Ала думите, с които се сбогува с мен онзи следобед, следвах винаги точно:
         - Благодаря ви за любезността, ще ви отвърна с един съвет - никога не показвайтe никому черновата на нещо, което пишете в момента.
         Беше единственият ми разговор насаме с него, но струваше колкото за всички останали, защото отпътува за Барселона на 15 април 1950, както бе предвидено преди повече от година, странен в костюма си от черно сукно и с шапката си на магистрат. Като че ли изпращахме ученик. Беше добре със здравето и разсъдъкът му беше напълно здрав въпреки неговите шейсет и осем години, но ние, които го изпратихме на летището, се сбогувахме с него като с някого, който се връща в родната си земя, за да присъства на собственото си погребение.
         Едва на следващия ден, когато седнахме на нашата маса в Хапи, си дадохме сметка за празнотата, която остана на неговия стол и която никой не дръзна да запълни, докато не се споразумяхме това да бъде Херман. Нужни ни бяха няколко дена, за да свикнем с новия ритъм на ежедневния разговор, докато не пристигна първото писмо от дон Рамон, написано с грижливия му почерк и с лилаво мастило, в което сякаш ни говореше той самият със собствения си глас. Така беше сложено началото на честата му, интензивна кореспонденция с всички ни посредством Херман, в която разказваше много малко за живота си и доста за онази Испания, която щеше да продължава да смята за враждебна земя, докато Франко беше жив и налагаше испанско господство над Каталуния.
         Идеята за седмичника принадлежеше на Алфонсо Фуенмайор и беше възникнала много по-рано, но останах с впечатлението, че я ускори заминаването на мъдрия каталунец. Три вечери по-късно, когато специално се бяхме събрали в кафене Рим, Алфонсо ни уведоми, че всичко е готово за пилотното издание. Щеше да бъде таблоиден седмичник от двадесет страници, публицистичен и литературен, чието име - "Хроника", не казваше нищо особено на никого. На нас самите ни изглеждаше безумно, че след като четири години не бяхме издействали средства оттам, където ги имаше в изобилие, Алфонсо Фуенмайор беше успял да ги събере от занаятчии, автомобилни механици, пенсионирани магистрати и дори бармани - съучастници, които се съгласиха да плащат за рекламата с тръстиков ром. Имаше обаче основания да се смята, че списанието би било добре посрещнато в един град, който в индустриалния си безпорядък и гражданското си тщестлавие поддържаше живо преклонението пред поетите си.
          Освен нас редовните сътрудници щяха да бъдат малко. Единственият професионалист с добър опит беше Карлос Осио Ногера - Пророкa Осио - поет и журналист, много симпатичен по свой си начин и с грамадно тяло, държавен служител и цензор в "Ел Насионал", където беше работил с Алваро Сепеда и Херман Варгас. Друг сътрудник щеше да бъде Роберто (Боб) Прието, изключителен ерудит от висшето общество, който можеше да мисли на английски или на френски толкова добре, колкото и на испански, и да свири по памет на пиано различни творби на велики композитори. Най-непонятният в списъка, който състави Алфонсо Фуенмайор, беше Хулио Марио Сантодоминго. Алфонсо го наложи безусловно заради решимостта му да бъде различен, но това, което малко от нас разбираха, бе че фигурира в списъка на редакционния съвет, когато му беше предопределено да стане един латиноамерикански Рокфелер, интелигентен, културен и сърдечен, но безвъзвратно осъден на мъглите на властта. Малцина знаеха, както знаехме ние, четиримата основатели на списанието, че съкровената мечта на неговите двайсет и пет години беше да стане писател.
         Директор, по право, щеше да бъде Алфонсо. Херман Варгас щеше да бъде преди всичко великият репортер, с когото се надявах да споделям работата, не когато имах време - каквото никога нямахме - а когато осъществях мечтата си да се науча. Алваро Сепеда щеше да изпраща дописки през свободното си време от Колумбийския университет в Ню Йорк. В края на краищата никой не беше по-свободен и не искаше повече от мен да бъде назначен за главен редактор на един независим и несигурен седмичник; така и стана.
         Алфонсо имаше натрупан архив от години и беше свършил много работа през последните шест месеца, като беше подготвил редакционни статии, литературни материали, майсторски репортaжи и беше изтръгнал обещания за търговски реклами от богатите си приятели. Главният редактор, без фиксирано работно време и с по-добра заплата от който и да е журналист от моя ранг, само че зависеща от бъдещите печалби, също беше подготвен да си върши работата добре и навреме. Най-накрая, следващата събота, когато влязох в нашата стаичка в "Ел Ералдо" в пет часа следобед, Алфонсо Фуенмайор дори не вдигна поглед, защото довършваше редакционната си статия.
         - Побързай с твоите неща, маестро - каза ми той, - че идната седмица излизa "Хроника".
         Не се уплаших, защото бях чувал фразата вече два пъти. Все пак третият път беше решаващ. Най-важното журналистическо събитие на седмицата, с абсолютно преимущество, беше пристигането на бразилския футболист Елено де Фрейтас за Депортиво Хуниор; обаче ние нямаше да се съревноваваме със специализираната преса, а щяхме да го представим като важна новина от обществено-културно значение. "Хроника" нямаше да се води от такива ограничения, още повече щом се отнасяше до нещо толкова популярно като футбола. Решението беше единодушно и работата -резултатна.
          Бяхме подготвили толкова много материал, че единственото, което остана за последния момент, беше репортажът за Елено, написан от Херман Варгас, майстор на жанра и фанатичен футболен запалянко. Първият брой се появи призори, точно навреме на местата за продажба, в събота, 29 април 1950 година, деня на света Катерина Сиенска¹, авторка на миротворни писма на най-хубавия площад на света. "Хроника" излезе с един мой девиз в подзаглавие, измислен в последния момент: "Вашият най-хубав уикенд". Знаехме, че отправяме предизвикателство към безпощания пуризъм, който преобладаваше в колумбийската преса през онези години, но онова, което искахме да кажем с девиза, нямаше еквивалент със същите отсенки на испански език. Заглавната страница беше мастилена рисунка на Елено де Фрейтас, направена от Алфонсо Мело, единствения портретист измежду тримата ни художници.
          Изданието, въпреки бързането в последния момент и липсата на представяне, се изчерпа много преди редакцията в пълния си състав да стигне до градския стадион на следващия ден - неделя, 30-и април, където се играеше звездният мач между Депортиво Хуниор и Спортинг, и двата от Баранкиля. Самото списание беше разделено, защото Херман и Алваро бяха привърженици на Спортинг, а Алфонсо и аз бяхме от Хуниор. Въпреки това самото име на Елено и прекрасният репортаж на Херман Варгас подхраниха заблудата, че "Хроника" бе най-после великото спортно списание, което Колумбия очакваше.
          Беше претъпкано догоре. В първите шест минути на първото полувреме Елено де Фрейтас отбеляза първия си гол в Колумбия с шут с ляв крак от центъра на терена. Макар че накрая спечели Спортинг с 3 на 2, това беше вечерта на Елено, а след това и нашата заради успеха на първата страница. Обаче не съществуваше нито човешка, нито божествена сила, способна да накара публиката да разбере, че "Хроника" не е спортно списание, а културен седмичник, който отдава почит на Елено де Фрейтас като на една от големите новини на годината.
         Не беше късметът на начинаещите. Трима от нашите засягаха и темата за футбола в колонките си, включително Херман Варгас, разбира се. Алфонсо Фуенмайор беше върл привърженик на футбола, а Алваро Сепеда е бил години наред кореспондент в Колумбия на "Спортинг Нюс", Сейнт Луис, Мисури. Въпреки това читателите, към които се стремяхме, не приветстваха с отворени обятия следващите броеве, а запалянковците от стадионите ни изоставиха без жал.
         Опитвайки се да оправим нещата, на издателски съвет решихме аз да напиша главния репортаж за Себастиан Бераскочеа, още една уругвайска звезда на Депортиво Хуниор, с надеждата да помиря футбол и литература, както толкова пъти бях опитвал да правя с други окултни науки в ежедневната си рубрика. Футболната треска, с която Луис Кармело Кореа ме беше заразил на пасбищата в Катака, беше спаднала почти до нулата. Освен това аз бях от ранните почитатели на карибския бейзбол или играта на топка, както казвахме на местен език. Въпреки това приех предизвикателството.
          За модел ми служеше, разбира се, репортажът на Херман Варгас. Окуражиха ме и други материали, а и се почувствах облекчен след един дълъг разговор с Бераскочеа, интелигентен и любезен човек, с напълно ясно съзнание за образа, който искаше да остави у публиката си. Лошото беше, че го определих и описах като типичен баск, само по фамилията му, без да се замислям над малката подробност, че той беше тъмнокафяв негър от най-добрата африканска раса. Беше най-големият гаф в живота ми и то в най-лошия момент за списанието. Дотолкова, че се съгласих от дъното на душата си с писмото на един читател, който ме определи като спортен журналист, неспособен да забележи разликата между топка и трамвай. Самият Херман Варгас, толкова деликатен в преценките си, години по-късно потвърди в една възпоменателна книга, че репортажът за Бераскочеа е най-лошото, което някога съм писал. Мисля, че преувеличаваше, но не прекалено, защото никой не познаваше работата като него, чиито хроники и репортажи бяха написани така гладко, че изглеждаха диктувани на глас направо на линотипера.
          Не се отказахме от футбола, нито от бейзбола, защото и двaтa бяха популярни на карибския бряг, но увеличихме актуалните теми и литературните новини. Всичко беше безполезно: така и не успяхме да надвием заблудата, че "Хроника" е спортно списание, затова пък запалянковците от стадиона надвиха своята и ни остaвиха на произвола на съдбата. Така че продължихме да правим списанието както го бяхме намислили, макар че след третата седмица то излизаше под ореола на своето двусмислие.
          Не паднах духом. Пътуването до Катака с майка ми, историческият разговор с дон Рамон Виньес и сърдечната ми връзка с групата от Баранкиля ми бяха вдъхнали нов кураж, който не ме напусна никога. Оттогава не съм спечелил и едно сентаво, което да не съм изработил с пишещата машина, и това ми се струва по-достойно, отколкото може да се предположи, тъй като първите авторски права, които ми позволиха да живея от разказите и романите си, ми ги платиха на четиридесет и кусур години, след като бях публикувал четири книги с незначителна печалба. Преди това животът ми беше постоянно смущаван от една плетеница от всевъзможни хитрини, трикове и фокуси, с помощта на които се изплъзвах от безбройните капани, които се опитваха да ме превърнат във всичко друго, но не и в писател.

¹ Света Катерина Сиенска (1347 - 1380) - италианска светица от доминиканския орден, прочута с виденията си, допринесла за мира и единството на Църквата през ХIV век. Провъзгласена е за доктор на църквата. Авторка е на близо 400 писма с художествена и документална стойност. Умира на 29 април в Рим. [горе]