Татко ни беше представил онова пътуване като важна стъпка към семейното сближаване, но ние още при пристигането си разбрахме, че тайното му намерение е да отвори аптека на големия централен площад. Аз и брат ми бяхме записани в училището на маестро Луис Габриел Меса, където се почувствахме по-свободни и едновременно с това по-тясно свързани с новата ни среда. Наехме една огромна къща в най-хубавата част на селището, двуетажна и с голям балкон, издаден над площада; пустите й спални по цяла нощ бяха огласяни от невидимия призрак на един турилик¹.
         Всичко беше готово за благополучното пристигане на мама и на двете ми сестри, когато дойде телеграмата с новината, че дядо Николас Маркес е починал. Била го изненадалa някаква болка в гърлото, която се оказала рак в последен стадий, и едва им стигнало времето да го откарат в Санта Марта, за да умре там. Единственият от всички ни, когото видял в агонията си, бил брат ми Густаво - шестмесечното бебе, което някой положил в леглото на дядо, за да може той да се прости с него. Умиращият ми дядо го погалил за сбогом. Бяха ми нужни много години, за да осъзная какво означава за мен онази нелепа смърт.
         Така или иначе се преместихме в Синсе, но не само с децата, а и с баба Мина и леля Мама, вече болна, и двете в добрите ръце на леля Па. Ала радостта от промяната почти съвпадна с провала на проекта и след по-малко от година всички „пихме по една студена вода", както казваше майка ми в безизходните ситуации, и се върнахме в старата къща в Катака. Татко остана в Баранкиля, за да потърси начин да отвори четвъртата си аптека.
         Последният ми спомен от къщата в Катака в онези жестоки дни беше кладата на двора, където изгориха дрехите на дядо. Бялото му ликилике и белите ленени дрехи на полковник от запаса наподобяваха самия него, сякаш той продължаваше да живее в тях, докато горяха. Особено многобройните шапки от разноцветен плат, които бяха отличителният знак, по който най-добре го разпознавахме от разстояние. Между тях различих и моята шапка на шотландски карета, изгорена по невнимание, и ме разтърси откритието, че онази унищожителна церемония ми отрежда известна роля в смъртта на дядо. Сега ми е ясно - нещо мое си беше отишло с него. Но също така мисля, че без никакво съмнение в онзи момент вече съм бил един начинаещ писател, на когото му е оставало само да усвои писането.
         Точно това беше душевното състояние, което ми даде сили да продължа да живея, когато излязох с майка ми от къщата, която не можахме да продадем. Понеже влакът за връщане можеше да дойде всеки момент, отидохме на гарата, без дори да ни мине през ума да се обадим на някого. „Друг път ще се върнем за повече време", рече тя с единствения евфемизъм, който й хрумна, за да каже, че няма да се върне никога повече. Oт своя страна тогава аз знаех, че винаги до края на живота си ще си спомням с болка за гръмотевицата в три следобед.
         Бяхме единствените сенки на гарата с изключение на чиновника в работен комбинезон, който освен, че продаваше билетите, вършеше всичко, за което в наши дни са нужни двайсет-трийсет забързани души. Въздухът беше нажежен като желязо. От другата страна на железопътната линия се намираха единствено останките от забранения град на банановата компания, старите му къщи без червените им покриви, палмите, повехнали между бурените, и развалините на болницата, а в края на тротоара се издигаше, запустяла между грохналите бадемови дървета, къщата на Монтесори, а до нея, селитреното площадче срещу гарата, без ни най-малка следа от историческо величие.
         Всяко нещо, само като го погледнех, пораждаше у мен неудържим копнеж да пиша, за да не умра. Бях го изпитвал и друг път, но едва онази сутрин го осъзнах като миг на вдъхновение - тази омразна, но толкова истинска дума, че помита всичко, което се изпречи на пътя й, за да стигне навреме до пепелището си.
         Не си спомням да сме говорили за нещо друго, дори във влака на връщане. Вече в лодката, рано сутринта в понеделник, на свежия бриз на заспалото тресавище, майка ми усети, че и аз не спя, и ме попита:
         - За какво мислиш?
         - Пиша - отговорих й аз. Но тутакси реших да бъда по-любезен: - По-скоро обмислям какво да напиша, когато отида в редакцията.
         - Не те ли е страх, че баща ти ще умре от мъка?
         Измъкнах се по допирателната.
         - Имал е толкова поводи да умира, че този трябва да е най-малко смъртоносният.
         Не беше най-подходящото време да рискувам с друг роман, след като бях закъсал с първия и след като бях опитвал със или без успех други форми на художествена измислица, но самият аз си го наложих онази нощ като войнски дълг: да го напиша или да умра. Или както Рилке беше казал: „Ако мислите, че сте способен да живеете без да пишете, не пишете."
         От таксито, което ни откара до кея с лодките, моят стар град Баранкиля ми се стори странен и тъжен на първите светлини на онзи пророчески февруари. Капитанът на лодката „Елине Мерседес" ме подкани да придружа майка си до градчето Сукре, където от десет години живееше семейството. Дори не се замислих. Целунах я за сбогом, а тя ме погледна в очите, усмихна се за първи път от предния следобед и ме попита дяволито както винаги:
         - Тогава какво да кажа на баща ти?
         Отговорих й с ръка на сърцето:
         - Кажете му, че много го обичам и че благодарение на него ще стана писател. - И побързах да добавя без ни най-малко съжаление за разни други алтернативи: - Нищо друго освен писател.
         Харесваше ми да го казвам, понякога на шега, понякога на сериозно, но никога толкова уверено, колкото онзи ден. Останах на кея, след като се разделих с майка си, която бавно ми махаше за сбогом от перилата, докато лодката изчезна сред корабни отломки. Тогава, подтикван от нетърпението, което ме изгаряше отвътре, аз се втурнах към редакцията на „Ел Ералдо" и останал почти без дъх, започнах новия роман с фразата на майка ми: „Идвам, за да отправя молба към теб да ме придружиш да продам къщата."
         Тогавашният ми метод беше различен от метода, който усвоих впоследствие като професионален писател. Пишех само с показалците, както правя и сега, но вместо да завърша един абзац едва когато придобиеше желаната форма, както правя сега, тогава давах воля на всичко, което носех в зародиш в себе си. Мисля, че тази система беше наложена от размерите на хартията - вертикални ленти, изрязани от печатарските бобини, които спокойно можеха да достигнат пет метра. Получаваха се дълги и тесни като папируси оригинали, които излизаха на талази от пишещата машина и се разпростираха по пода, докато човек пишеше. Шефът на редакцията не възлагаше статиите на лист, нито на думи или на букви, а на сантиметър хартия. Казваше се „Репортаж, дълъг метър и половина". Съжалих за този формат на зряла възраст, когато осъзнах, че на практика той беше точно като компютърния екран.
         Устремът, с който започнах да пиша романа, беше толкова неудържим, че изгубих чувство за време. В 10 часа сутринта бях написал може би повече от един метър, когато Алфонсо Фуенмайор внезапно отвори входната врата и остана като втрещен, с ключа в бравата, сякаш беше объркал вратата с тази на тоалетната. Докато най-накрая ме позна.
         - А, вие, какво, по дяволите, правите тук по това време? - попита ме той учуден.
         - Пиша романа на живота си - отвърнах му аз.
         - Още един? - каза Алфонсо с безпощадния си хумор. - В такъв случай имате повече животи от котките.
         - Това е същият роман, но по друг начин - отговорих му аз, за да не давам излишни обяснения.
         Не си говорехме на „ти" поради странния колумбийски навик да се говори на „ти" от първия поздрав и да се преминава на „вие" чак когато се постигне по-голямо доверие - като между съпрузи.
         Той извади книги и листове хартия от разнебитеното куфарче и ги сложи на бюрото. През това време изслуша с ненаситно любопитство емоционалния поврат, който се опитах да му предам посредством трескавия разказ за пътуването си. Накрая, в заключение, не успях да избегна злощастието да опростя с една заветна фраза онова, което не бях способен да обясня.
         - Това е най-великото нещо, което ми се е случвало някога.
         - Добре, че няма да е и последното - отвърна Алфонсо.
         Дори не се беше замислил, тъй като и той не можеше да приеме някоя идея, без да я сведе преди това до истинския й размер. При все това го познавах достатъчно добре, за да си дам сметка, че най-вероятно моето вълнение от пътуването не го беше разчувствало толкова, колкото аз се надявах, но затова пък несъмнено го беше заинтригувало. Така и беше: от следващия ден започна да ми задава всевъзможни случайни, но много проникновени въпроси за процеса на писане и една негова гримаса беше достатъчна, за да ме наведе на мисълта, че нещо трябва да бъде поправено.

¹ Дългокрака нощна птица с къса човка и големи жълти очи. [горе]