Във всеки случай центърът на живота ни беше книжарница Мундо, в дванайсет на обяд и в шест вечерта, на най-оживеното място на улица Сан Блас. Херман Варгас, близък приятел на собственика, дон Хорхе Рондон, го убеди да отвори книжарницата, която за кратко време се превърна в сборния пункт на журналисти, писатели и млади политици. Рондон нямаше опит в тази работа, но бързо се научи, при това подхождаше с ентусиазъм и всеотдайност, които го превърнаха в незабравим меценат. Херман, Алваро и Алфонсо му помагаха за поръчките на книги, най-вече за новостите от Буенос Айрес, където издателите бяха започнали да превеждат, да печатат и да разпространяват масово литературните новости от цял свят след Втората световна война. Благодарение на тях имахме възможност да четем навреме книгите, които нямаше как по друг начин да дойдат в града. Те самите ентусиазираха клиентите и успяха отново да превърнат Баранкиля в читателския център, който беше западнал преди години, когато беше закрита историческата книжарница на дон Рамон.
         Немного след като пристигнах станах част от онази група, която очакваше като небесни пратеници амбулантните търговци от аржентинските издателства. Благодарение на тях станахме преждевременно почитатели на Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар, Фелисберто Ернандес и на английските и северноамерикански романисти, които превеждаше кръгът на Виктория Окампо¹. "Ковачницата на един бунтовник" на Артуро Бареа беше първият лъч надежда от една далечна Испания, затихнала след две войни. Един от онези търговци, стриктният Гилермо Давалос, имаше хубавия навик да споделя нощните ни веселби и да ни подарява листовките с новостите, след като приключеше търговията си в града.
         Тези, които живееха далеч от центъра, не ходеха вечер в кафене Рим, освен ако нямаха особени причини. За сметка на това за мен кафенето беше домът, който нямах. Сутрин работех в приятната редакционна стая на "Ел Ералдо", обядвах както мога, когато мога и където мога, но почти винаги бях канен заедно с групата добри приятели и заинтересовани политици. Късният следобед пишех "Ла Хирафа", всекиднения ми коментар, и още някой злободневен текст. В дванайсет на обяд и в шест вечерта бях най-точният в книжарница Мундо. Обедният аперитив, който групата години наред пиеше в кафене Колумбия, по-късно се премести на отсрещния тротоар, в кафене Хапи, защото то беше най-проветреното и най-веселото кафене на улица Сан Блас. Използвахме го като гостна, като кабинет, за сделки, за интервюта и като удобно място, където да се срещаме.
         Масата на дон Рамон в Хапи имаше строги правила, наложени от навика. Той пристигаше пръв заради учителското си разписание до четири следобед. На масата не се побирахме повече от шестима. Бяхме избрали местата си спрямо неговото и се смяташе за проява на лош вкус да се придърпват още столове там, където не се побират. Заради дългогодишното им, близко приятелство Херман още от първия ден се настани от дясната му страна. Беше натоварен със сметките му. Уреждаше ги, дори и да не му беше възложено, защото мъдрецът притежаваше вроденото призвание да не може да се оправя с практическия живот. През онези дни основното му занимание беше продажбата на книгите на дон Рамон на ведомствената библиотека и довършването на разни неща преди заминаването за Барселона. Херман беше нещо повече от секретар, той беше като предан син.
         Отношенията на дон Рамон с Алфонсо обаче се основаваха на сложни литературни и политически проблеми. Колкото до Алваро, винаги съм имал чувството, че дон Рамон се сконфузва, когато го намира сам на масата, и има нужда от присъствието на други хора, за да се отпусне да говори. Единственото човешко същество, което имаше право на свободно място на масата, беше Хосе Феликс. Вечер дон Рамон не ходеше в Хапи, а в близкото кафене Рим с приятелите си испански изгнаници.
         Аз дойдох последен на масата му и от първия ден, без да имам право, заех мястото на Алваро Сепеда, който беше в Ню Йорк. Дон Рамон ме прие като още един ученик, защото беше чел разказите ми в "Ел Еспектадор". При все това никога не съм си представял, че ще ми стане толкова близък, че да му поискам на заем пари за пътуването с майка ми до Аракатака. Малко по-късно, по някаква необяснима случайност, когато отидох по-рано от другите в Хапи, за да му върна без свидетели шестте песос, които ми беше дал на заем, проведохме първия и единствен разговор насаме.
         - Привет, гений - поздрави ме той както винаги. Но нещо в лицето ми го разтревожи. - Болен ли сте?
         - Мисля, че не, господине - отвърнах му аз неспокойно. - Защо?
         - Виждате ми се отслабнал - каза той. - Но не ми обръщайте внимание, тези дни никой не е на себе си.
         Прибра неохотно шестте песос в портмонето си сякаш бяха нечестно спечелени пари.
         - Взимам ги - обясни ми той изчервен - като спомен за един много беден младеж, който си връща дълговете, без да му ги искат.
         Не знаех какво да кажа, потънал в тишина, която носех на плещите си като оловен кладенец сред гюрултията в салона. Не бях и мечтал за щастието на онази среща. Имах усещането, че в общите разговори всеки прибавя по капка към безредието, а добродетелите и недостатъците на всеки един от нас се смесваха с тези на другите, но никога не ми е хрумвало, че мога да говоря за изкуствата и славата насаме с един човек, който от години живее в енциклопедия. Много ранни утрини, докато четях сам в стаята си, си представях вълнуващите разговори за литературните ми колебания, които бих искал да проведа с него, ала виденията ми се стопяваха безследно на слънчевата светлина. Плахостта ми нарастваше, когато Алфонсо нахълтваше с някоя от невъобразимите си идеи, или когато Херман възразяваше срещу някое прибързано мнение на учителя, или когато Алваро вдигаше шум около някой свой проект, който ни изкарваше извън кожата.
         За щастие онзи ден в Хапи дон Рамон пое инициативата да ме попита как върви четенето ми. Дотогава бях прочел всичко, което успях да открия на испански, от изгубеното поколение, най-вече от Фокнър, когото четях с кървава предпазливост, все едно използвах ножче за бръснене, заради необяснимия ми страх да не би в крайна сметка да се окаже чисто и просто хитър оратор. След като го казах, ме разтресе срамът, че може да е прозвучало като провокация, и се опитах да го смекча, но дон Рамон не ми позволи.
         - Не се тревожете, Габито - отговори ми той равнодушно. - Ако Фокнър беше в Баранкиля, щеше да седи на тази маса.
         От друга страна му правеше впечатление, че Рамон Гомес де ла Серна² ме интересува толкова, че го споменавах в "Ла Хирафа" наред с други доказали се романисти. Поясних му, че не го правя заради романите му, защото освен "Вилата с розите", който ми беше харесал много, у него ценях дръзките му хрумвания и словесния му талант, но само като упражнение по ритмика, което да ми помогне да се науча да пиша. В този смисъл не се сещам за по-остроумен жанр от известните му грегерии³. Дон Рамон ме прекъсна с ехидната си усмивка:
         - Опасността за вас е да не би, без да разберете, да се научите да пишете лошо.
         Но все пак преди да затворим темата, призна, че сред фосфорисциращото си безредие, Гомес де ла Серна е добър поет. Такива бяха неговите изказвания - кратки и мъдри, и едва ми стигаха нервите да ги разбера, обзет от страха, че някой може да прекъсне онзи уникален случай. Но той знаеше как да го направлява. Обичайният му сервитьор му донесе колата в единайсет и трийсет, а той като че ли не я видя, но я изпи със сламката на няколко глътки, без да прекъсва обясненията си. Повечето клиенти го поздравяваха на висок глас от вратата: "Как сте дон Рамон?". А той им отговаряше, без да ги поглежда, с едно махване на артистичната си ръка.
         Докато говореше, дон Рамон поглеждаше крадешком към кожената папка, която стисках с две ръце, докато го слушах. Когато изпи първата си кока кола, изви сламката като отвертка, и си поръча втората. Аз поръчах моята, като знаех много добре, че на онази маса всеки си плаща своето. Накрая той ме попита каква е онази мистериозна папка, за която се бях вкопчил като удавник за сламка.
         Казах му истината - беше първата глава от романа, все още на чернова, която бях започнал, когато се върнахме с майка ми от Катака. С дързост, на каквато не бих бил способен отново, дори ако беше въпрос на живот и смърт, сложих на масата пред него отворената папка, като невинно предизвикателство. Той втренчи в мен прозрачните си, опасно сини зеници и ме попита малко изненадан:
         - Позволявате ли?
         Беше написано на машина с безброй поправки, върху ленти печатна хартия, нагънати като акордеон. Той си сложи очилата за четене без да бърза, разгъна лентите хартия с професионално майсторство и ги разположи на масата. Зачете без да помръдва, без да потрепва, без да нарушава дишането си, перчемът му на какаду едва помръдваше в ритъма на мислите му. Когато прочете две цели ленти, той ги сгъна тихо със средновековна изящност и затвори папката. После прибра очилата в калъфа и ги сложи в джоба на гърдите си.
         - Вижда се, че все още е суров материал, както е логично - каза ми той простичко. - Но върви добре.
         Направи няколко кратки странични коментара във връзка с боравенето с епохата, което беше и моят основен проблем, без съмнение най-трудният, и добави:
         - Трябва да имате предвид, че драмата вече се е случила и че героите съществуват само за да напомят за нея, така че трябва да се борите с две епохи.
         След редица технически пояснения, които не успях да оценя заради неопитността ми, той ме посъветва градът, в който се развива действието в романа, да не е Баранкиля, както бях решил в черновата, защото това име било толкова свързано с реалността, че би дало много малка възможност на читателя да помечтае. И завърши с насмешливия си тон:
         - Или пък се направете на ударен и изчакайте името да ви падне от небето. В края на краищата Атина на Софокъл никога не е била същата като Атина на Антигона.

¹ Става въпрос за групата, сформирана около издаваното от Виктория Окампо списание "Сур", в което публикуват Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар, Хосе Ортега и Гасет, Адолфо Биой Касарес, Октавио Пас, Рамон Гомес де ла Серна и др. [горе]
² Рамон Гомес де ла Серна (1888-1963) - известен испански журналист и писател. [горе]
³ Грегерия - кратък остроумен прозаичен текст, основан на играта на думи. [горе]