Докато разговаряхме, бях събрал листовете си, за да освободя бюрото, тъй като онази сутрин Алфонсо трябваше да напише първия редакторски коментар за "Хроника". Ала вестта, която носеше, ме разведри - първият брой, предвиден за следващата седмица, се отлагаше за пети път заради неизпълнени доставки на хартия. С повече късмет, каза Алфонсо, ще излезем след три седмици.
         Помислих, че онзи съдбовен срок ще ми стигне, за да доуточня началото на книгата, понеже все още бях твърде зелен, за да знам, че романите не започват така, както на човек му се иска, а както те си поискат. Толкова зелен, че шест месеца по-късно, когато вярвах, че съм на финалната права, се наложи да преработя изцяло първите десет страници, за да им повярва читателят, но дори и днес те не ми изглеждат достоверни. Отсрочването трябва да е било облекчение и за Алфонсо, защото вместо да мрънка, той свали сакото си и седна на бюрото, за да продължи с поправките на последното издание на речника на Кралската академия, което беше пристигнало наскоро. Това беше любимото му занимание откакто откри случайна грешка в един английски речник и изпрати поправката, документирана, на лондонските му издатели, вероятно без друга отплата освен възможността да им се надсмее както той си знае в следващото си писмо: "Най-накрая Англия ни дължи услуга на нас, колумбийците." Издателите му отговориха с много любезно писмо, в което признаваха грешката си и го молеха да продължи да им сътрудничи. Така и стана, за няколко години, през които той се сблъска с нови грешки не само в същия речник, а и в речници на други езици. Когато връзката се преустанови, той вече беше прихванал самотния лош навик да поправя речници на испански, английски и френски; и ако му се наложеше да чака дълго, да виси по автобусите или на някоя от хилядите опашки през живота, той се развличаше с педантичното занимание да лови грешки в езиковите гъсталаци.
         Към 12 часа жегата беше непоносима. Димът от цигарите на двама ни беше забулил слабата светлина от единствените два прозореца, но никой не си направи труда да проветри кабинета, вероятно заради придобитата ни страст да вдишваме все същия дим, докато умрем. С горещината беше друго. В природата ми е, за щастие, да не й обръщам внимание до 30 градуса на сянка. За разлика от мен Алфонсо, със засилването на жегата, сваляше дрехите си една по една, без да си прекъсва работата - вратовръзката, ризата, потника. С това предимство, че дрехата оставаше суха, докато той плуваше в пот, и можеше да си я облече пак, щом се скриеше слънцето, така добре изгладена и свежа като на закуска. Тази вероятно беше тайната, която му позволяваше да се появява винаги и навсякъде с белите си ленени дрехи, с вратовръзките си с усукани възли и с твърдата си като на индианец коса, разделена точно по средата на черепа като с линия. Така изглеждаше и един следобед, когато излезе от банята, сякаш току-що събудил се от ободряващ сън. Като мина покрай мен, ме попита:
         - Ще обядваме ли?
         - Не съм гладен, маестро - отвърнах му аз.
         Репликата беше напълно ясна на езика на племето - ако отговорех положително, значи бях изпаднал в крайно затруднено положение (по всяка вероятност два дни на хляб и вода) и в такъв случай тръгвах с него без повече коментари, и беше ясно, че той само се чуди как да ме покани. Отговорът - не съм гладен - можеше да означава много неща, но това беше моят начин да му кажа, че нямам проблеми с обяда. Уговорихме се да се видим следобед, както винаги в книжарница Мундо.
         Малко след обяд пристигна млад мъж, който приличаше на киноартист. Много рус, с кожа, напукана от непостоянствата на времето, с тайнствени сини очи и с топъл, мелодичен глас. Докато разговаряхме за списанието, което всеки момент щеше да излезе, той очерта с шест майсторски щриха контурите на як бик върху покривката на бюрото и го подписа със съобщение за Фуенмайор. После хвърли молива на масата и си тръгна, тръшвайки вратата. Бях дотолкова погълнат от писането, че дори не погледнах името върху рисунката. Така че през остатъка от деня писах, без да ям и без да пия, и когато се свечери, ми се наложи да изляза опипом с първите бележки от новия роман, щастлив от увереността, че най-сетне бях намерил нов начин, различен от всички, по които безнадеждно се опитвах да пиша вече повече от година.
         Още същата нощ разбрах, че следобедният гост беше художникът Алехандро Обрегон, завърнал се току-що от едно от многобройните си пътувания до Европа. Оттогава беше не само един от големите художници на Колумбия, но и един от най-обичаните от приятелите си мъже; беше ускорил завръщането си, за да участва в пускането на "Хроника" на пазара. Открих го с близките му приятели в една кръчма без име, на уличка Ла лус, насред квартал Барио Абахо, която Алфонсо Фуенмайор беше кръстил със заглавието на една от последните книги на Греъм Грийн - "Третият мъж". Завръщанията му бяха винаги паметни и онази нощ завърши с представлението на един дресиран щурец, който изпълняваше като човек заповедите на господаря си. Стоеше на два крака, разперваше криле, пееше ритмично и благодареше за аплодисментите с театрални поклони. Накрая, пред опиянения от залпа ръкопляскания укротител, Обрегон сграбчи щуреца за крилете с върха на пръстите си и пред смаяния поглед на всички го пъхна в устата си и го сдъвка жив с чувствена наслада. Не беше лесно да се обезщети с какви ли не глезотии и подаръци неутешимия укротител. По-късно разбрах, че това не е първият щурец, който Обрегон изяжда жив на публично представление, нито щеше да бъде последният.
         Никога както в онези дни не съм се чувствал толкова свързан с онзи град и с половин дузина приятели, които започваха да стават известни сред журналистическите и интелектуалните кръгове на страната като групата от Баранкиля. Бяха млади писатели и артисти, които упражняваха известно влияние в културния живот на града под опеката на каталунския маестро дон Рамон Виньес, легендарен драматург и търговец на книги, обезсмъртен в Енциклопедия Еспаса от 1924 година насам.
         Бях се запознал с тях през септември предната година, когато потеглих от Картагена, където живеех по това време, по спешната препоръка на Клементе Мануел Сабала, главен редактор на ежедневника "Ел Универсал", в който публикувах първите си редакторски коментари. Цяла нощ говорихме за какво ли не и завързахме толкова възторжено и трайно приятелство, подпомагано с обмен на книги и литературни хрумвания, че накрая започнах да работя при тях. Трима от първоначалната група се открояваха с независимостта си и със силата на призванието си - Херман Варгас, Алфонсо Фуенмайор и Алваро Сепеда Самудио. Имахме толкова общи неща помежду си, че злите езици говореха, че сме синове на един и същи баща, обаче бяхме като белязани и ни недолюбваха в известни кръгове заради независимостта ни, неудържимите ни призвания, творческата ни решителност, която си проправяше път със зъби и нокти, и стеснителността ни, която всеки един преодоляваше по свой си начин, не винаги успешно.
         Алфонсо Фуенмайор беше превъзходен двадесет и осемгодишен писател и журналист, който дълго време поддържаше злободневна колонка в "Ел Ералдо" - „Полъх на деня" - под шекспировския псевдоним Пък. Колкото повече опознавахме непосредствеността му и чувството му за хумор, толкова по-малко разбирахме как можеше да е прочел толкова много книги, при това на четири езика и на всевъзможни теми. Последното му преживяване, на почти петдесет години, беше с един огромен раздрънкан автомобил, който управляваше на късмет с двайсет километра в час. Таксиметровите шофьори, негови големи приятели и най-мъдри читатели, го разпознаваха отдалече и се отместваха, за да му освободят улицата.
         Херман Варгас Кантильо списваше колонка във вечерното издание на "Ел Насионал"; хаплив и точен литературен критик, той до такава степен изкусуряваше прозата си, че можеше да убеди читателя, че нещата се случват само защото той ги разказва. Беше един от най-добрите радиоводещи, във всеки случай най-образованият в онези добри времена на новооткрити постове, и представляваше рядък пример за непринуден репортер, какъвто аз бих искал да бъда. Рус, жилав и с опасно сини очи, така и не стана ясно как успяваше да е в крак с всичко, което си заслужаваше да се прочете. Нито за миг не се отказа от младежката си мания да открива скрити литературни ценности в затънтени кътчета на забравената Провинция, за да ги прави публично достояние. Беше истински късмет, че така и не се научи да шофира сред онази група от разсеяни хора, тъй като се опасявахме, че няма да устои на изкушението да чете, докато кара.
         За разлика от него, Алваро Сепеда Самудио препускаше лудо зад волана както на коли, така и на книги; добър белетрист, когато имаше волята да седне да пише; превъзходен кинокритик, без съмнение най-културният; също така инициатор на дръзки спорове. Приличаше на циганин от Сиенага Гранде, със загоряла от слънцето кожа и с красива глава с буйни, черни къдрици, с лудешки поглед, който не скриваше мекото му сърце. Любимите му обувки бяха едни платнени сандали, от най-евтините; стискаше между зъбите си огромна, почти винаги угаснала пура. В "Ел Насионал" проходи като журналист и там публикува първите си разкази. Онази година беше в Ню Йорк, където завършваше журналистика в Колумбийския университет.
         Хосе Феликс Фуенмайор, бащата на Алфонсо, беше приходящ член на групата и заедно с дон Рамон неин най-изтъкнат представител. Знаменит журналист и разказвач от най-великите, той беше публикувал една стихосбирка - "Тропически музи", през 1910, и два романа - "Косме", през 1927, и "Едно тъжно приключение на четиринадесет мъдреци", през 1928. Нито едно от произведенията му не се радваше на пазарен успех, но специализираната критика винаги определяше Хосе Феликс като един от най-добрите разказвачи, задушен от шубраците на Провинцията.
         Нокога не бях чувал да говорят за него, преди да се запознаем един обед, когато се оказахме сами в "Хапи" и той тутакси ме заслепи с мъдростта и с простотата на изказа си. Беше ветеран, оцелял след престоя си в един ужасен затвор по време на Хилядодневната война. Нямаше образованието на Виньес, но го чувствах по-близък, заради характера му и заради карибската му култура. Несъмнено това, което най-много харесвах у него, беше необичайната му способност да предава мъдростта си сякаш беше фасулска работа. Беше неуморен събеседник и човек на живота, а начинът му на мислене беше различен от всичко, което познавах дотогава. С Алваро Сепеда го слушахме часове наред, най-вече заради основния му принцип, че същностните разликите между живота и литературата са чисто и просто формални грешки. По-късно, не помня къде, Алваро написа едно вярно попадение: „Всички произлязохме от Хосе Феликс."

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

двадесет и втора глава | двадесет и четвърта глава