Първото, което ме накара да потреперя още на входа, беше миризмата от спалнята. Чак много по-късно разбрах, че това беше миризмата на горчивите бадеми от цианида, който Белгиецa беше вдишал, за да се самоубие. Но нито това, нито каквото и да било друго нямаше да ме впечатли по-силно и по-трайно от вида на трупа, когато кметът махна одеялото, за да го покаже на дядо. Беше гол, вкочанен и разкривен, с груба кожа, покрита с жълти косми, и с кротки очи, които ни гледаха сякаш бяха живи. Този страх да ме гледат от смъртта ме разтърсваше години наред всеки път, когато минавах край гробовете без кръстове на самоубийците, погребани извън гробищата по разпореждане на църквата. Все пак това, което най-ясно изникна в паметта ми и то с ужасяващата си тежест пред вида на трупа, бяха оттегчителните нощи в къщата му. Може би затова казах на дядо, щом си тръгнахме:
         - Белгиецът вече няма да играе шах.
         Елементарна мисъл, но дядо я разказа на семейството все едно беше гениално хрумване. Жените я разгласяваха с такъв възторг, че известно време отбягвах гостите от страх да не я разкажат пред мен или да не ме принудят да я повторя. Случката ми разкри и една характерна черта на възрастните, която щеше да ми е от голяма полза като писател - всеки украсяваше разказа си с нови подробности, добавени по собствена преценка, и то до такава степен, че отделните версии се оказваха различни от първоначалната. Никой не може да си представи съчувствието, което оттогава насетне изпитвам към бедните дечица, обявени за гении от родителите си, които ги карат да пеят пред гостите, да имитират гласове на птици и дори да лъжат за забавление. При все това днес си давам сметка, че онова толкова просто изречение бе първият ми литературен успех.
         Така течеше животът ми през 1932, когато съобщиха, че перуанските войски, под военния режим на генерал Луис Мигел Санчес Серо, са превзели беззащитното селище Летисия, на брега на река Амазонка, в южния край на Колумбия. Новината отекна в цялата страна. Правителството обяви национална мобилизация и нареди да се събират от къща на къща най-ценните семейни бижута. Патриотизмът, ожесточен от лукавото нападение на перуанските войски, предизвика безпрецедентен всенароден отговор. Бирниците не смогваха да събират волните пожертвования от къща на къща, най-вече брачните халки, толкова ценни както заради истинската им цена, така и заради символичната им стойност.
         За мен обаче това беше един от най-щастливите периоди заради царящия безпорядък. Наруши се ненужната строгост на училищата и по улиците и в къщите тя бе заменена от народния творчески дух. Сформира се граждански батальон от най-изтъкнатите младежи без ограничения в класата или в цвета на кожата, създадоха се женските бригади на Червения кръст, изпълняваха се импровизирани химни за война до смърт срещу злодея агресор и един единодушен вик отекна в цялата родина: „Да живее Колумбия, долу Перу!".
         Така и не разбрах как завърши тази епопея, защото след извесно време духовете се успокоиха без особени причини. Мирът се закрепи с убийството на генерал Санчес Серо, извършено от някакъв противник на кървавото му управление, и войнственият вик се превърна в обичаен възглас, с който се отпразнуваха победите на училищния футболен отбор. Но родителите ми, които бяха подпомогнали войната със сватбените си халки, никога не се съвзеха от щетите, които им бе нанесло чистосърдечието им.
         Долкото си спомням, музикалното ми призвание се бе проявило по това време заради очарованието, което предизвикваха у мен акордеонистите с песните си за пътешественици. Знаех наизуст някои песни като например тези, които жените от кухнята пееха скришом, защото баба ми ги смяташе за вулгарни. При все това натрапчивото ми желание да пея, за да се чувствам жив, ми го внушиха тангата на Карлос Гардел, които заразиха целия свят. Заради тях се обличах като него, с филцова шапка и копринен шал, и нямаше нужда да ме кандардисват, за да изпея някое танго от все сърце. До черната сутрин, в която леля Мама ме събуди с новината, че Гардел е починал при сблъсък на два самолета в Меделин. Преди няколко месеца бях изпял „Надолу" на едно вечерно благотворително тържество под съпровода на сестрите Ечевери, боготянки от плът и кръв, които подготвяха майсторите-пианисти и бяха душата на всички благотворителни тържества и патриотични чествания в Катака. И пях с такъв плам, че майка ми не се осмели да ми противоречи, когато й казах, че искам да се науча да свиря на пиано вместо на заклеймения от баба ми акордеон.
         Същата онази вечер тя ме заведе при госпожиците Ечевери, за да ме обучават. Докато те си говореха, аз гледах пианото от другия край на стаята с благоговението на безстопанствено куче, пресмятах дали краката ми ще стигнат до педалите и се чудех дали палецът и малкият ми пръст ще ми стигат за прекалено големите интервали или дали ще мога да разчитам йероглифите на петолинието. Беше гостуване с красиви надежди за два часа. Само че безполезно, защото учителките ни казаха накрая, че пианото е извън строя и не знаят докога. Идеята беше отсрочена, докато се върне акордьорът, но не се заговори пак по въпроса много време след това, до един случаен разговор, в който припомних на майка си болката, която изпитах заради това, че не се научих да свиря на пиано. Тя въздъхна:
         - А най-лошото е - каза тя, - че не беше повредено.
         Тогава научих, че се е била разбрала с учителките пианото да е повредено, за да ми спести мъчението, от което била страдала в продължение на пет години глупави упражнения в училището в Пресентасион. Утехата беше, че по онова време в Катака бяха открили монтесорианско училище, в което учителките стимулираха развитието на петте сетива чрез практически упражнения и преподаваха пеене. С таланта и красотата на директорката Роса Елена Фергюсън да учиш беше толкова прекрасно колкото да играеш на играта живот. Научих се да ценя обонянието, чиято способност да призовава носталгични спомени е невероятна. Вкусът, който усъвършенствах до такава степен, че съм опитвал напитки с вкус на прозорец, стари хлябове с вкус на скрин, отвари с вкус на църковна служба. На теория е трудно да се разберат тези субективни удоволствия, но тези, които са ги изживели, ще ги разберат веднага.
         Не мисля, че има по-добър метод от монтесорианския, за да накараш децата да осъзнаят прелестите на света и да събудиш у тях любопитството към тайните на живота. Упреквали са го, че поощрява чувството за независимост и индивидуализъм; и може би в моя случай това е вярно. За сметка на това никога не се научих да деля, нито да изваждам корен квадратен, нито да боравя с абстрактни идеи. Бяхме толкова малки, че си спомням само двама съученици. Едната беше Хуанита Мендоса, която умря от тиф на седем години, малко след като откриха училището, и това толкова ме порази, че никога не можах да я забравя със сватбения й венец и воала в ковчега. Другият е Гилермо Валенсия Абдала, мой приятел от първото междучасие и безупречен лечител на понеделнишкия ми махмурлук.
         Сестра ми Маргот трябва да е била много нещастна в онова училище, макар че не си спомням някога да го е споделяла. Сядаше на стола си от първи клас и стоеше безмълвна, дори по време на междучасието, без да отклонява поглед от една неопределена точка, докато не удареше последният звънец. Така и не разбрах навреме, че докато е стояла сама в празната стая, тя е дъвчела градинска пръст, която е криела в джоба на престилката си.
         Доста ми беше трудно да се науча да чета. Не ми изглеждаше логично буквата м да се нарича мъ, но с гласната след нея да не се изговаря мъа, а ма. Беше ми невъзможно да чета така. Накрая, когато пристигнах в Монтесори, учителката не ме научи на имената, а на звуците на съгласните. Така можах да прочета първата книга, която открих в една прашна ракла в килера на къщата. Беше разшита и непълна, но така ме погълна, че годеникът на Сара изрече, минавайки покрай мен, едно ужасяващо предсказание: „По дяволите, това дете ще стане писател!".
         Понеже го каза той, който живееше от писане, ми направи силно впечатление. Минаха няколко години преди да разбера, че книгата беше „Хиляда и една нощ". Продължавам да намирам за най-добър разказа, който тогава най-много ми хареса - един от най-късите и най-простият, които съм чел, макар че сега не съм сигурен, че съм го прочел там, а и никой не можа да ми каже къде другаде може да съм го прочел. Разказът е следният: един рибар обещал на съседката си да й подари първата риба, която хване, ако тя му даде на заем олово за рибарската му мрежа, и когато жената разрязала рибата, за да я изпържи, вътре в нея имало диамант голям колкото бадем.
         Винаги съм свързвал войната в Перу с упадъка на Катака, защото веднага щом обявиха мира, баща ми потъна в лабиринт от съмнения, което накрая доведе до преместването на семейството в родното му село Синсе. За нас с Луис Енрике, които го придружихме в проучвателното му пътуване, това всъщност беше ново училище за живота, с култура толкова различна от нашата, че изглеждаше като от друга планета. В деня след нашето пристигане ни заведоха в съседните градини и там се научихме да яздим магаре, да доим крави, да кастрираме телета, да слагаме капани за пъдпъдъци, да ловим риба с кукичка и да разбираме защо мъжките кучета се вкопчват в женските. Луис Енрике беше все по-напред от мен в разкритията си за света, който Мина ни беше забранила и за който баба Архемира ни разказваше в Синсе съвсем безхитростно. Толкова чичовци и лели, толкова братовчеди с различен цвят на кожата, толкова роднини със странни фамилии, говорещи на толкова различни жаргони, ни засипваха отначало повече със смут, отколкото с новини, докато не възприехме поведението им като друг израз на обич. Бащата на баща ми, дон Габриел Мартинес, който беше легендарен учител в училище, ни посрещна с Луис Енрике в двора си с огромни дървета манго, чиито плодове се славеха в селото със своя вкус и размер. Всеки ден от началото на годишното прибиране на реколтата ги броеше един по един и ги късаше собственоръчно един по един, когато ги продаваше на изключителната цена от едно сентаво всеки. На сбогуване, след приятелско бъбрене за учителските му спомени, откъсна едно манго от най-отрупаното дърво и ни го даде на нас двамата.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

двадесета глава | двадесет и втора глава