракатака, след смъртта на дядо и изчерпването на остатъците от неопределеното му богатство, ние, които живеехме от тях, попаднахме в плен на носталгията. Къщата остана без душа, откакто никой не се върна с влака. Мина и Франсиска Симодосея заживяха под крилото на Елвира Карильо, която пое грижата за тях с предаността на робиня. Когато баба загуби окончателно зрението и разсъдъка си, родителите ми я отведоха у тях, за да може поне да си поживее по-добре, преди да умре. Леля Франсиска, непорочна мъченица, си остана все същата необичайно безцеремонна жена, която все повтаряше дебелашки пословици и която отказа да предаде ключовете от гробището и от фондовете за освещаване на нафората с довода, че Господ би я повикал, ако такава е била волята му. Един ден седна на прага на стаята си с няколко от неопетнените си чаршафи и си уши по мярка собствения си покров и то с такова майсторство, че смъртта я изчака повече от две седмици, за да го завърши. Онази нощ си легна без да се сбогува с никого, без да я мъчи нито болест, нито болка и взе че умря в най-доброто си здравословно състояние. Едва след това разбраха, че предишната вечер тя беше попълнила нужните документи за кончината си и беше подготвила формалностите за собственото си погребение. Елвира Карильо, която също по собствена воля не бе познала мъж, остана сама в безкрайната самота на къщата. В полунощ се будеше, стресната от неспирната кашлица от съседните спални, която никога не й пречеше, защото беше свикнала да споделя и мъките на свръхестествения живот.
         За разлика от нея, нейният брат близнак, Естебан Карильо, запази бистрия си ум и подвижността си до преклонна възраст. Веднъж, докато закусвах с него, си спомних с всички подробности, сякаш бе пред очите ми, как се бяха опитали да хвърлят баща му зад борда на лодката в Сиенага - тълпата го носеше на ръце и го подмяташе както мулетарите Санчо Панса. По онова време Папалело беше умрял и аз разказах спомена на чичо Естебан, защото ми се стори забавен. Но той скочи разгневен заради това, че не съм го бил разказал на никого веднага след случилото се; гореше от нетърпение да си спомня с кого е говорил дядо тогава, за да научи от него кой се е опитал да удави баща му. Не разбираше и защо Папалело не се беше защитавал, при положение че беше добър стрелец, който по времето на две граждански воини бе попадал много пъти на фронтовата линия, спеше с револвер под възглавницата и в мирно време беше убил на дуел един свой противник. Във всеки случай, каза ми Естебан, никога няма да е късно той и братята му да отмъстят за оскърблението. Такъв беше законът на гуахирите - обидата на член от семейството трябваше да бъде платена от всички мъже от семейството на оскърбителя. Чичо Естебан беше до такава степен решен, че извади револвера от пояса си и го остави на масата, за да не губи време, докато довършва разпита ми. Оттогава всеки път когато се срещахме по време на странстванията ни, у него се възвръщаше надеждата, че съм си спомнил. Една вечер се появи в стаичката ми във вестника - по онова време аз се ровех в миналото на семейството за първия ми роман, който така и не завърших - и ми предложи заедно да направим разследване на покушението. Никога не се отказа от идеята си. Последния път, когато го видях в Картагена, вече стар и с болно сърце, той се сбогува с мен с тъжна усмивка:
         - Не знам как успя да станеш писател с толкова лоша памет.
         Когато вече нямаше какво да прави в Аракатака, баща ми ни заведе отново в Баранкиля, за да отвори друга аптека без пукнато сентаво капитал, но с приличен кредит от търговците на едро, негови съдружници в предишни сделки. Тази аптека не беше петата както я наричахме помежду си, а единствената, открай време, която местехме от град на град според търговския нюх на татко - два пъти в Баранкиля, два пъти в Аракатака и веднъж в Синсе. Всичките му донесоха краткотрайни печалби и лесно платими дългове. Семейството без баби и дядовци, без лели и чичовци и без прислуга се стесни тогава до родителите и децата, които вече бяхме шест - три момчета и три момичета за девет години брак.
          Тази новост в живота ми силно ме смути. Бях ходил като дете няколко пъти в Баранкиля на гости на родителите си, отбивахме се винаги на път за някъде другаде и спомените ми оттогава са много откъслечни. Първото ми посещение бе, когато бях на три години - заведоха ме за раждането на сестра ми Маргот. Спомням си миризмата на тиня, която се носеше от пристанището на зазоряване, файтона с един кон, чийто кочияш плашеше с камшик хамалите, които се опитваха да се качат на капрата по безлюдните, прашни улици. Спомням си стените с цвят охра и вратите и прозорците от зелено дърво на родилния дом, където се роди тя, и силната миризма на лекарство, която се усещаше в стаята. Новородената лежеше в обикновено желязно легло в дъното на една пуста стая до една жена, която без съмнение беше майка ми; помня присъствието й, но не и лицето; тя ми протегна отслабналата си ръка и въздъхна:
         - Вече не си спомняш за мен.
         Нищо повече. А първият конкретен спомен за нея е от няколко години по-късно, ясен и отчетлив, само че не мога да го разположа във времето. Трябва да е било по време на някое нейно посещение в Аракатака след раждането на Аида Роса, втората ми сестра. Аз бях на двора и си играех с едно новородено агънце, което Сантос Вилиеро ми беше донесла на ръце от Фонсека, когато леля Мама дотича и ми съобщи, викайки сякаш от страх:
         - Дошла е майка ти!
         Завлече ме почти насила до салона, където всички жени от къщата и някои съседки седяха като на бдение на столове, наредени до стената. Разговорът бе прекъснат от внезапното ми появяване. Стоях вкаменен на прага, без да зная коя от всички е майка ми, докато тя не разтвори обятия и не каза с най-нежния глас, който си спомням:
         - Но вече си истински мъж!
         Имаше красив римски нос, беше царствена и бледа, и по-достолепна от всякога, облечена по модата на годината: копринена рокля в цвят слонова кост с ниска талия, перлено колие на няколко реда, посребрени обувки на висок ток и с каишка, и шапка от фина слама във формата на камбана като в нямото кино. Прегръдката й ме обля със свойствения й аромат, който усещах винаги около нея, и внезапно чувство на вина разтърси тялото и душата ми, защото знаех, че мой дълг е да я обичам, но почувствах, че не беше така.
          Най-отдавнашният спомен, който пазя за баща си обаче, е потвърден и отчетлив, датира от 1 декември 1934, деня, в който навърши тридесет и три години. Видях го да влиза с бързи, весели крачки в къщата на баба и дядо в Катака с бял ленен костюм и шапка канотие. Някой го поздрави с прегръдка и го попита колко години навършва. Отговора не забравих никога, защото тогава не го разбрах:
         - Христовата възраст.
         Винаги съм се питал защо този спомен ми се струва толкова далечен, при положение че - несъмнено - дотогава трябва да съм бил много пъти с баща си.
         Никога не сме живели в една къща, но след раждането на Маргот баба и дядо ме водеха често в Баранкиля, така че когато се роди Аида Роса, не ми беше толкова чуждо. Мисля, че беше един щастлив дом. Там имаха аптека, а по-късно отвориха и друга в търговския център. Видяхме пак баба Архемира - мама Химе, и две от децата й - Хулио и Ена, която беше много хубава, но известна в семейството с лошия си късмет. Умря на двадесет и пет години, незнайно от какво, и все още се твърди, че било от магия, направена от огорчен годеник. Колкото повече растяхме, толкова по-симпатична и по-цапната в устата ми се струваше мама Химе.
          По онова време моите родители ми причиниха емоционално сътресение, което остави трудно изличима следа у мен. Случи се един ден, когато майка ми я обзе носталгия и седна да посвири на пианото "Когато свършиха танците", знаменития валс на тайната й любов, а на татко му хрумна романтичната лудория да извади цигулката от прахта и да й акомпанира, макар да липсваше една струна. Тя лесно се нагоди към стила му като от романтична утрин, и свири по-добре от всякога, докато не извърна глава през рамо, не го погледна щастлива и не видя, че в очите му напират сълзи. "За кого си спомняш?", попита майка ми с жестока наивност. "За първия път, когато го свирихме заедно", отвърна той, вдъхновен от валса. Тогава майка ми яростно удари с юмруци по клавишите:
         - Не беше с мен, йезуит такъв! - изкрещя тя с цяло гърло. - Много добре знаеш с кого си го свирил и плачеш за нея.
         Не каза името, нито тогава, нито по-късно, но викът вцепени от ужас всички ни в различните части на къщата. Ние с Луис Енрике, които винаги имахме тайни причини да се страхуваме, се скрихме под леглата. Аида избяга в съседната къща, а Маргот вдигна внезапно температура, заради която не спря да бълнува цели три дни. Дори по-малките ни братя и сестри бяха свикнали с подобни изблици на ревност на мама - с пламналите й очи и изострения й като бръснач римски нос. Видяхме я да сваля със странно спокойствие картините от салона и да ги хвърля една по друга на пода в оглушителна стъклена вихрушка. Хванахме я да души една по една дрехите на татко, преди да ги сложи в коша за пране. Не се случи нищо повече след нощта на трагичния дует, но флорентинският акордьор отнесе пианото, за да го продаде, а цигулката - заедно с револвера - изгни в гардероба.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

двадесет и шеста глава | двадесет и осма глава