Първата ми крачка в истинския живот направих с откриването на футбола - ритахме насред улицата или в някоя съседска градина. Учител ми беше Луис Кармело Кореа, който се бе родил с естествено влечение към спорта и с вроден талант за математиката. Аз бях с пет месеца по-голям, но той ми се присмиваше, защото растеше повече и по-бързо от мен. Започнахме да играем с парцалени топки и аз успях да стана добър вратар, обаче когато минахме на истинска топка, отнесох такъв удар в стомаха при един негов мощен шут, че със самочувствието си останах дотам. С голяма радост установих, че когато се срещаме като възрастни, продължаваме да се държим един с друг така, както когато бяхме деца. И все пак, най-вълнуващият ми спомен от онова време е как главният управител на банановата компания профучава покрай нас във великолепен открит автомобил в компанията на жена с дълги, златни, развети от вятъра коси и на немска овчарка, седнала по царски на почетното място. Това бяха мимолетни видения от един далечен и невероятен свят, който на нас, простосмъртните, ни беше забранен.
         Започнах да помагам в църковната служба без много-много да вярвам в Бог, но си изпълнявах задълженията така съвестно, че може и да са го сметнали за израз на набожност. Сигурно заради тези ми добродетели ме заведоха шестгодишен при отец Ангарита, за да ме посвети в тайнството на първото причастие. Това ми промени живота. Започнаха да се отнасят с мен като с възрастен, а главният клисар ми показа как да помагам при службата. Единственият ми проблем беше, че не можах да разбера кога трябва да бия камбаната, и я биех когато ми скимнеше, чисто и просто от вдъхновение. На третия път отецът се обърна към мен и сухо ми нареди да не я бия повече. Хубавата част на работата беше когато аз, другият помощник и клисарят оставахме сами, за да подредим ризницата, и изяждахме хартисалата нафора на чашка вино.
         В навечерието на първото ми причастие отецът ме изповяда без излишни увъртания - той, седнал като някой истински папа на светия престол, а аз, коленичил срещу него върху плюшена възглавничка. Разбиранията ми за добро и зло бяха доста наивни, но отецът ми даде речник на греховете, за да му кажа кои съм извършил и кои - не. Мисля, че отговарях добре, докато той не ме попита вършил ли съм нечистотии с животни. Имах смътна представа, че някои възрастни вършат с магариците някакъв грях, който така и не знаех какъв е, но чак през онази вечер научих, че може да се прави и с кокошки. Така първата ми стъпка към първото причастие се оказа още една голяма крачка към загубата на невинността и аз вече не виждах смисъл да бъда църковен помощник.
         Бойното ми кръщене беше, когато родителите ми се преместиха в Катака с Луис Енрике и Аида, другите ми брат и сестра. Маргот, която едва помнеше татко, се страхуваше от него. Аз също, но с мен той винаги е бил по-внимателен. Само веднъж си свали колана, за да ме нашиба, но аз застанах мирно, прехапах си устните и го гледах в очите - готов да понеса всичко само и само да не заплача. Той отпусна ръка и започна да си слага колана, мъмрейки ме през зъби за това, което бях направил. В дългите ни разговори, когато вече бях пораснал, ми призна, че му е било много тежко да ни бие, но го е правил може би от страх да не кривнем от правия път. В добрите си моменти беше забавен. Страшно обичаше да разказва вицове на масата, някои от тях даже много добри, но ги повтаряше толкова често, че един ден Луис Енрике се изправи и заяви:
         - Обадете ми се, като свършите да се смеете.
         И все пак историческият пердах се състоя вечерта, когато брат ми не се появи нито у дома, нито при баба и дядо - търсиха го из цялото село и накрая го намериха в киното. Селсо Даса, продавачът на безалкохолни, му сипал сок от сапоте¹ в осем вечерта и той изчезнал без да плати, барабар с чашата. Пекарката му продала една емпанада² и малко след това го видяла да разговаря с портиера на киното, който го пуснал да влезе гратис, понеже брат ми му бил казал, че баща му го чака вътре. Давали "Дракула" с Карлос Виляриас и Лупита Товар, и с режисьор Джордж Мелфорд. Години наред Луис Енрике ми разправяше за ужаса си в мига, в който се запалили лампите в салона, тъкмо когато граф Дракула се готвел да впие вампирските си зъби в шията на красавицата. Бил седнал на най-скришното място, което успял да намери на партера, и оттам видял как татко и дядо претърсват ред по ред креслата, заедно със собственика на киното и двама полицаи. Били на косъм да се откажат, когато Папалело го открил на последния ред, в най-високата част на салона, и го посочил с бастуна:
         - Ето го!
         Татко го хванал за косата и го измъкнал, а тупаникът, който му хвърли вкъщи, се запечата като легендарен урок в семейната история. Ужасът и възхищението ми от този акт на независимост от страна на брат ми останаха завинаги живи в паметта ми. Ала той изглежда преживяваше всичко все по-геройски. При все това днес ми е интересно защо бунтарството му не се проявяваше в редките случаи, когато татко не си беше вкъщи.
         Приютих се повече от всякога в сянката на дядо. Бяхме постоянно заедно, сутрин в златарската работилница или в кабинета му на финансов администратор, където той ми намери страхотно занимание - да рисувам дамгите на кравите, които щяха да колят; приемаше го така сериозно, че чак ми отстъпваше мястото на бюрото. На обед, с всичките ни гости, двамата сядахме винаги на почетното място - той, с голямата си алуминиева кана за ледена вода, а аз, с една сребърна лъжица, която използвах за всичко. На всеки правеше впечатление, че когато исках кубче лед, бърках в каната, за да си взема, и във водата оставаше слой мазнина. Дядо ме защитаваше: "На него му е позволено".
         В единайсет отивахме да посрещнем влака, понеже синът му Хуан де Диос, който още живееше в Санта Марта, му пращаше всеки ден писмо по дежурния кондуктор - за което той пък взимаше по пет сентавос. Дядо пращаше отговора в замяна на още пет сентавос с обратния влак. Следобед, когато слънцето беше по-ниско, той ме хващаше за ръка и ме водеше по личните си работи. Ходехме в бръснарницата (където минаваха най-дългите петнайсет минути през детството ми); ходехме да гледаме зарята на националните празници (която ме плашеше); ходехме на процесиите за Страстната седмица (с мъртвия Христос, когото винаги съм мислел за човек от плът и кръв). Тогава се носех с едно кепе на шотландско каре - същото като на дядо - което Мина ми беше купила, за да приличам повече на него. Така сполучливо го бе уцелила, че чичо Кинте ни възприемаше като един и същи човек на две различни възрасти.
         По някое време през деня дядо ме водеше на покупки в изобилния кооперативен магазин на банановата компания. Там видях риба барбун, за пръв път докоснах лед и ме разтърси откритието, че е студен. Бях щастлив, понеже ядях каквото ми се приискваше, но се отегчавах от шахматните партии с Белгиеца и от политическите разговори. Сега обаче осъзнавам, че по време на тези дълги разходки двамата сме виждали два различни свята. Дядо ми е виждал своя на собствения си хоризонт, а аз виждах моя през моите очи. Той поздравяваше приятелите си по балконите, а аз мечтаех за глинените играчки, които продаваха на тротоара.
         Привечер спирахме сред всемирната глъч на Четирите кьошета - той, да поприказва с дон Антонио Даконте, който го посрещаше прав на вратата на кичозното си магазинче, а аз, слисан от новостите по цял свят. Губех си ума по панаирджийските фокусници, които вадеха зайци от шапките, по огнегълтачите, по вентрилоквистите, които караха животните да говорят, по акордеонистите, които пееха с цяло гърло какво се случва в Провинцията. Днес осъзнавам, че някой от тях, много стар и белобрад, може да е бил легендарният Франсиско Мъжа³.
         Винаги когато филмът му се струваше подходящ, дон Антонио Даконте ни канеше на ранната прожекция в своя салон Олимпия, за ужас на баба, която смяташе това за слободия, крайно неподходяща за едно невинно внуче. Но Папалело упорстваше и на следващия ден ме караше да разказвам филма на масата, поправяше пропуските и грешките ми и ми помагаше да си спомням по-трудните моменти. Това бяха късчета драматично изкуство, които несъмнено са ми послужили, особено когато - още преди да се науча да пиша - започнах да рисувам смешни истории. В началото ги приемаха като детски лудории, но аз така харесах дежурните аплодисменти на възрастните, че накрая всички взеха да бягат, като ме чуеха да пристигам. По-късно ми се случи същото с песните, които ме караха да пея по сватби и рождени дни.
         Преди да си легнем, минавахме за малко през работилницата на Белгиеца - един страшен старец, който се появил в Аракатака след Първата световна война - а не се съмнявам, че е бил белгиец, заради спомена, който пазя за странния му акцент и за носталгията му по морето. Другото живо същество в къщата му беше един дог - глух и педофил, който се казваше като президента на Съединените щати - Удроу Уилсън. С Белгиеца се запознах, когато бях на четири годинки и дядо ми ходеше да играе с него безмълвни и безкрайни партии шах. Още първата вечер ме смая това, че в къщата му нямаше нищо, което да знам за какво служи. Понеже беше всестранно надарен артист, който живееше сред безпорядъка на собствените си творби - морски пейзажи с пастел, фотографии на деца на рожден ден или на първо причастие, копия на азиатски бижута, статуетки, изработени от роговете на бик, мебели в различни стилове и от различни епохи, всички струпани едни върху други.

¹ Плод, подобен на ябълката, със зелена кора и тъмножълта сърцевина. [горе]
² Тестено изделие, пълнено с месо, риба или зеленчуци, и печено във фурна. [горе]
³ Франсиско Мъжа - виртуозен акордеонист, който според легендата е надсвирил самия дявол. [горе]