Групата се беше сформирала спонтанно, едва ли не по силата на гравитацията, в резултат на едно неразрушимо, макар и трудно за откриване на пръв поглед, сходство. Много пъти са ни питали как така, като сме толкова различни, винаги сме на едно мнение и ние трябваше да измисляме някакъв отговор, за да не казваме истината: не винаги постигахме съгласие, но приемахме взаимно доводите си. Съзнавахме, че извън нашата среда ни смятат за високомерни, самовлюбени и анархични. Особено заради политическите ни възгледи. Алфонсо го определяха като догматичен либерал, Херман - като свободомислещ по принуда, Алваро - като анархист по прищявка, а мен - като комунист скептик и потенциален самоубиец. Без всякакво съмнение обаче мисля, че най-голямото ни богатство беше в това, че дори в най-големите затруднения можехме да изгубим търпение, но не и чувство за хумор.
         Обсъждахме малкото си сериозни разногласия само помежду си, а те понякога достигаха опасни температури, които обаче забравяхме веднага щом станехме от масата или щом дойдеше някой страничен приятел. Винаги ще помня урока, който получих в бар Лос Алмендрос една вечер малко след пристигането ми, когато аз и Алваро се бяхме оплели в една дискусия за Фокнър. Единствените свидетели на масата бяха Херман и Алфонсо, които пазеха гробно мълчание, което по едно време стана непоносимо. Не помня точно в кой момент, под влиянието на гнева и на алкохола, предизвиках Алваро да разрешим спора с юмруци. И двамата понечихме да се надигнем, за да станем от масата и да излезем на улицата, когато безстрастният глас на Херман Варгас ни пресече с паметното предупреждение:
         - Който стане пръв, вече е загубил.
         По онова време никой нямаше трийсет години. Аз, навършил двадесет и три, бях най-младият в групата и бях осиновен от останалите още когато дойдох предишния декември с намерението да остана. Но на масата на дон Рамон Виньес четиримата се държахме като същински основоположници и мисионери на вярата - бяхме винаги заедно, говорехме за едно и също, надсмивахме се над всичко и толкова единодушно опонирахме на всички, че накрая започнаха да гледат на нас като на един.
         Единствената жена, която смятахме за част от групата, беше Мейра Делмар, която поемаше по стремителния път на поезията. Но с нея разговаряхме само в малкото случаи, когато излизахме от орбитата на лошите си навици. Незабравими бяха вечерите в къщата й с известните писатели и артисти, които минаваха през града. Друга приятелка, която виждахме по-рядко и за по-малко време, беше художничката Сесилия Порас, която идваше от време на време от Картагена и ни придружаваше в нощните ни пътешествия, защото въобще не й пукаше, че се гледа с лошо око на жените в пиянските кафенета и в публичните домове.
         Групата ни се събираше два пъти дневно в книжарница Мундо, която се превърна в център за литературни сбирки. Беше истински оазис сред гюрултията на улица Сан Блас - шумната и знойна търговска артерия, по която се обезлюдяваше центърът на града в шест следобед. Ние с Алфонсо, като прилежни ученици, пишехме до малките часове на нощта в кабинета ни в съседство с редакцията на "Ел Ералдо" - той, трезвите си уводни статии, а аз, разхвърляните си коментари. Често си разменяхме идеи от една пишеща машина на друга, давахме си назаем прилагателни, консултирахме се един друг на отиване и на връщане и всичко това до такава степен, че понякога беше трудно да се разбере кой абзац чий беше.
         Ежедневието ни беше почти винаги предвидимо с изключение на петъчните вечери, когато се оставяхме на произвола на вдъхновението, а понякога направо ги съединявахме с понеделнишките закуски. Ако нещо ни привлечеше вниманието, четиримата предприемахме литературно странстване без спирка ни почивка. То започваше в "Третият мъж" с кварталните занаятчии и с механиците от един автосервиз, ако не броим разни откачени държавни служители и други по-малко откачени. Най-странният от всички беше един крадец на жилищно имущество, който идваше малко преди полунощ в работно облекло: панталон на балетист, маратонки, шапка на тенисист и куфарче с преносими инструменти. Някакъв човек, който го хванал на местопрестъплението в къщата си, успял да го фотографира и да публикува снимката в пресата, та ако може някой да го разпознае. Единственото, което получил, били няколко писма от читатели, възмутени от това, че им бил изиграл мръсен номер на крадците.
         Крадецът имаше добре осъзнато литературно призвание - не изпускаше нито дума в разговорите за изкуство и книги, а и знаехме, че е срамежлив автор на любовни поеми, които рецитираше на клиентелата, когато нас ни нямаше. След полунощ отиваше да краде в богаташките квартали сякаш беше на работа, а три-четири часа по-късно ни носеше като подарък разни джунджурийки, заделени от голямата плячка. "За момичетата" - казваше той, без дори да попита дали си имаме. Когато някоя книга му хванеше окото, той ни я носеше като подарък и ако си струваше, я дарявахме на ведомствената библиотека, която ръководеше Мейра Делмар.
         Онази приходяща свита ни беше спечелила лоша слава сред порядъчните жени, които срещахме на излизане от месата в пет следобед и които минаваха на отсрещния тротоар, за да не се разминават с осъмнали пияници. Но истината е, че нямаше по-почтени веселби. Нито по-плодотворни. Ако изобщо някой го разбра веднага, то това бях аз - крещях заедно с другите от бордеите нещо за творчеството на Джон Дос Пасос или за пропуснатите голове на Депортиво Джуниър. До такава степен, че една от грациозните хетери на Ел Гато Негро, на която й беше писнало да слуша цяла нощ безплатни спорове, ни беше извикала на минаване:
         - Ако се чукахте, колкото крещите, щяхме да се къпем в злато!
         Често отивахме да гледаме изгрева от един безименен бордей в китайския квартал, където години наред живя Орландо Ривера, Фигурита, докато рисуваше един стенопис, който влезе в историята. Не познавам по-побъркан човек - с лунатичния му поглед, козята му брадичка и сирашкото му добродушие. Още от началното училище му беше скимнало, че е кубинец и накрая стана по-голям и по-добър кубинец, отколкото ако се беше родил в Куба. Говореше, хранеше се, рисуваше, обличаше се, влюбваше се, танцуваше и си живееше живота като кубинец, и като кубинец умря, без да познава Куба.
         Не спеше. Когато му отивахме на гости рано сутрин, слизаше от скелето с подскоци - самият той изцапотен повече от стенописа си - псувайки на неразбираем език в махмурлука от марихуаната. Ние с Алфонсо му носехме статии и разкази за илюстриране и се налагаше да му ги преразказваме изразително, защото той нямаше търпение да ги чете. Правеше рисунките за миг, като използваше техниката на карикатурата - единствената, в която вярваше. Почти винаги му излизаха добре, въпреки че Херман Варгас казваше съвсем добронамерено, че са много по-хубави, когато не му излизат добре.
         Такъв беше Баранкиля - град, който не приличаше на никой друг, особено от декември до март, когато северните пасати компенсираха адските жеги през деня с нощни урагани, които се завихряха в дворовете на къщите и вдигаха кокошките във въздуха. Оцеляваха само крайпътните мотели и бюфетите около пристанището. Някои нощни жрици очакваха по цели нощи винаги несигурната клиентела от плавателните съдове. Група духови музиканти свиреха някакъв вял валс в парка, но никой не ги слушаше заради виковете на шофьорите, които спореха за футбол между спрените едно до друго таксита на алея Боливар. Единственото достъпно заведение беше кафене Рим - кръчма на испански бежанци, която не затваряше никога по простата причина, че нямаше врати. Нямаше и таван, при това в град на ритуални пороища, но нито веднъж не се чу някой да е спрял да си яде тортилята или да уговаря сделки заради дъжда. Беше истински оазис на открито с кръгли масички, боядисани в бяло, и железни столчета под кичести разцъфнали акации. В единадесет, когато затваряха сутрешните вестници - "Ел Ералдо" и "Ла Пренса", нощните редактори се събираха да обядват. Испанските бежанци бяха там още от седем, след като бяха изслушали вкъщи дневната емисия на професор Хуан Хосе Перес Доменек, който продължаваше да съобщава новини за испанската гражданска война дванадесет години след като я беше изгубил. Една хубава вечер писателят Едуардо Саламеа се беше закотвил там на връщане от Ла Гуахира и изстреля един куршум в гърдите си без сериозни последствия. Масата се превърна в историческа реликва, която келнерите показваха на туристите, без да им разрешават да я ползват. Години по-късно Саламеа публикува свидетелския разказ за приключението си в "Четири години на борда на себе си"- роман, който разкри неподозирани хоризонти пред нашето поколение.
         Аз бях най-несъстоятелният в компанията и много пъти съм се приютявал в кафене Рим, за да пиша до зазоряване в някой отдалечен ъгъл, тъй като и двете ми длъжности имаха парадоксалната добродетел да бъдат важни и зле платени. Там ме изненадваше зората, докато четях безпощадно, а когато ме налягаше глад, си взимах голям шоколад и сандвич с хубава испанска шунка и се разхождах с първите слънчеви лъчи под цъфналите дървета на алея Боливар. Първите седмици бях писал до много късно в редакцията на вестника и бях спал по няколко часа в пустата редакционна или върху ролките печатна хартия, но с времето се принудих да потърся някое не толкова оригинално място.
         Решението, както и много други по-нататък, ми го предложиха веселите таксиметрови шофьори от алея Боливар - в един крайпътен хотел на една пресечка от катедралата, където стая за един или за двама души струваше песо и половина. Сградата беше много стара, но добре поддържана за разлика от многото проститутки, които сновяха по алея Боливар от шест следобед в очакване на някоя изгубена любов. Портиерът се казваше Ласидес. Беше с изкривено стъклено око и заекваше от притеснение; и до днес си го спомням с огромна благодарност още от първата нощ, когато пристигнах. Хвърли монетата от петдесет сентавос в чекмеджето на рецепцията, вече пълно с отделни, смачкани банкноти от по-рано вечерта, и ми подаде ключа от стая номер шест.
         Никога не съм бил на толкова спокойно място. Не се чуваше нищо повече от приглушените стъпки, някакъв неразбираем шепот и още по-рядко жаловитото изскърцване на ръждясали пружини. Обаче нито шепот, нито въздишка: нищо. Имах проблем единствено със страшната жега заради затворения с дървена решетка прозорец. При все това още от първата вечер четенето на Уилям Айриш тръгна много добре, четох почти до зазоряване.
         Къщата е принадлежала на стари корабостроители, имала е колони, облицовани с алабастър, и месингови фризове, а в средата - вътрешен двор, покрит с езически витраж, който излъчвал парников отблясък. На партера са се намирали градските нотариати. На всеки един от трите етажа на старата къща е имало по шест големи мраморни стаи, сега превърнати в картонени килийки - същите като моята - където са вършеели жените от занаята. Онзи щастлив вертеп някога се е наричал хотел Ню Йорк, а Алфонсо Фуенмайор по-късно го прекръсти на Небостъргачът в памет на самоубийците, които по онова време се хвърляха от покрива на Импайър Стейт.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

двадесет и трета глава | двадесет и пета глава