Вниманието ми привлече прилепналата към костите му кожа, слънчевожълта на цвят също като косата му, кичур от която падаше върху лицето му и му пречеше да говори. Като истински морски вълк пушеше лула, но я палеше само за играта на шах и дядо казваше, че това е капан, с който цели да обърка противника. Имаше излязло от орбитата си стъклено око, което следеше събеседника сякаш по-внимателно и от здравото. Беше инвалид от кръста надолу, стоеше приведен напред и извит наляво, обаче плуваше като риба сред подводните скали на работилниците си, като по-скоро висеше, отколкото се крепеше на дървените си патерици. Никога не съм го чувал да говори за пътешествията си по море, които изглежда са били многобройни и много дръзки. Единствената му страст, известна извън дома му, беше киното и събота и неделя не пропускаше филм, независимо от жанра.
         Никога не съм го обичал, още по-малко по време на партиите шах, когато се бавеше с часове, за да премести някоя офигура, докато аз умирах за сън. Една вечер ми се стори толкова безпомощен, че ме обзе предчувствието, че много скоро ще умре, и ми стана жал за него. Но с времето започна да обмисля ходовете си толкова дълго, че накрая от все сърце желаех да умре.
         По това време дядо окачи в трапезарията картина на Освободителя Симон Боливар, оградена от свещи. Трудно ми беше да разбера защо Боливар не беше покрит с плащеницата на мъртвите, която бях виждал на бденията, а лежеше на едно бюро, облечен в униформата от славните си дни. Дядо разсея съмненията ми с една категорична фраза:
         - Той е бил различен.
         После, с треперещ глас, който сякаш не беше неговият, ми прочете една дълга поема, окачена до картината, от която запомних завинаги само последните стихове: "Ти, света Марта, беше гостоприемна и му даде частица морки плаж в лоното си, където да умре."¹ От този момент нататък в продължение на много години аз си мислех, че Боливар е бил намерен мъртъв на плажа. Дядо ме научи и ме помоли да не забравям никога, че той е най-великият човек в световната история. Объркан от разминаването между думите му и думите на баба, произнесени със същия патос, попитах дядо дали Боливар е бил по-велик от Исус Христос. Той ми отвърна, като поклати глава не така убедено като преди:
         - Едното няма нищо общо с другото.
         Сега знам, че баба била принудила мъжа си да ме взима със себе си на вечерните си разходки, защото била сигурна, че той ги използва като предтекст, за да посещава истинските или предполагаемите си любовници. Възможно е понякога да са му служили за алиби, но истината е, че мен никога не ме е водил на никое непредвидено в маршрута място. Все пак ясно си спомням как една нощ случайно минах, хванат за ръка за някого, покрай една непозната къща и видях дядо в салона, седнал като същински господар. Така и не разбрах защо ме разтърси прозрението, че не трябва да разказвам за това на никого. До ден днешен.
         На дядо дължа и първия си досег с писменото слово, когато бях на пет години - една вечер той ме заведе да видя животните в един цирк, преминаващ през Катака, под една огромна като църква шатра. Най-силно привлече вниманието ми едно нещастно и съсипано преживно животно със страховито майчинско изражение.
         - Това е камила - каза ми дядо.
         Някой наблизо го пресече:
         - Простете, полковник, но това е дромадер².
         Сега мога да си представя как трябва да се е почувствал дядо заради това, че някой го е поправил в присъствието на внука му. Без дори да се замисли, той го надмогна с един уместен въпрос:
         - Каква е разликата?
         - Не знам - отвърна другият, - но това е дромадер.
         Дядо не беше образован човек и нямаше претенции да е, тъй като бил избягал от държавното училище в Риоача, за да отиде да се бие в една от безбройните граждански войни на Карибите. Така и не продължил образованието си, но цял живот съзнаваше пропуските си и беше жаден за преки знания, с което напълно компенсираше невежеството си. Онзи следобед след цирка се върна посърнал в кабинета си и с детско съсредоточие потърси в речника. Тогава той научи, научих и аз веднъж завинаги разликата между дромадера и камилата. Накрая ми сложи славния речник в скута и ми каза:
         - Тази книга не само знае всичко, но и е единствената, която никога не греши.
         Беше илюстрована тухла с огромен атлант на гръбчето, на чиито рамене се крепеше земното кълбо. Аз не умеех нито да чета, нито да пиша, но можех да си представя, че полковникът има право, тъй като ставаше въпрос за почти две хиляди големи пъстри страници с прекрасни рисунки. В църквата бях удивен от размера на требника, но речникът беше по-дебел. Сякаш за пръв път надничах в целия свят.
         - Колко ли думи има? - попитах аз.
         - Всичките - отвърна дядо.
         Истината е, че по онова време аз нямах нужда от писменото слово, защото успявах да изразя чрез рисунки всичко, което ме впечатляваше. Когато бях на четири години, нарисувах магьосник, който отсича главата на жена си и отново й я поставя, както беше направил Ричардин в зала Олимпия. Серията рисунки започваше с обезглавяването с бичкия, следваше победоносното показване на кървящата глава и завършваше с жената, която благодареше за аплодисментите с главата на раменете си. Комиксите вече бяха измислени, но аз ги открих по-късно на цветните подлистници на неделните вестници. Тогава започнах да си измислям рисувани приказки без диалог. Въпреки това когато дядо ми подари речника, у мен се пробуди такова любопитство към думите, че го четях като роман - по азбучен ред и почти без да го разбирам. Това беше първата ми среща с тази книга, която щеше да бъде ключова за писателската ми съдба.
         Първата приказка, която се разказва на едно дете, го завладява и е много трудно да го накараш да чуе друга. Мисля, че случаят на децата-разказвачи не е такъв, не беше такъв и моят случай. Аз исках още. Поглъщах приказките ненаситно и все очаквах да чуя някоя още по-хубава на следващия ден, особено ако беше свързана с тайнствата на свещената история.
         Всичко, което ми се случваше навън, получаваше огромен отзвук у дома. Готвачките го разказваха на чужденците, които идваха с влака - а те пък на свой ред носеха други истории, - и всичко това се вливаше в пороя на устната традиция. За някои случки се научаваше първо от акордеонистите, които ги възпяваха по панаирите, после пътниците ги преразказваха и разкрасяваха. Въпреки това най-впечатляващият епизод от детството ми се случи една неделя рано сутрин, когато отивахме на църква, с едно изтървана от баба ми фраза.
         - Бедничкият Николасито ще пропусне месата за Петдесетница.
         Зарадвах се, защото неделната служба беше твърде дълга за възрастта ми, а проповедите на отец Ангарита, когото толкова обичах като малък, направо ме приспиваха. Но надеждите ми бяха напразни, защото дядо ме завлече почти насила до работилницата на Белгиеца с костюма ми от зелен пан, който ми бяха облекли за службата и ме стягаше на чатала. Полицаите разпознаха дядо отдалече и му отвориха вратата с дежурните думи:
         - Влезте, полковник.
         Чак тогава научих, че Белгиеца е вдишал разтвор от златен цианид - който поделил с кучето си, - след като гледал "На западния фронт нищо ново", филма на Луис Майлстоун по романа на Ерих Мария Ремарк. Хорската интуиция, която винаги открива истината, дори когато това е невъзможно, прозря и разнесе новината, че Белгиеца не е понесъл удара да види сам себе си да се търкаля заедно с разпиления си патрул в едно блато в Нормандия.
         Прозорците бяха затворени и полумракът се беше настанил в малката гостна, но ранната светлина от двора огряваше спалнята, където кметът и други двама полицаи чакаха дядо. Там, на една кушетка, покрит с одеяло, лежеше трупът, а патериците бяха на една ръка разстояние - там, където ги беше оставил собственикът им, преди да легне да умре. До тях, на малък дървен стол стоеше купичката, в която беше изпарил цианидът, и лист хартия с големи, изписани с четка букви: "Не обвинявайте никого, самоубивам се, защото съм глупак." Законовите постъпки и подробностите по погребението, уредени набързо от дядо, не отнеха повече от десет минути. Въпреки това за мен те бяха десетте най-впечатляващи минути в живота ми, които никога нямаше да забравя.

¹ Симон Боливар умира на 17 декември 1830 в имението Сан Педро Алехандрино, близо до крайбрежния град Санта Марта. [горе]
² Едногърба камила. [горе]